shareit

Предговора на Моуриньо за автобиографията на Дрогба

| от |

Добре известна e, голямата любов между Жозе Моуриньо и Дидие Дрогба. Тя датира още от първите дни на Специалния в Челси, а техните взаимоотношения португалския спец описа в предговора на автобиографията на Дрогба.

„Аз съм човек, който цени спомените и с тях мога да разкажа на света много неща. Не съм писател, още по-малко поет, но животът ми е пълен с истории и с необикновени моменти. Когато се разказват някои истории, мога да се сетя само за няколко отделни личности, които завинаги ще има място в сърцето ми.

Дидие Дрогба дойде в живота ми в 5 -ата минута на мач от Шампионската лига в Марсилия. Все още не бях седнал на пейката, когато този гигант с номер 11 вкара гол. Спомням си, че той отпразнува гола като че ли това е последният му  и разпали още повече атмосферата. Публиката полудя .

На полувремето го изчаках в тунела и му казах: „Нямам пари да те купя, но имаш ли някой братовчед от Кот д’Ивоар, който знае да играе като теб?“ Той ме прегърна и ми каза: „Един ден ще бъдеш в клуб, който ще може да ме купи.“

Шест месеца по-късно подписах с Челси. Пристигнах в голям клуб, за който всички искаха да играят. Имах повече възможности, но когато пристигнах аз им казах: „Обичам Дидие Дрогба !“ Веднага започнаха с въпроса: „Защо? Защо не този? Ще се адаптира ли? Толкова ли е добър?
„Аз обичам Дидие Дрогба!“, повторих .

След няколко дни се запознах с Дидие в Лондон. Още веднъж ме прегърна, но този път по незабравим начин, прегръдка, която показва характера на един човек и привързаността, която има към хората , които означават нещо за него. След това ми каза: „Благодаря ти. Аз ще се боря за теб. Няма да съжаляваш. Ще ти бъда верен завинаги.“

Така и направи. Той се отличаваше със своята лоялност и лидерство в трудните моменти. Дрогба е човек, който знаех, че мога да му вярвам, когато имам нужда от него. Когато отборът е под натиск, той се връщаше назад, за да помогне на защитниците. Разбира се най-много се отличаваше с това, което правеше най-добре – да вкарва голове. Головете носеха титли и награди, но и наши общи спомени.

Финала за ФА Къп на новия Уембли през 2007 -та година. Манчестър Юнайтед: последния мач от сезона. Мнозина мислеха, че това е последният ми мач начело на Челси. Това беше голяма битка и в крайна сметка Дидие вкара гол в продължението. След последния съдийски сигнал всички полудяха, освен двама. Аз веднага отидох в съблекалнята, за да се обадя на съпругата си. Един футболист избегна празненствата и дойде след мен в тунела. Това беше Дидие който дойде при мен, за да ме прегърне. Мачът завърши и той е имал само една мисъл в главата: да ме прегърне по-скоро. Намери ме, прегърнахме се и заплакахме.

Дидие е отделна личност. Повтарям: личност. Трябва да кажа и футболист, защото той е невероятен играч, но неговото влияние върху света в момента е като личност, като африканец, като император от Кот д’Ивоар, като баща, като син и като приятел. Някои от нас са привилегировани да ги имат в живота си.

Няколко месеца след финала за купата аз си тръгнах от Челси. Както и на първия ден, така и на последния имаше прегръдка. Аз не можех да проговоря, а Дидие само каза: „Това е невъзможно, това не е възможно, това не се случва.“ Аз събрах сили само да се обърна и да си тръгна

Вероятно предговора трябваше да е фокусира върху Дидие като играч. Но играчя всички го знаят – лидерът, колекционерът на титли. Той успя с неговите възможности, умения, усилия и скромност. Дидие е един от най-добрите футболисти на които съм бил треньор в  живота си. Но по-важното е, че в животът ми е един от най-добрите и незабравими приятели. Заедно, двамата един до друг, които се борим за едно и също нещо? Разделени? В различни клубове? В различните страни? Или стари, Дидие в пенсия, а аз треньор в инвалидна количка?
Не е важно.
Дидие е винаги ще остане в сърцето ми“

Жозе Моуриньо

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Чарли Чаплин и явлението „Великият диктатор“

| от |

Представете си, че сте част от голямо бедно семейство в Лондон. Бащината милувка никога не е била позната, а до 9-годишна възраст, вече имате натрупан трудов стаж. Не стига това, но съдбата е достатъчно жестока и ви лишава от майка още на 14-годишна възраст. Никога не завършвате училище и единственият начин за изкарване на пари е чрез музика, танци и комедия. Ако всичко това е познато, най-вероятно сте чели историята на Чарли Чаплин. Тежкото начало на актьора все пак не остава толкова мрачно. Още през 1914-а година е поканен да бъде част от актьорите в KeyStone Studios.

Screenshot_4

В началото на миналия век, Чаплин се превръща в институция на киното. Негови филми са „Хлапето“ от 1921-а година, „Жената от Париж“ от 1923-а година и „Светлините на града“ от 1931-а година. Всички тези ленти са част от нямото кино. Тогава все още съществуваха филми, в които липсва всякакъв диалог и всичко трябва да бъде достатъчно добре изиграно, за да може публиката бързо да разбира какво наистина се случва. Чарли не е просто главната роля в киното, той е режисьор, сценарист, редактор и композитор. Мултифункционалността му е повече от гаранция за успешна продукция. Постигнал всичко, при това без никакви реплики, актьорът може спокойно да се пенсионира в най-ранна възраст и никога повече да не мисли за кино и своето бъдеще. Банковата му сметка никога не е била толкова пълна, колкото в онзи момент. За човек, спечелил всичко от кино индустрията – слава, пари и световна разпознаваемост, следващото предизвикателство трябвало да бъде особено висока летва.

С наближаването на Втората Световна война и рисуването на нацистки герой в лицето на Хитлер, Чаплин бързо започва да мисли за още един „танц“, озвучен от мелодията на сатирата. Родени в една седмица, Хитлер и Чаплин имат достатъчно прилики, включително и онзи популярен мустак, който всички са виждали през годините. След като Нацистка Германия е готова с първия си филм и вълнуващото заглавие „Триумфът на волята“, Холивуд, както и много европейски актьори започват да се притесняват сериозно за бъдещето на Европа. Историята е ясна – още в древен Рим, шутът е бил натоварен с тежката задача да казва истината чрез комедията. В този случай, Чаплин решава да направи филмa „Великият Диктатор“

Screenshot_2

Чаплин, използвайки точно този инструмент, започва да пише сценария за филм, който 79 години по-късно ще оставя следа сред своите зрители. Преди това обаче трябва да знаем много добре, че преди Втората Световна война, културата в Европа е на особено високо ниво и все още е липсвала онази цензура, която да спре творчеството. Изкуството дава гласност на емоциите, а интернет все още липсва и никой не е чак толкова свободен, за да напише каквото и да било. Цензура не е липсвала в Нацистка Германия, но по неофициални данни, самият Хитлер е гледал „Великият диктатор“. Историята ни запознава с еврейски бръснар и ветеран от ПСВ, живеещ в измислената страна „Томайния“.

Негови антигонисти са анти-семитът Хенкел, Херинг, Гарбитшч и Наполони. Играта на думите подсказва истинските лица на осмиваните герои. Не трябва да забравяме, че Чаплин мрази Хитлер. Мрази го за всяко взето решение, мрази го от деня, в който решава да следва политическа кариера, но най-важното – възхищава се на актьорското майсторство на Фюрера. Не е тайна за никого, че Хитлер е практикувал ораторството, знаел е точно кога и как да повишава тон, как да натъртва думите, за да отекват в някогашните радио приемници. Впрочем, когато шпиони успяват да запишат фюрера в кабинета му, били  изненадани как наистина звучи той.След като филмът не вижда бял свят в Германия, някои успяват да вкарат пиратски копия (точно така, пиратството е било живо и през Втората Световна война) в Югославия.

Салоните много често били пълни с немски офицери, които искали да видят как малкият мустакат англичанин е успял да издразни толкова много фюрера. В началото всичко било забавно, но към средата на филма, офицерите започвали да вадят пистолетите си и да стрелят по платното. С развихрянето на зверствата из Европа, Чаплин страдал все повече. Актьорът се надявал до последно, че Хитлер няма да стане автор на този геноцид и съжалява, че изобщо е направил филма, сякаш му дава допълнителна популярност, вместо да неутрализира неговото геройство. Предупреждението се оказало истина, при това зловеща истина. Подозираме, че Чаплин много искал да подразни Хитлер и затова използвал любимата му музика, композирана от Ричард Вагнер. За финал трябва да напомним и нещо друго – споменахме, че Чаплин никога не е рискувал да говори в киното. Удобството на нямото кино е спестявало много лента, но тук нещата са съвсем различни. Актьорът говори през цялото време и завършва себе си като истински творец,  доказвайки, че дикцията изобщо не му е чужда. „Великият Диктатор“ показва на публиката, че Чаплин отдавна е искал да говори и да изразява емоциите, които носи в себе си.

Screenshot_3

Той има още една последна карта, която трябва да изиграе – да изнесе реч, напомняща за Адолф Хитлер. Вместо за чиста раса, Чарли използва сърцето си. Финалният щрих на този филм е по-горещ от  нажежено желязо. 79 години по-късно, можете да откриете достатъчно истина в думите на великия комик. Не трябва да забравяме, че това е първият филм, където зрителят е можел да чуе истинския глас на Чарли Чаплин. Известен факт е, че „Великият диктатор“ може да се гледа в Испания едва след смъртта на г-л Франко, преди това се смята за забранен филм. Речта е смятана за комунистическа пропаганда, някои хора се отричат от Чаплин, друго го канят да я декламира на различни мероприятия и в различни организации. За нас остава само да разберем дали наистина тези думи все още са адекватни за света, в който живеем? 

 
 
Коментарите са изключени

Кой е най-големият терористичен акт в американската история преди 11 септември

На 18-и ноември 1978-а година, повече от 900 души са готови по заповед да изпият течност наситена с цианид. Всичко това идва по заповед на преподобния Джим Джоунс, лидер на един от първите големи култове, основател на собствен град наречен Джонсвил и феномен за американската история.

Преди 11 септември, това е едно от най-големите кланета в американската история. Повече от 900 души умират, сред тях има много деца. Историците по-късно биха нарекли всичко това „Краят на един радикализъм, продължил твърде много време“.
Явление като Джим Джоунс е доказателство за две неща:
1. В САЩ има твърде много и доста лесни за манипулиране хора.
2. Сектите са сериозен инструмент за контрол в САЩ.

Как е възможно едно момче от беден произход, без особено образование и прохождащо в религията, да започне да проповядва и освен това да говори в онези времена за равенство между расите, половете и още много други? Някои критици смятат, че в примката на „преподобния“ попадали и хора с достатъчно знания и желание да помогнат на останалите, тласкани от божията воля. През 1965-а година, Джоунс започва да обикаля страната, в Калифорния се представя за духовния наследник на Христос и Буда. Неговата огромна мечта била обвързана с равенството и братството между всички. През 70-те години на миналия век, преподобния вече облъчвал хора в Сан Франциско.

Rev._Jim_Jones,_1977

Снимка: By Nancy Wong – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66016050

 

Основаването на така наречения „Храм на хората“ започнал да печели вниманието. Има само един особен проблем, повечето миряни трябвало да се откажат от личното си богатство, да работят с часове безплатно, при това в името на църквата и да откажат всякакъв контакт със семействата си. Джоунс имал още една налудничава идея, той карал неговите последователи на по-високи постове в църквата да подпишат фалшиви показания, че са малтретирали деца. При опит за бягство или напускане, те трябва да са готови за тази атака от страна на църквата.

Както много други, Джоунс се притеснявал от възможността да стане жертва на ядрена катастрофа. Страхът, че църквата може да пострада, мотивира преподобния да издирва безопасно място, където да изгради своята империя. Фалшивият месия вече разполага с достатъчно финанси и много скоро избира страната Гаяна – бивша британска колония. И така всички се местят в джунглата. Тропическият климат бързо изморявал миряните, но това изобщо не пречило да се мотивират от речите на своя духовен лидер, ако това не помагало, винаги можели да се респектират от „Червената бригада“ – тежко въоръжени господа. Страната – домакин изобщо не се вълнувала от новия култ, пристигащ на тяхната земя. Някой е платил за земята, облагородява я и по всички личи, че колонията се разраства. Когато управлението получава приходи от подобни гости, няма никакво желание да се меси или да коментира резките промени.

Семействата на колонизаторите, останали в САЩ, се притеснявали. Понякога получавали писма, друг път изобщо, написаното нямало никакъв смисъл и много хора се обръщали към американските власти за помощ. Когато едно американско семейство в САЩ успява да спечели дело за попечителство на дете, отгледано в Джонстаун, нещата вече излизали от контрол. Лудостта, че някой ще отнеме детето на града, мотивирало всички да хванат оръжието и да се превърнат в една малка партизанска армия. Джоунс пътува често до САЩ, където кара нови и нови привърженици да продават своята земя и с парите да се преместят в Джоунстаун – последното райско място на земята.

Jonestown_Houses

Снимка: By Fielding McGehee and Rebecca Moore – http://jonestown.sdsu.edu/AboutJonestown/Gallery/G3/pages/JT-1979-08.htmPhoto Courtesy of „The Jonestown report“., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3753826

Някъде там и по това време се появява идеята, че жителите трябва да практикуват така наречените „бели нощи“ – тренировка за масово самоубийство. Друга интересна подробност е фактът, че самият Джоунс забранява сексуални отношения между жителите, които не са сключили брак, но той самият често практикувал полови отношения и с двата пола. Няма доказателства за педофилия, но Джоунс е бил арестуван поне веднъж за мастурбация в тоалетната на кино в Лос Анджелис.

Положението ескалирало до такава степен, че калифорнийският конгресмен Лео Раян решил да вземе делегация от журналисти и с нея да се разходи до тази интересна мисия. Първо искал да запознае света с този феномен и второ, лично дал обещание пред семействата, чийто роднини живеят в тази малка колония, да разбере в какво здраве са и какво правят наистина там.
Делегацията прекарва 17-и ноември доста спокойно, докато някой не се опитва да намушка с нож конгресмена. Тръгвайки обратно към летището, Раян взима и група от местните, които искат да напуснат иначе толкова прекрасното място.

1973_Congressional_Pictorial_Leo_Ryan

Снимка: By United States Congress – Congressional Pictorial Directory, Ninety-Third Congress, January 1973, Page 18., United States Government Printing Office, Washington: 1973, Stock Number 5270-01658, Compiled Under the Direction of the Joint Committee on Printing., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1598043

Преподобният Джоунс заявява, че всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае, следователно някои наистина са готови да бягат. Изпращачите решават проблема много бързо, на летището вадят оръжие и застрелват цялата делегация. Част от същата успява да избягат и да се скрие в гората, докато не ги откриват властите, но самият конгресмен умира от раните си.
Жителите на Джоунстаун пък вече започват да изпълняват мисията „бяла нощ“. Проповедник напомня на всички, че е време да умират, защото наистина няма смисъл, след като не могат да живеят в спокойствие и мир, могат поне да умрат в мир.

И така под строй и с аудио запис от близо 42 минути се записва дебатът между Джоунс и неговите миряни. Спорът е тежък, някои са готови да си тръгнат, други искат да пощадят децата, но Джим не е съгласен, той иска да остави силно съобщение за всички и да накаже САЩ за това, че не са му позволили да управлява малката си империя както пожелае. Първи били децата, а след това започнали и възрастните да приемат отрова.

Screenshot_1

Снимка: YouTube/ScreenShot

Близо 300 деца са записани как плачат, агонизирайки от прекомерното количество цианид. Никой не е успял да направи отровата по-бърза и безболезнена, затова е била смесена с други различни сокове, за да може поне да бъде по-лесна за приемане или с някакъв по-приятен вкус. Действието на цианидите е обвързано с блокирането на клетъчното дишане. Кой би подозирал, че години след Първата Световна война, този химикал ще се използва отново, при това върху мирно население.

Screenshot_3

Снимка: YouTube/ScreenShot

На следващата сутрин, гаянски войници влизат в града. Картината е смразяваща. Повече от 900 души са на земята. Убийствена тишина и купища спринцовки и чаши пълни с отрова. Една възрастна жена, която спяла през цялото време, се събудила, за да открие всички свои приятели – мъртви. Самият проповедник е открит с огнестрелна рана в главата – той решил да не използва отрова. За финал можете да чуете и 40-минутния запис на хора, опитващи се да намерят по-добър изход от създалата се ситуация. Аудио касетата е открита няколко дена след претърсването на цялото село.

 
 
Коментарите са изключени