shareit

Празници и култове, тяло и секс в снимките на Кристина Гарсия Родеро

| от |

12609-12

Кристина Гарсия Родеро е култов фотограф в буквалния смисъл на думата. Тя заснема различни религиозни празници и мистични култове, практикувани от Испания до Хаити.

Нейните снимки предизвикват болезнено любопитство, страх, а понякога и ужас, те отекват в сърцата ни с нещо древно, скрито в гените ни. Кристина вижда от къде сме дошли и накъде отиваме.

Вижте и вие.

 

 
 
Коментарите са изключени

Мостът с прякора „отварачката за консерви“

| от |

11foot8.com е странно специфичен домейн със съответно нишов фокус: уебсайтът съществува изцяло, за да ни показва кадри на един влаков мост в Северна Каролина, САЩ. Този мост носи прякора „отварачката за консерви“ заради това, че редовно минаващите камиони си оставят таваните там. През последните години той е причинил стотици злополуки, въпреки че изчерпателните предупредителни знаци.

Разположен в Дърам, мостът е завършен през 1940 г. и видимо не е проектиран да пропуска камиони над определена височина. Юрген Хен, който живее в района забеляза високата честота на инцидентите и през 2008 г. решава да инсталира камера в близката сграда, за да ги документира. Оттогава е заснел и публикувал над 100 видеозаписи предимно на камиони или каравани.

И държавата, и железниците, и общината са обмисляли и предприемали действия за намаляване на произшествията, свързани с моста. От гледна точка на всички тях, проблемът е толкова добре решен, колкото може да бъде.

Тъй като обаче никакво количество предупреждения не изглежда достатъчно, бяха разгледани и отхвърлени други решения, включително: издигане на моста, понижаване на улицата или изцяло пренасочване на трафика на камиони. За съжаление, издигането на моста би изисквало много пари и реконструкция. Спускането на улицата е непрактично, тъй като отдолу има канализация. Пренасочването на трафика от района пък би било съвсем непрактично, тъй като много камиони трябва да се приближат до кръстовището и след това да завият по улицата, която върви успоредно  на моста, но е точно преди моста.

В известен смисъл мостът представлява перфектен миш-маш от фактори, всеки от които спира което и да е решение на проблема. Железниците, държавата и градът в крайна сметка направиха всичко, което могат.

Резултатът е едно парче инфраструктура, което съществува в някаква бюрократичния етер. Изглежда, че за да се оправи, трябва да стане някой по-сериозен инцидент или някой да предложи нещо гениално.

До тогава 11foot8 продължава надлежно да документира моста, който, подобно на много други твърде ниски надлези по целия свят, изглежда малко вероятно да спре причиняването на аварии в скоро време.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени

Най-отдаденият камикадзе на Япония

| от |

Япония е страна, която няма еквивалент. Отдадеността на жителите е пословична. Самурайската дисциплина, която все още може да бъде забелязана сред населението може да бъде пример за всички останали, а започне ли онзи далечен дълг да зове, всеки е готов първи да даде живота си в името на родината. Пример за подобни действия може да бъдат така добре познатите камикадзета.

В края на Втората Световна война, когато Япония бавно и сигурно започва да отстъпва в сраженията, авиаторите решават да изгубят живота си, отколкото да се върнат като изгубили. Легендарна е историята за един японски войник, който продължава сражението си около 20-30 години след края на Втората Световна война, вярвайки, че неговите капитани ще се завърнат. В този вид сражения се оказва, че пилотите създават редица главоболия на противника и практически още няма лечение на този вид фанатизъм. Забиващите се самолети, натъпкани с експлозив трудно могат да бъдат отклонени от маршрута, особено с толкова отдаден пилот.

Не трябва да забравяме, че България също е записана с подобни геройства – Списаревски разцепва тежък бомбардировач на две. Връщайки се обратно на японскот участие ще попаднем на един много интересен случай – Хаджиме Фуджи. Като авио инструктор може да се похвали с много обучени пилоти, но едно нещо пречило много – армията отказвала да го изпрати на мисия. Колкото и варварско да е било решението на камикадзетата, армията все пак имала етика и не позволявала на хора със семейство да участват. Летецът имал съпруга и две деца, няколко пъти писал с молба да бъде изпратен, за да даде живота си за империята, но всеки път получавал отказ. Някога Хаджиме е трябвало да наследи семейната ферма, но понеже виждал повече чест в армейските редици, решил да стане доброволец.


View this post on Instagram

Hajime Fujii, lahir pada 30 Ogos 1915, dibesarkan di Ibaraki Prefecture. Ibu bapanya mahu beliau mengambil alih ladang keluarga, tetapi beliau menawarkan diri untuk menyertai Tentera Darat. Beliau telah dihantar ke China, di mana Jepun telah berperang sejak tahun 1931. Semasa di China, peluru mortar telah mencederakan tangan kiri beliau. Semasa pemulihan di sana, beliau bertemu Fukuko buat pertama kali sebelum berkahwin. Mereka dikurniakan dua orang anak, Kazuko dan Chieko hasil dari perkahwinan mereka. Fujii kemudian telah dipilih untuk memasuki Army Air Corps Academy. Beliau menawarkan diri untuk menyertai misi serangan khas kamikaze (bunuh diri) tetapi permohonannya ditolak kerana beliau mempunyai isteri dan anak. Pada 14 Disember 1944, isterinya telah terjun membunuh diri bersama dua orang anaknya di Arakawa River berhampiran Kumagaya Aviation School, supaya suaminya dengan bebas boleh pergi menyertai misi serangan kamikaze (bunuh diri). #atokdean #matiitubenar #war #japan #history #kamikaze #HajimeFujii

A post shared by ATOK DEAN (@atokdean) on

Изпратен е на фронта в Китай до 1931 година. Точно там среща жена си Фукуко. Фуджи е ранен и прекарва известно време в болницата, когато получава предложение да премине във ВВС на Япония. Честта е изключително висока, а и той самият се оказва достатъчно добър и надарен пилот. Самолетите в неговите ръце можели да направят всичко. Именно той започва да обяснява на своите кадети, че при нужда трябва да разбиват своите изтребители в големите кораби и вражеските лагери. Често напомня, че ако пилотът ще умира, няма смисъл да умре сам. Може да звучало много лесно, особено след като той нямало да извърши този вид „геройство“, но мотото на инструктора било „Делата и думите трябва да са постоянни“.

И дела имало, Фуджи написал две молби към своите началници, обяснявайки, че иска да умре за страната си и не може да гледа как неговите кадети не се връщат, а той самият не може да даде пример за действията си. Една от причините е било семейството, но другата е позицията, която заема. Японецът запалвал душите на младите пилоти, които политали всеки ден, отбранявайки родината си. В семейството ситуацията била подобна. Съпругата не искала да се раздели със своя мъж, но разбирала защо страда. Дамата взела двете си деца и на 14 декември 1944 г. отишла до близката река, за да скочи в ледените води. На следващата сутрин са открити телата на 3-ма души. Властите разпознават 24-годишната съпруга, голямата дъщеря на 7 години и малката на 1 година. Ръцете на голямата дъщеря били завързани за ръцете на майката. Когато полицията се обажда на вдовеца, той става от клас с думите:
„Най-вероятно днес ще роня сълзи. Моля простете ми за днес. Моля ви, разберете.“

Когато вижда телата на семейството си, той споделя, че винаги е съветвал всички да бъдат готови за смъртта, но той самият не можел да достигне толкова далече. В дома си открива и едно писмо, което окончателно затваря загадката:
„Понеже може да се притесняваш за нас и не можеше да изпълниш задълженията си свободно, защото сме живи, решихме да направим това. Тръгнахме преди теб, но ще те чакаме. Моля, бий се без никакви резерви.“
Вечерта след погребението, Фуджи пише още едно писмо до своята 7-годишна дъщеря Казуко:
„Студен и мразовит декемврийски ден

Твоят живот приключи в река Аракава. Болезнено тъжно е, че заедно с майка си жертва живота си, за да може баща ти да изпълни своето най-силно желание и да положи своя живот в името на страната. Както и да е, надявам се, че заедно със сестра си и майка си ще се усмихваш. Татко много скоро ще ви последва. В този момент бих те държал силно до мен, докато заспивам. Ако Чиеко плаче, моля те да се погрижиш добре за нея. Сбогом за кратко. Баща ти ще се изправи в една от най-великите битки и ще бъде подарък за цялото семейство. Надявам се, че двете ще ме чакате. “

WAR & CONFLICT BOOK ERA:  WORLD WAR II/NAVY

Снимка: By U.S. Navy; The original uploader was Quercusrobur at English Wikipedia.. – This media is available in the holdings of the National Archives and Records Administration, cataloged under the National Archives Identifier (NAID) 520678., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=53290

Японската армия крие този случай с притеснението, че мнозина други ще последват примера. Получават трето писмо от летеца, но този път е подписано с кървав отпечатък. Там пише, че иска да участва, за да почете паметта на жена си и двете си дъщери. На тръгване от школата, кадетите предават самурайски меч като подарък за всичко научено, както и сериозната мисия.

На 8 февруари 1945 година започват тренировките и вдовецът е официално назначен за командир на ескадрилата. На 28 май идва и бойната мисия близо до бреговете на Окинава. Там се крият два разрушителя, които трябва да бъдат неутрализирани. За корабите не е трудно да се преборят с японската атака, но все пак има два самолета, които успяват да се разбият в разрушителя Дрекслър и да бъдат причина за неговото потапяне след няколко минути. Мисията е завършена. Макар и тялото да не е намерено, надгробният камък на Фуджи стои точно до този на жена му.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени