shareit

По-голяма финансова помощ за бедните тенисисти

| от |

Тенисът минава за много елитен спорт, който не всеки може да си позволи, това важи не само за играчите, но и за зрителите. Затова ATP се заема със задачата, те обявиха, че от следващата година ще мотивират тенисистите, които са по-назад в ранглистата и понякога не могат да си позволят участие на по-големи турнири.
4

Премиите в световния тенис растат всяка следваща година, а това се дължи на по-големите наградни фондове. Австралия Оупън, който е първият Голям шлем през годината, дава старта на новия сезон през януари. Наградният фонд е  31 милиона долара, а на US Open се очаква през 2017 г. парите разпределени между играчите  да достигнат до 50 милиона евро.

Но това са част от най-престижните тенис събирания, големият пай си разделят най-добрите световни ракети, за които няма зима. Световната тенис асоциация започна да мисли и обявява повече пари от 2014 г. за по-малките турнири от сериите  Чалънджър , които попадат във втората категория.
1

Там наградните фондове варират от 25 000 до 150 000 долара, които са нищожни в сравнение с големите турнири, където най-добрите световни тенисисти, след като спечелят, си тръгват с чекове от по два милиона долара .

„С тези мерки искаме да направим по-голяма равнопоственост по отношение на приходите. Миналата година започнахме с реформите за справедливо разпределение на награди от Големия шлем не само за победителите и финалистит , но и за тези, които отпадат в по-ранна фаза на турнирите. Сега мислим за играчите, които не се класират изобщо или играят много рядко на турнири от Големия шлем и сериите „Мастърс„, казва Джорджо Ди Палермо , който е в борда на директорите на ATP.

2

Според него тенисистите , които не са в първите 150 позиции в класацията не трябва  да плащат разходите от  собствения си джоб. Тяхната кариера е съвсем различна от тези, които са в елита. Нямат печалби, а трябва да се сблъскат с големи разходи за пътувания, оборудване, обучение. Разходите на един тенисист от по-ниска категория  за един сезон са от 50 000 до 70 000 евро.

С новата стратегия ръководството на ATP гарантират, че от следващата година тенисyt ще бъде икономически изгоден и за по-малките турнири, а това e добра новина за всички 2182 играчи, които се намират в ранглистата.
3

Организаторите на „Чалънджър“ турнирите не са убедени в това  като Клаудио Речини, който организира 15 такива турнира в Италия. Според него е добре да бъдат наградени по слабо представените тенисисти, но тогава голям проблем ще бъдат спонсорите, които трудно се привличат все по-трудно през последните години на криза.

Само през последните три години са спрели да съществуват осем Чалънджър турнира, поради финансови проблеми.

И за финал най-добрите 10 изпълнения на Григор през 2013

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Франсоа Митеран и „Френският Уотъргейт“

| от |

Франция винаги е обичала да се хвали със своята история, както и с добре изкованата си свобода. Историята помни и някоя друга величествена армия, като тази на Наполеон, но на практика спомените от Втората Световна война ще заличат всичко това. В началото на новото хилядолетие ще стане ясно, че Франция не е точно толкова либерална и демократична, колкото ни се представя.

Френският Уолтъргейт, както го наричат мнозина, изплува в средата на 90-те години и хвърля сериозни кални петна по Франсоа Митеран.
Бившият президент на Франция, заемащ престижната позиция от 1981 до 1995-а г. ще бъде запомнен с един от най-грандиозните скандали в правителството. Подслушването очевидно се превръща в дежурна практика за френската власт и някои от първите сигнали за подобни нерегламентирани действия изплуват в издания като New York Times още през 1974-а година.

Във въпросното издание се говори, че непознати личности са се опитали да инсталират няколко бръмбара в новия кабинет на тогава все още само лидер на социалистическата партия Франсоа Митеран. Интересното е, че години по-късно ще се говори за този случай, но този път виновен ще бъде именно Митеран.

??????????????

Снимка: By SPC 5 James Cavalier, US Military – File:Reagan Mitterrand 1984.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4003832

Изборите на 1994-а година ще маркират един сериозен трус за социалистическата партия. Само седмица по-рано ще избухне скандал, поставящ президента в много неизгодна позиция. Митеран е официален поръчител на серия незаконни телефонни подслушвания. Сред имената на подслушваните е и френската журналистка Едуи Пленел, известна с това, че разкрива участието на френски чуждестранни разузнавачи, допринесли за потъването на легендарния кораб на Грийн Пийс през 1986-а година. Корабът потъва, защото е насочен към бреговете на Франция, където възнамерява да протестира срещу провеждането на ядрени опити.

Журналистката е била обект на сериозни интереси, но изобщо не е била сама. В списъка с пострадали се крият и имена като Франсоа Фромент-Меурис (лидерът на социал демократите), актрисата Карол Буке, адвокатът Антоан Конт и още много други. Еврпейският съд по правата на човека осъжда френското правителство за този вид нелегални операции, но това е само повърхността на един много дълбок скандал. Авторът Питър Швайзер споделя, че Франция е обичала да хвърля по едно ухо и на чуждестранните компании, опериращи на френска земя. Никой не е подозирал, че френското правителство може да провежда държавен индустриален шпионаж, който по-късно да се предлага на родни компании. Според Швайзер, компании като IBM били задължавани да изпращат нелегална информация до своите колеги, за да могат да бъркат работата на разузнавачите.

Близо 20 години историята ще се развива в определена посока, но без резултат. Причината за всичко това е, че Митеран винаги държи последната карта. Повече от 12 души ще се озоват в съда за нарушаването на личното пространство на ключови фигури в страната. В съда ще седнат близо 12 подсъдими. Сред тях са личности като Жил Менаж, Лу Швайцер (в онзи момент вече директор на Renault) и Кристиан Пруто (бивш директор на анти-терористичните сили във Франция). Микрофоните са поставени още в началото на 80-те години след серия детонирани бомби в еврейския квартал на Париж.

Микрофоните трябвало да помагат за битката срещу тероризма, но според всички останали са създадени, за да пазят извънбрачната връзка на Митеран с Ан Пингет и да държат журналистите на страна от дъщеря им Мазарин. В архивите на Митеран присъстват повече от 3000 разговора, а на повечето досиета е написано ръчно „Видяно“. Един от хората с особен интерес за разглеждане е Жан-Едерн Халиер. Бивш довереник на френския президент, който тайно се надявал за добър пост в администрацията. След като се разминал само с горчивите очаквания, Халиер се превърнал в добре разследван човек.

In Data Center Two Military Men Work with Open Server Rack Cabinet. One Holds Military Edition Laptop.

Причината се крие в това, че подготвя книга на име „Тонтон и Мазарин – изгубената чест на Франсоа Митеран“. Тонтон означава на френски „чичо“ и очевидно е прякорът на президента. Френската демокрация очевидно работи доста добре, след като авторът заплашва тогавашната власт, че ще публикува всичко написано и след това ще го представи в различни телевизионни предавания, Халиер получава студеното потупване по рамото. Предаването е спряно, ушите на властта са навсякъде, всяка следваща стъпка е известна, преди да бъде направена. Писателят умира през 1997-а година, запазвайки цялата тайна за себе си.

В един от малко по-смразяващите случаи става ясно, че Митеран е получил бележка от своя подчинен Пруто. Там е написано, че екипът е открил бившия проблемен телохранител на лидера на Националния фронт Жан Мари Льо Пен в Парагвай. Пруто предлагал арестуването на човека, както и алтернативи на неговото изчезване.
Разкриващият цялата информация се казва Жан-Пол Валат. Магистратът прекарва времето си в сериозна битка с онази част от френската администрация, предпочела да се скрие в така наречената „държавна тайна“. Валат разследва целият случай, но на финала получава забрана за разглеждането на архива.

Заподозреният, отговорен за всички видове разговори и записани архиви умира в странни обстоятелства, но няколко дни след случилото се, Валат получава по пощата една кутия с дискове, които ясно показват имената и адресите на подслушваните.
Делото все пак стига до съда, но закъснява достатъчно, позволявайки на Митеран да напусне този свят, без никой да му потърси отговорност за извършените престъпления. Неговите подчинени плащат символични глоби и сякаш всичко се забравя. Случаят остава в историята с двойствения живот на френския президент, както и с интригуващото име „Френският Уотъргейт“.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Шведският боен маратон (1700г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица. Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на XVII век е бурен период в историята на Европа. Старият континент е разкъсан от войни и противоборства. Франция води дълга и тежка война срещу грамадна коалиция държави в Западна Европа. Не по-малко грандиозна християнска коалиция се бори с Османската империя на Балканите и в Средиземно море. В тази напрегната ситуация, Балтийският регион изглежда като спокоен остров сред разбеснялото се море на войни и насилие. Причината за тази стабилност е Швеция. Могъщото северно кралство остава една от Великите сили на тогавашна Европа. Стокхолм може да се похвали с най-качествената полева армия, изградена и въоръжена по последните стандарти на епохата. Шведката данъчна система е адекватна и подхранва хазната, а кралската институция в ръцете на Карл XI е стабилна. Владетелят е амбициозен, премерен и стабилен. Умее да манипулира парламента Риксдаг за да получава нужните закони и субсидии, а аристокрацията е здраво обвързана с трона. Накратко, Швеция е обект на завист и страх у своите съседи.

Не е чудно тогава, че през 1698 г., когато Крал XI умира, лешоядите започват да се оглеждат за възможност да отхапят парчета от това, което смятат за умиращо тяло на една гаснеща империя. Причината за това се дължи най-вече на факта, че престолонаследникът е още хлапе – 16 годишният Карл XII. Момчето е същинска енигма – затворен, мълчалив, враг на светския живот и дворцовите празненства. Не преследва жени по салони, бални зали или в бардаците на пристанищните квартали, нито пък се е появявал в някоя от бащините си кампании – още не е бил роден когато Швеция е тръгвала на война за последен път. Всичко това кара неговите съседи да очакват, че Швеция ще бъде лесна плячка за разграбване.

Karl_XII_1706

Снимка: By David von Krafft – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1046327

Архитектът на оформящата се анти-шведска коалиция е всъщност шведски поданик – Йохан Рейнхолд Паткул. Паткул е низвергнат латвийски аристократ, каран в затвора и задочно осъден на смърт от Карл XI. В типичната за бароковата епоха помпозност, Паткул, отплавайки от бреговете на родината си, се заклева тържествено да получи отмъщение. През следващите години на своето изгнание, той се бори да създаде съюз, в който да привлече всички съседи на Швеция. Възползвайки се от техните завоевателни амбиции, Паткул успява да придума владетеля на Саксония и крал На Полско-литовската държава Август II Ветин да се договори с датския крал Фредерик IV и руския цар Петър I (тогава все още не е наричан Велики – б.а.) и да изгради коалиция, която да нападне и разгроми Швеция.

Към лятото на 1700 г., всичко изглежда готово. Дания се готви да мобилизира своите войски и флот, Русия също организира голяма полева армия, а Саксония, макар и да не успява да вкара Полша във войната, издейства от Сейма правото да минава през нейна територия. Общо, коалицията разполага с над 100 000 души, съсредоточени в три полеви армии и потенциал да изкара на бойното поле още поне толкова от своите резерви. За сравнение, цялата шведска армия наброява 77 000 души, от които в полева армия могат да бъдат ангажирани не повече от 10-15 000 души. Единственото предимство на Швеция е, че флотът й дава пълно господство над Балтийско море.

Военните действия започват през март, 1700 г. датчаните навлизат в съюзното на Швеция херцогство Холщайн-Готорп (дн. Южна Дания и Северна Германия) и го окупират, след което обсаждат пристанищният град Тьонинг, контролиран от шведски гарнизон. Същевременно, войските на саксонския електор и полски крал Август II навлизат в контролираната от шведите Латвия, превземат крепостта Дунамунде и обсаждат столицата на провинцията – град Рига. Руските приготовления текат по-бавно и през лятото на 1700 г., силите на Петър все още се движат от Москва през Новгород към Нарва – шведската крепост, която контролира Финския залив, недалеч от мястото, където днес се намира Санкт Петербург.

Hms Wachtmeister Fighting Against The Russian Squadron On Juny 4

Снимка: GettyImages

На пръв поглед ситуацията изглежда безнадеждна. Вероятно мнозина в Стокхолм изпадат в паника. В този момент, младият крал взима нещата в свои ръце. Затвореният и тих младеж не дава особени признаци да е наследил импозантността на баща си и през първите две години от царуването си остава в сянка на бурните политически събития. Оказва се обаче, че младият Карл XII съвсем не е така плах и нерешителен, за колкото го смятат. Навършил пълнолетие, той поема кормилото на кралството и започва да действа с неподозиран устрем.

В началото на юли, ударна шведска десантна армия е качена на балтийския флот и отправена по море. Шведите ловко надиграват датските кораби, разположени в пролива Зунд и успяват да извършват десант в непосредствена близост до столицата Копенхаген. Фредерик IV е в шах. Армията му е в Германия, а шведите са на километри от столицата му. Без да се е провело и едно важно сражение, Дания е извадена от войната, принудена да подпише бърз и унизителен мир. Шумните приготовления, обещанията за реванш и териториални придобивки на шведски гръб се изпаряват като утринна мъгла в летен ден.

Изваждайки Дания от войната, Карл трябва да избира – атака срещу саксонците в Литва или пресрещане на руснаците. Неуспехът на Август II да пробие отбраната на Рига, кара Карл да потегли към Нарва. Стените на Рига се оказват недостъпни за саксонците, а смелият 4000-ен гарнизон, начело с граф Ерик Йонсон Далберг извършва чудеса от храброст, отбивайки всички атаки на четирикратно превъзхождащия ги противник. Докато саксонците губят хъс и сили в Латвия, Карл поема на север.

Mazepa2

Снимка: By Gustaf Cederström – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2753530

Армията, с която пристига в Ингрия (земите около Финския залив – б.а.) е скромна – ок. 10 500 души. Срещу тях, изпратеният да обсади Нарва Борис Шереметев разполага с над 37 000 войници. Самият гарнизон на Нарва наброява ок. 2000 души. При съотношение 3:1, нещата изглеждат относително ясни. Шереметев е ветеран от кампаниите на Петър срещу Османската империя, армията му е многобройна, а освен това е заел удобни отбранителни позиции около обсадената крепост. Трябва само да чака. Карл XII е принуден да атакува превъзхождащия го противник и да търси деблокиране на крепостта.

На 29 ноември, сред сковаващият студ на настъпващата северна нощ, Карл XII прави последен преглед на армията си. През нощта бурните ветрове донасят огромна облачна маса, която покрива небето, а на сутринта на 30 ноември, докато шведските войски се подреждат на изходна позиция, от запад задухва пронизващ леден вятър, който се смесва със завалялия сняг и се превръща в същинска виелица. В тази ситуация, смята Шереметев, шведите няма как да атакуват. Но греши. Карл се възползва че вятъра духа от към гърба на армията му и я хвърля в концентрирана атака срещу руските позиции.

Използвайки своя любим прийом „на нож“ (наричан на шведски га па), скандинавците помитат руската отбрана и хвърлят цялата армия в хаос. В този момент шведите започват флангова атака срещу разкъсаната руска линия, а гарнизонът на Нарва организира излаз. Руснаците са позорно разгромени, давайки поне 8 000 убити и ранени, като в последствие заради дезертьорите и тежките климатични условия загубите се увеличават до над 15 000 души – близо 40% от цялата полева армия.

Kriegsführung in früherer Zeit : Krieg Russland-Schweden 1700

Сника: GettyImages

Последният етюд от големия шведски боен маратон идва на пролет. Карл организира силите си в Естония след зимна пауза и възползвайки се от продължаващата безплодна обсада на Рига, придвижва войските си необезпокоявано към Латвия. Около 14 000 шведи се придвижват на юг. Междувременно, Август също получава подкрепления – ок. 10 000 руски войници, начело с княз Аникита Репнин подсилват саксонските позиции. Отново при съотношение 2:1, шведите избират да поемат инициативата в свои ръце и атакуват, при това форсирайки р. Западна Двина (наричана от латвийците Даугнава). Очакванията за разгром на шведите при форсирането на реката не се сбъдват.

Карл създава специални салове-батареи, които пуска по течението и с които постига смазващо огнево предимство пред враговете си. Под прикритието на батареите, ок. 7 000 шведски войници прехвърлят реката и щурмуват окопите на двойно повече руски и саксонски бойци. Отново на нож, скандинавците обръщат враговете си в отстъпление и слагат край на и без това провалящата се обсада на Рига. Датата е 8 юли, 1701 г. Точно в рамките на 12 месеца, Карл XII е успял да разбие всичките си противници, при това категорично и против всякакви предвиждания, направени от неговите съвременници.

Тоталната липса на координация от страна на съюзниците, прекомерната им самоувереност и сериозния недостиг на талантливи пълководци, спомагат за светкавичния шведски успех. Войната, която трябвало да приключи за няколко месеца, продължава 21 години.

 
 
Коментарите са изключени