shareit

Повечето учители не знаят как да приобщят деца с увреждания

| от chronicle.bg |

По-голямата част от учителите не са подготвени да работят с деца със специални образователни потребности. Проучване, проведено сред 300 учители от 1 до 8 клас в цялата страна по поръчка на Центъра за приобщаващо образование показва, че 58 на 100 от учителите имат опит с преподаване на деца с увреждания. Само опитът обаче не е достатъчен, за да направи учителите по-уверени и по-приемащи.

Затова и повечето предпочитат да нямат такива деца в своя клас. Учителите подкрепят в много по-голяма степен приобщаването на деца с трудности при усвояване на материала и при социализацията, както и със специални потребности, дължащи се на физически увреждания. Не е така обаче при децата със сензорни увреждания. Това е свързано със слабата подготовка на учителите да планират подходящи дейности в класната стая и с липсата на подкрепа при работата с децата в клас.

Значително нарастват резервите към приобщаването на деца, които имат поведенчески проблеми като вербална агресия и неспазване на правилата на поведение. Учителите имат нужда от подкрепа, както от знания и умения за позитивна педагогика, за да реагират на този проблем.

Резултатите показват, че учителите без опит с деца със специални образователни потребности са по-резервирани, докато учителите, които имат опит с такива деца изразяват по-висока подкрепа за приобщаване на някои от групите деца със специфични потребности.

Половината учители отчитат нужда от методи на работа с децата с обучителни трудности (51%), от знания и умения за изработване на индивидуален план за децата със специални образователни потребности(43%), от конкретни инструменти, които да им помогнат при определяне на децата, които имат нужда от допълнителна подкрепа (38%).

Сред факторите, които биха мотивирали учителите за развиване на модела на приобщаващото образование, при което всяко дете, независимо от трудностите си, можем да идентифицираме външните фактори, които изискват промяна в системата, като заплащането (60%) гъвкави учебни програми (47%), допълнителна подкрепа от помощник учител или ресурсен учител (42%), броя ученици в паралелка (42%) и наличие на допълнителни учебни материали и помагала (30%), а така също и фактори, чието преодоляване е изцяло в инициативата на училищата, като специализирани обучения (22%).

Над две трети от учителите подкрепят приобщаващото образование (65%), намира място в класната стая, а 22% заемат междинна позиция. Едва 13% от учителите застават на другия полюс и отхвърлят приобщаващото образование като философия и модел.

Проучването е проведено от агенция „Глобал Метрикс“ от 6 до 20 юни по поръчка на Центъра за приобщаващо образование.

Снимка: Getty Images

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

| от |

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Как 36-годишният гватемалски геноцид потъна в забрава

| от |

През 1960 г. започва една от най-дългите граждански войни. Военните действия се водят на сцената на Гватемала, където правителството продължава да държи в особена мизерия селата, където най-често преобладават наследниците на маите. Сражението не се води за територия, а за начин на живот – маите настояват за по-добър такъв и не виждат особени действия от страна на правителството. В следствие на това, следващите 36 години ще бъдат наситени с кървави конфликти и сражения, които ще държат страната в доста свиреп и отворен военен конфликт.

Двете страни събират най-различни привърженици и опозиция, но когато през 1922 г. католическата църква назначава Хуан Хосе Герарди Конедера за водеща фигура в епархията на Верапаз, ситуацията започва да се променя доста сериозно. Религиозното влияние покрива именно онези бедни планински региони, където се случват сраженията. Там бедстващите са пръверженици на Марксистката идея и в лицето на всеки регулатор виждат особен враг. Освен с добрина и смиреност, новият представител на църквата станал известен и с доста благ характер, стремящ се винаги да изкара доброто в околните чрез чувство за хумор. Това, с което всички жители го запомнят е, че успява да внесе толкова добрия баланс между бедни и богати – двете воюващи страни. За бедните е толкова необходим лидер, който проповядва на местния език.

Informe_REMHI

Снимка: By Surizar – https://www.flickr.com/photos/puchica/3475299814/, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28121182

Когато е назначен за кардинал на Киче, той става свидетел на истинските зверства. Повечето маи са принудени на всекидневни унижения, а стигне ли се до въоръжен конфликт, отецът знаел, че на другия ден ще копае сериозно количество гробове. Ето защо едно от първите му изявления е да отрече тази война и да припомни на двете страни, че съществува военна етика и права на човека, които трябва да се спазват без значение от военните апетити. Самият той е противник на разрастващия се геноцид и въпреки желанието му за мир, той става основен противник на правителството. Следователно животът продължава с всекидневни смъртни заплахи. След провален опит за убийство, той предпочита да отиде в изгнание в Коста Рика за няколко години. През 1996 г. ще дойде и мирът. След като двете страни подписват мир и ОН обещава да наблюдава за спазването му, Хуан Герарди се завръща, този път с много по-сериозна и тежка задача.

Доказано е, че всяка война завършва с изгарянето на ценни документи, заличаването на общите гробове, екзекуцията на неудобните и пренаписването на историята. Практиката във всяка война не се повтаря и променя. Ето защо Герарди се опитва да запази колкото се може повече информация за всички зверства на гватамелската армия. Той е твърдо убеден, че светът трябва да знае за престъпленията срещу човечество, извършено срещу маите. В следващите 3 години той работи усилено върху съставянето на рапорт относно военните действия за изминалите 36 години. Неговият доклад е с размер от 1400 страници, показанията на 6500 свидетеля и доказателства за повече от 55 000 нарушения срещу човечеството.

gettyimages-508356852-594x594

Нещо повече, Герарди много ясно и точно описва извършените 422 кланета – само толкова успява да разкрие под шапката на църквата. Окончателната кървава цифра е за повече от 150 000 убити и повече от 50 000 изчезнали. 80% от извършените престъпления винаги сочат един и същи извършител – гватемалската армия. До тук добре, повечето такива доклади са тиражират в различни медии, докато не потънат в забрава, заменени от забавните предавания. Основната грешка на Герарди, която най-вероятно решава и съдбата му е, че назовава всички онези, които са отговорни за извършените престъпления. Докладът му не е толкова лек и зад всяка команда се крие едно име.

gettyimages-1320741-594x594

На 25 април 1998 г. именно той излиза с кървавия манифест и говори пред света:

„Като църква, ние колективно и отговорно решихме да се нагърбим с тази задача, проговаряйки от името на хилядите жертви. Успяхме да ги накараме да проговорят, да споделят своите истори на страдание и болка, за да може да се почувстват свободни от теглото, което ги е дърпало назад толкова време.“

Само два дена по-късно, той е открит мъртав в апартамента си. Тялото му е покрито в кръв, полицията не успява да го разпознае – лицето му е кървава пихтия. Единствено пръстенът на ръката доказва, че това е той. Патологът по-късно ще потвърди, че побоят се случва с бетонно блокче. Новината за това убийство автоматично подготвя страната за следващата гражданска война. Думите за мир сякаш се изпаряват, особено след като лидерът на бедните е убит, защото иска да пусне духа от бутилката. През 2001 г. правителството ще осъди 3-ма души на 30 години затвор за въпросното убийство.

gettyimages-1320728-594x594

Бившият бодигард на президента – сержант-майор Хосе Обдулио Вилануева, бившият директор на военно разузнаване – полковник Дисраел Лима и неговият син Байрън Лима. Един от близките приятели на Герарди – отец Орантес също става интерес на разследването. През цялото време твърди, че е невинен, но накрая получава присъда за предателството си.

За някои справедливостта в Гватемала може да се смята за истинска победа на правосъдието, но горчивият вкус на най-бедните идва с порция скептицизъм. Истината остава погребана и никой не може да гарантира какво наистина се случва. По време на процеса някои съдии получават смъртни заплахи, някои свидетели изчезват безследно, а други са нападнати в домовете им. Истината остава скрита и някой много добре се старае да е я държи под ключ.

 
 
Коментарите са изключени