Поход на справедливостта – 10 ноември 24 години по-късно

| от |

Повече от четири часа продължава общонационалният протест с искане за оставка на правителството на Пламен Орешарски и разпускане на 42-рото Народно събрание. В протеста се включиха над 10 хиляди души. Протестът е свързан и с годишнината от 10 ноември.

Един час продължиха речите пред Ректората на Софийския университет, след това протестът премина покрай Народното събрание, Министерски съвет, по бул. „Раковски“ покрай централата на партия „Атака“, отново пред парламента, Ректората на Софийския университет, Орлов мост, бул. „Цариградско шосе“, Полиграфическия комбинат, Алея Яворов. Към 15.00 часа беше блокирана част от бул. „Цариградско шосе“, а движението по Алея Яворов беше възстановено. От 17.00 часа пред храм „Свети Алексаднър Невски“ ще се състои концерт, посветен на годишнината от 10 ноември, а около 18.00 часа ще започне традиционният протест с искане за оставка на кабинета, предаде агенция Фокус.

В протеста пред Софийския университет се включиха студенти от НАТФИЗ, УНСС, Медицински университет, Великотърновски университет, Пловдивски университет.

Издигнат беше голям плакат с надпис „Будните оставаме, вие си отивате“. Студентите скандираха „Оставка“, „Събудете се“, „Емигрирайте“, „Червени боклуци“. Много от хилядите присъстващи развяваха български знамена.

„Протестът вече е успял и продължава да успява с всеки ден. Протестът успява всеки ден, в който се боят да минат през главния вход, а минават през страничния; успява всеки ден, в който за тях е по-трудно, а ние дишаме по-свободно”, каза един от участниците в шествието пред bTV.

[youtube id=“-oCiwYr4Z4M“ width=“667″ height=“356″]

Снимки : Иван Бедров, Константин Павлов

Ето какво каза пред протеста Ивайло Динев от името на Ранобудните студенти :

Благодаря ви, че сте тук. За нас е изключително важно.
Преди 18 дни окупирахме най-голямата аудитория в Университета. Ние нямаше да устоим, ако не беше Вашата подкрепа и подкрепата на останалите български граждани, която ни даде куража и силата да продължим напред.

С окупацията започна освобождаването на узурпирана България. Днес вече сме изградили една независима територия в университета със собствени правила, граничен пункт, охрана, щаб и работни отдели. Ние не просто окупираме, а по-скоро съзидаваме. Наскоро японският професор Кобаяши спомена своите впечатления за самодисциплината ни. В окупацията той вижда една възможност и една надежда не само за държавата ни, но дори и за човечеството.

Вашите очаквания към студентите ни дадоха отговорност. Тази отговорност изисква от нас да кажем нещо повече от „оставка“. Не защото няма смисъл, а защото считаме, че е дошъл ред нашето поколение да проговори.

Ние сме децата на прехода. Видяхме много. Учеха ни с примери от улицата и медиите. Налагаха ни се за авторитети мутри и мутреси, тарикати и престъпници. За нас се говореше, че сме провалени. Че нямаме общи идеали, нямаме кауза. Че сме хипериндивидуалисти, че сме се атомизирали, самозатворили и не умеем да усещаме другите. За нас, досега, се говореше в повечето случаи, доста отрицателно.

Не се лъжем, всички бяха прави за отделни неща. Но до този момент.

Окупацията промени живота ни. Окупацията създаде общност.
Днес, ние, децата на прехода, настояваме за човещина, солидарност, отговорност и морал.
Днес, ние яростно се възмущаваме от това, в което живеем. Не желаем лъжи, безпринципност, корупция.

Наясно съм, че много от вас се питат: какво предлагаме? Ние не можем да предложим нито себе си, нито определена партия. Ние не виждаме ясна политическа алтернатива.

Но ние сме онези гласове, които искат да заявят, че така повече не може. Че е нетърпимо. Ние казваме „Стига“.

Тази власт, срещу която протестираме, ние не я признаваме. Тя е нелегитимна. Тя не успява да усеща обществените настроения. Тя режисира контрапротести и контраокупатори. Тя създава усещането за нестабилност. И това е фундаменталното.

Отсреща имаме власт, която не управлява, а създава хаос. Власт, която не чува гласовете от улицата, а единствено собствените си паранои и нарежданията от икономическите кръгове. Тази власт е безвластна, тя е марионетна. Нека просто я свалим.

Тази власт не е нито първата недостойна, няма да бъде и последната. Винаги ще бъдем изправени в битка между отвратителните и отвратените. Тази битка никога няма да завърши. Тя е водена от векове и ще продължи да се води. Това е битка между доброто и злото. Битка между можещите и знаещите от една страна и политическите авантюристи и икономическия каймак от друга. Това е най-вече битка между хората и мафията.

Окупацията на университетите ни помогна да разберем, че моралният потенциал на обществото ни е голям. Че има място за солидарност. Благодарим Ви. Че шансът все някога да победим не е никак малък. И че вече сме достатъчно пораснали, за да се отърсим от идеологиите. Те само ни разделят. А днес на площада няма място за тях. Защото днес ние не обсъждаме каква политика да се води, ние настояваме изобщо да има морал в политиката. Това е основното и то е от значение. Нека като хора да изострим вътрешното си чувство за справедливост и да посочим кое е правилно и кое не.

Ние, студентите, вече посочихме. Ние считаме за неморално на народен представител да не му пука за мнението на тези, които представлява. Ние считаме за неморално народен представител да води биячи срещу студенти. Ние считаме за неморално ректор на университет да заплашва своите студенти, само защото имат мнение. Ние считаме за абсолютно неправилно да се примиряваме пред безобразията в държавата. Безобразия извършвани години наред, не само през последните месеци.

Но ние не адресираме нашите послания само към политиците. Ние ги адресираме към всеки един човек. Човеко, бъди! Бъди независим и свободен. Отстоявай собственото си мнение и осъзнавай относителността на своите разсъждения. Ние сме едно, когато се изслушваме и разбираме. Няма човешка причина да бъдем разделени. Има човешка причина да бъдем заедно. Нека бъдем единни, да бъдем за пример. Всеки един от нас.

От днес започваме наново. Ние, децата на Прехода, поехме щафетата. Да, може би избързахме. Но сме наясно, че промяната изисква време и че времето изисква действия. Нямаме напразни илюзии. Вярваме единствено в себе си и хората. Имаме кураж и търпение. Имаме морална кауза и причина да сме тук. Причина да се обединим. Причина да се борим. Причина да протестираме, стачкуваме, окупираме. Причината е, че ние настояваме за настоящето, за да имаме бъдеще в България.

 
 

„Incredibles 2″ направи рекорд и оглави бокс-офиса на Северна Америка

| от chr.bg |

Комбинацията от супергеройски сили, студио „Пиксар“ и „суша“ от семейно ориентирани филми допринесе „Феноменалните 2″ да оглави бокс-офис класацията на Северна Америка с рекордни приходи за анимация, предадоха световните информационни агенции.

Постъпленията от филма, излязъл на екран 14 години след оригиналната анимация „Феноменалните“, възлизат на рекордните 180 милиона долара. Сумата съществено надхвърля очакванията на анализаторите, които прогнозираха приходи между 120 и 140 милиона долара през първия уикенд по кината.

Досегашният рекорд за най-касов дебют на анимация от 135 милиона долара се държеше от продукцията „Търсенето на Дори“ (2016).

Според компания „Дисни“ публиката на „Феноменалните 2″ е съставлявала 31 процента възрастни, 57 процента семейства и 11 процента тийнейджъри.

На далечното второ място в класацията с приходи от 19,6 милиона долара е филмът „Бандитките на Оушън“. Следва комедията „Tag“ с 14,6 милиона долара .

Челната петица в бокс-офиса на Северна Америка се допълва от филмите „Соло: История от Междузвездни войни“ и „Дедпул 2″. Приходите от продажбата на билети за двете продукции в киносалоните на САЩ и Канада през уикенда възлизат съответно на 9,1 милиона долара и 8,8 милиона долара.

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.

 
 

6 причини да живеете в Лозенец

| от Цветелина Вътева |

Когато бях малка, прабаба ми и прадядо ми живееха в Лозенец. Не знам дали знаеха, че живеят в луксозен квартал, гледаха кокошки в двора, бяха садили хортензии по пътеката, която се спускаше към къщата и не се чудеха защо улицата им се нарича „Цветна градина“.

По лозенските наклони баща ми се е пребивал с мотор на паветата. Пак по тая „Цветна градина“ вуйчото на татко ми бил първият, който започнал да минава с чисто новия си Вартбург 311, модел от 56-а: хората цъкали възмутено с език, че се кара кола там, все пак на улицата си играели децата, не била място за автомобили…

На мястото на хортензиите и кокошките днес има паркинг и гаражи, а на мястото на къщата им – блок от т.нар. ново строителство, когато беше ново в началото на 21 век. Целият блок е напукан, мезонетът на последния етаж е запустял, а пред входа към паркинга става по минимум един скандал на 15 минути, защото някой е паркирал отпред и жителите не могат да си влязат/излязат.

Прабаба ми и прадядо ми починаха отдавна, а аз ползвам апартамента за купони. Като чуят хората, че е в Лозенец, всички казват: „А, супер, в центъра, много ми е удобно там, идвам“.

Дали е точно „центъра“ не зная, но сигурно и вие харесвате Лозенец. Да надраскаме 6 примерни причини защо:

Обичате да изпадате в нервна криза всеки път, когато трябва да паркирате

Ако животът ви е прекалено спокоен и скуката ви ломи, Лозенец е едно добро място за вас. Много е вероятно да се наложите да си извадите картон, че живеете там, за да паркирате безплатно в рамките на Зелена зона. Разбира се, рискът все пак от ЦГМ да ви сложат скоба си е налице. Ако пък паркирате просто така, ще оскубете косите си в рамките на 2 успоредни паркирания между Ford F350 и Mercedes G-Class. Имате си гараж и няма проблем? Няма, да. Докато някой не ви го запуши, което ще се случва в 9 от 10 пъти, когато решите да излезете с колата.

Харесва ви шегата с „Луксозенец“

Изпитвате мрачно удовлетворение, когато хората ви бъзикат, че живеете в „Луксозенец“. Знаете, че го казват с известна ирония, но луксът си е лукс, с колкото и сарказъм да го поръсиш.

Харесвате изгледа към кучешкия парк, обрамчен от 10 блока

Кучешкият парк, който сега наричат „Южен парк 2″ е онова пространство зад музея „Земята и хората“, където все още има алеи с пясък, поляни и хълмчета. Там денонощно тичат кучета, а през юли се прави A to Jazz фестивала. Ако живеете в онази част на Лозенец, която се пада срещу басейна „Спартак“ и бул. Черни връх, ще можете да виждате парченце от него. И то в модерна рамка от блокове с не толкова модерни импровизирани простори с гащи.

Обичате да си кълчите глезена в паве

Кварталът се разрасна и се застрои, но паветата по повечето улици си останаха. Може би ви напомнят за калдъръмите на Копривщица или за стария град на Пловдив. Романтиката е по-мощна от тази в любовната сцена на „Цар Лъв“, където Симба и Нала танцуват под един водопад…докато не си заклещите обущата между две павета и не се озовете на екстензия в Пирогов. Там романтиката е на малко по-ниско ниво.

Израснали сте в Козлодуй и държите сега да сте на един х(върле)й от НДК

Може още да наричате НДК „ендекато на културата“ и това още да ви е смешно, но си държите да сте наблизо. След като сте прекарали детството и ранната си младост сред закачки дали имате скрити крайници по тялото, защото живеете близо до АЕЦ, а зли състуденти в Студентски град са римували „Козлодуй“ с какво ли не, вече не искате и да чувате за родното си място. Искате да сте близо до центъра. Ако може – баш в центъра.

Харесвате полицаите от IV РПУ

И те, като другите, няма да ви свършат работа ако се наложи, но пред IV-о поне има градинка.

 
 

Тони Корнел поздрави баща си Крис Корнел с песен

| от chr.bg |

Дъщерята на покойния певец Крис Корнел почете паметта му, като публикува дует с него в социалните мрежи по случай Деня на бащата.

Дуетното изпълнение е кавър на песента „Nothing Compares 2 U“ на Принс. Тони Корнел публикува песента заедно с текст, в който благодари на баща си за това, че винаги я е подкрепял. „Ти ми даваше кураж, дори когато ти самият имаше нужда от него. Ти вярваше в мен, дори когато аз не вярвах в себе си. Липсва ми твоята обич“, написа 13-годишната Тони в Инстаграм и Ютюб.

Най-малката дъщеря на бившия английски футболист Дейвид Бекъм – 6-годишната Харпър, е написала трогателно писмо до баща си за празника, съобщи Контактмюзик. В него тя му благодари, че й помага с домашните и че се боричка с нея преди лягане. Затрогващото послание е публикувано в Инстаграм от майка й Виктория Бекъм.

По случай Деня на бащата актрисата Дженифър Гарнър на свой ред похвали актьора Бен Афлек, с когото са разделени, като заяви, че трите им децата са късметлии да имат такъв добър татко.