shareit

Плевнелиев в Благоевград: Политиците не трябва да се страхуват от протестите

| от |

president

За нова фаза на демократична консолидация, която може да бъде постигната чрез укрепване на гражданското общество у нас, апелира президентът Росен Плевнелиев в Благоевград пред студенти от Американския университет в България. В лекция на тема „За по-добро бъдеще: кой трябва да поеме инициативата?“ държавният глава заяви, че все още в България трябва да се работи за укрепването на върховенството на закона, на независимите и обективни медии, на пазарната икономика и публичните институции.

„24-годишният преход към демокрация и пазарна икономика показа, че простото установяване на демократична партийна система, институции и законодателство не е достатъчно за установяването на дългосрочна демократична стабилност. Единствено инвестициите в дългосрочните стълбове на демокрацията могат наистина да възвърнат развитието на демокрациите в региона“, каза Росен Плевнелиев пред близо 400 студенти и преподаватели в Американския университет.

Според президента, днешната институционална криза в България се дължи на структурни проблеми на демократичната система, които обществото ни не е преодоляло напълно за 24 години преход. Такива са правителствените зависимости от олигархични структури, които активно влияят върху политическия дневен ред чрез медийна концентрация и задкулисно правене на политика, чрез липса на прозрачност по отношение на големи правителствени проекти, неефективна и недостатъчно независима съдебна система.

„В началото смятахме, че това е национален проблем, но това е регионален феномен за Централна и Източна Европа. В нашите млади демокрации в целия регион има тенденция на отстъпление и загуба на крайъгълни постижения на демокрацията, веднъж оставени без подкрепа“, посочи президентът Росен Плевнелиев.

През 2013 г. гражданското общество се завърна на сцената с вълна от спонтанни протести и с искане за промяна, хората поставиха проблема за това как работи нашата икономика и демокрацията ни, подчерта държавният глава в лекцията си.

„Отбелязваме безпрецедентни протести, политическа конфронтация и исторически ниски нива на доверието в институциите и политиците в България, но и по целия свят. Днес гражданското общество има различен дневен ред. Въпросът е готови ли са политиците за промяна“, каза Росен Плевнелиев.

Според него, днес е налице „най-силното ниво на политическа конфронтация от началото на прехода с тенденцията към нейното задълбочаване“, а страната ни е в състояние на повсеместна политическа криза, с високо ниво на реваншизъм, дефицит на диалог и на конструктивен подход.

Президентът отново изтъкна проблемите, ясно посочени от българските граждани – ниски доходи, безработица, корупция, проблеми с върховенството на закона, ниско качество на здравеопазването, зависими медии, млади хора, които напускат страната. Хората не се интересуват толкова от рейтинга на политиците, а именно от посочените проблеми, решаването на които не е толкова трудно, каза държавният глава.

„Например, решението на проблема с ниските доходи са реформите за конкурентоспособност и по-добра бизнес среда за повече инвестиции. Решението на проблема с безработицата е подкрепа за малките и средните предприятия. Решението за корупцията е електронното правителство, а за здравеопазването – реформа и въвеждане на електронно здравеопазване“, подчерта Росен Плевнелиев.

„За всички вече е ясно, че членството в Европейския съюз не води автоматично до просперитет, до върховенство на закона и до демокрация – за тях трябва да работим“, категоричен бе още президентът. Държавният глава коментира, че след 45 години комунизъм страната ни днес има институции „с европейска форма и фасада, но тяхното съдържание и резултати не отговарят на очакванията на хората“. „Затова смятам, че активната позиция на гражданското общество е много позитивен знак, че хората ги е грижа, че хората действат и се променят“, каза още държавният глава.

В лекцията си президентът Росен Плевнелиев определи като забележителна историческата трансформация през изминалите повече от 20 години на страните от региона на Югоизточна Европа, където след колапса на комунизма днес има само добри съседи и приятели. Според него, евроатлантическото партньорство също е ключов фактор за предпазване на страните от Централна и Източна Европа от заплахата за отстъпление от демокрацията. Инструментите за това отново са активното гражданско общество, институционалното изграждане, както и активният икономически и политически ангажимент на евроатлантическите партньори.

„Един от уроците, които научихме, беше, че можем да променим играта, само ако работим заедно, като регион. Стратегията ни трябва да се основава върху премахване на всички неразбирателства и виртуални граници, които ни разделят. На тяхно място трябва да поставим нови пътища, които ни свързват и ни помагат да правим бизнес; нов стил на партньорство, базиран на взаимно доверие, и креативност, основана върху нашето разнообразие“, каза още президентът.

„Бъдещето е ярко, посоката е ясна, но кой трябва да поеме инициативата? Отговорът е: всички ние! Това е, което научихме от миналото, но и от близката ни история. Вече не вярваме на супергерои и на популисти, по-добре е да се доверим на силни демократични институции и активно гражданско общество, което да бъде пазач на нашите правила и нашите ценности. И това наистина зависи от всеки от нас“, обърна се Росен Плевнелиев към студентите на Американския университет в България.

По отношение на продължаващото гражданско недоволство президентът коментира, че политиците не трябва да се страхуват от протестите, а да се вслушват в исканията на хората. „Политиците във всяка една държава трябва да бъдат щастливи, когато младите имат мнение, за което са готови да се борят“, каза държавният глава в отговор на въпрос на студентите в залата на Американския университет. По думите на Росен Плевнелиев, досега исканията на младите хора обикновено са били пренебрегвани. „Да обърнем гръб на проблемите обаче е 100% рецепта за неуспех! Няма друг начин хората да реализират идеите си без работещи институции, затова отново призовавам гласът на гражданите да бъде чут и заедно да накараме институциите да заработят“, каза още президентът Росен Плевнелиев

 
 
Коментарите са изключени

Как Китай сглоби собствен стелт от частите на сваления F-117 над Сърбия

| от |

Първият голям скандал в Студената война идва благодарение на името Франсин Гари Пауърс. Пилотът на самолет U-2, признава, че е работил за ЦРУ, правил е разузнавателни полети, летял е над съветски военни бази и като цяло се надявал, че Съветският съюз няма оръжие, с което да порази самолета. Самопризнанията и факта, че говори пред съветски съд, очевидно показват, че двете сили се въоръжават сериозно. Годината е 1960-а, американската авиация обещава да си вземе поука и бързо започва разработката на друг невидим самолет. Така популярната стелт технология няма да завърши особено добре и само 39 години по-късно, тестовото военно оръжие на САЩ ще докаже, че има някакъв особен авиационен проблем, когато става въпрос за напреднала военна техника. През 1999-а година, югославски военни прихващат легендарния F-117 и решават да тестват неговата „невидимост“. На някои от частите после цъфват надписи като „Извинявай, не знаехме, че си невидим“, както и „Колумбе, Колумбе, й**ем ти любопитството.“. Точно 2 ракети са били необходими за разчистването на небето.

Близо 12 години след този „инцидент“, Китай показва своя първи невидим самолет или по-скоро започва тестовете. В този момент изплуват и някои много интересни предположения – едно от тях е именно използването на части от свалените изтребители. Според американските разузнавачи, след свалянето на невидимия „Нощен ястреб“, китайски агенти са обикаляли и изкупували за луди пари всеки сувенир, прибран от местен жител.

F-117 parts

Снимка: By Petar Milošević – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74037454

Разузнаването на НАТО признава, че е имало наличие на шпиони, кръстосвали местността и издирвали събрани части от местното население. През 90-те години на миналия век, политическите отношения между Китай и Сърбия са на изключително добро ниво, следователно никой не е имал нищо против събирането на останките от най-добрият самолет на САЩ – колко точно добър може да бъде, след като е свален от най-обикновена ракетна установка, можете сами да прецените.

Белградският музей на авиацията притежава някой друг сувенир като крило и кабина, но това изобщо не представлява интерес за китайците, по-вълнуваща тема са технологии, които предоставят тази невидима протекция от радарите. Китай започна да инвестира все повече в разработката на оръжие и след като през 2010-а година, бюджетът им възлиза на близо 50 милиарда паунда, какво можем да очакваме като сума след още 10 години? На следващата година стана ясно, че Китай вече разработва нов стелт изтребител и започва тестовете, както и изчистването на новата технология.

 

Същата година стана ясно, че американското правителство съди и инженерът Ношир Гоуадиа, който продава стелт ракетната технология на Китай. През 2011-а година, САЩ продължава да смята, че червената народна армия на Китай е поне с едно поколение назад. Каква е ситуацията днес?
През септември, 2018-а година, Китайското правителство официално съобщава, че е готово да пусне в масово производство разработката на J-20 изтребител.

J-20_at_Airshow_China_2016

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52820207

Според източници, китайските инженери най-накрая са успели да намерят решение за двигателите и с новото родно производство, самолетът ще може да лети със свръхзвукова скорост, но без да уведомява близките радари. Основен проблем в проекта до този момент е прегряването на перките на двигателя, които при употреба на термокамера ще помогнат за по-бързото му откриване. Според военния експерт Жоу Ченминг, Китай е разполагал с едва 20 J-20 (през 2018) и това количество изобщо не е достатъчно, още повече, че Южна Корея и Япония получават последно поколение американски F-35.

Не трябва да забравяме, че китайската армия инвестира сериозни суми и в закупуването на руски Su-35 и по този начин заявява сериозно авио позициите си при евентуални военни действия, но нека се върнем към J-20. Редица критици, предимно от американската армия, заявяват многократно, че е почти невъзможно да се обърне технологията на свалените F-117.

20 години по-късно, конструкторното бюро Chengdu вече работи върху създаването на по-къса самолетна база, която би позволила на въпросният невидим войн да излита от самолетоносачи, с което да засили присъствието на военноморския флот. Интересен факт е, че китайският J-15, който в момента е на въоръжение и е взаимстван от Su-33, вече е на повече от 30 години, следователно е време за китайското правителство да направи следваща стъпка към иновацията.

Битката за невидими самолети се оказва интересна ниша. Неофициални снимки на китайски J-20 се появяват в американска база. Според източници, това е реплика на истинския боен самолет, построен изцяло за изучаване на технологията, не е ясно дали лети или не. Отново интересна маневра, особено след горепосочените изказвания.

J-20s

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52859253

Забавните моменти около раждането на този самолет са обвързани и с други легенди като хакването на Пентагона. През 2016-2019-а година, различни източници смятат именно хакерската война като основна причина за бързите темпове, с които китайската армия и авиация напредва във въоръжаването. Източници като CNBC твърдят, че до 2030-а година, благодарение на хакерските похвати, Китай може да изпревари всички в създаването на изкуствен интелект.

Традицията показва, че никой не е виновен на хората, които не могат сами да защитат своите лични данни, а в този случай, ако Пентагона не може да се справи, кой би могъл? Интересната страна от целият скандал е, че китайските инженери, дори и ако са използвали ценна военна информация от САЩ, не плагиатстват американската технология, а я подобряват. На този етап няма нито един свален или обстойно разгледан J-20. Невидимостта на самолета също е под въпрос, след като през 2018-а година се оказва, че индийските радари успяват да засекат J-20. По-късно става ясно, че пилотите не използват рефлекторите на радарни вълни в мирно време, за да не последват катастрофи.

Интригата става още по-интересна, след като можем да стигнем до заключението, че китайската армия не просто скъсява дистанцията с останалите конкуренти, но вече спокойно можем да допускаме, че ги изпреварва. Военният шпионаж никога не е познавал граници, следователно дали тайните на невидимите самолети идват от хакерски атаки или от възпроизведена американска технология, няма никакво значение. Впрочем, нека не забравяме, че руски учени първи откриват под колко градуса се отразява радиовълната – 90, ако се чудите. Дали Китай ще започне да продава J-20, това също е въпрос, който остава някъде в бъдещето.

 

 
 
Коментарите са изключени

Създаването на образа на класическия британец

| от |

Джонас Хануей (1712 – 1786) е може би най-противоречивата личност в историята на британската култура. От една страна, той е много вероятно първият мъж в Лондон, който носи чадър, създавайки мода, която продължава и до днес. Това обаче разбунтува сериозно кочияшите, които се страхуват, че тази нова технология за предпазване от дъжда ще им вземе хляба, защото досега те са били единствената опция, когато завали.

Jonas Hanway by James Northcote

Джонас Хануей

От друга страна обаче, Хануей заема грешната позиция по един друг въпрос (в необявения случаен процес на създаване на класическия английски джентълмен). Той води дълъг спор с известния автор д-р Самюел Джонсън относно… чая. Самюел е за, а Джонас е против, както той сам обяснява надълго и нашироко в есето си от 350 страници озаглавено: „Есе за чая, разглеждан като гибелен за здравето, възпрепятстващ индустрията и обедняващ народа; също и обяснение за развитието и широката му употреба по тези земи; с няколко политически размисли; и мисли за обществената любов, в 25 писма до две дами“*.

Освен други неща, той много страстно в есето си защитава тезата, че чаят е „обида срещу природата“, защото не е естествено за хората да пият топла вода и че този „образуващ газове алкохол“ причинява скорбут, слаби нерви, „паралитични разстройства“, „спазми на червата“ (което той знае „от мой личен опит“), води до разваляне на зъбите и като цяло понижава коефициента на красота у английските жени.

За щастие на любителите на чай, Самюел Джонсън в крайна сметка печели този спор. От този момент  минава само около 1 век преди Едуард Коук да завърши клишето за класическия англичанин с бомбе.

__

* На английски: An essay on tea : considered as pernicious to health, obstructing industry, and impoverishing the nation : with a short account of its growth, and great consumption in these kingdoms : with several political reflections : in twenty-five letters addressed to two ladies

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Паула Хитлер никога не разбрала брат си

| от |

През 1930-а година, виенска застрахователна компания решава да освободи една жена от поста ѝ като секретарка. Същата била работлива и кадърна, желаела да се труди и развива, ала въпреки това е освободена. Каква е причината? Фамилията на служителката е Паула Хидлер. Нейният брат променя своето име на Хитлер, а застрахователите изобщо не остават очаровани.

Паула е родена на 21-и януари, 1896-а година. Тя е най-малкото дете в семейството на митничарят Алоис и съпругата му Клара. Родословието на фюрера показва, че Клара е и последната семейна роднина, макар и бащата да има още две деца от друг брак. На 6-годишна възраст, семейството остава без баща. След като финансите са непосилни, майката продава хубавата им къща в Леондинг и ги мести в малко скромно апартаментче в Линз. Семейството живее кротко и икономично, всички се изхранват с пенсията на бащата.

Паула_Гитлер

Снимка: By Неизвестен – http://www.auschwitz.dk/Paula.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9485667

Майката Клара се занимава с децата и се стреми да осигурява хубав живот. За съжаление, само 5 години по-късно, Клара също умира. Няколко години по-рано не е обърнала внимание на странна бучка в гърдата си и съответно ракът на гърдата се оказва непосилен за нейния организъм. Тъжният момент е, че лекарят не съобщава това на своята пациентка, а вика малкия Хитлер, който трябва да сподели лошата новина. На 18-годишна възраст, Адолф вече трябва да се грижи за своята 11-годишна сестра. След смъртта на Клара, Адолф заминава за Виена, където се надява да стане добър художник. Неговата сестра остава да живее в семейното жилище. През 20-те години на миналия век, сестрата също се мести във Виена. За разлика от брат си и шумните кампании около него, Паула решава да живее доста по-тихо и скромно.

Почасовата ѝ работа като прислужница и допадала, а понякога дори работила в еврейско общежитие. След известно време започнала да си търси късмета и на позицията за секретарка. Политическите влечения на сестрата са малко известни, но за трупаният трудов стаж в общежитието, никой не можел да си я спомни като човек, отвращаваш се от клиентите и гостите. Паула никога не става и част от партията на брат си. Преди 14 години, изследователи откриват нещо доста интересно – връзката на Паула Хитлер и нейният годеник Ървин Жекелиус. Според архивите, Ървин бил офицер на Третия Райх и един от командващите, изпратили около 4000 човека в газовите камери. Очевидно е имало сериозни интереси, защото Самият Хитлер забранява брака и изпраща годеника на сестра му на източния фронт, където го оставя да умре като военнопленник. Историята за отношенията между Адолф и Паула също са интересни. Жената винаги е знаела какво прави брат ѝ с немския народ, никога не е харесвала политическата му кариера, но въпреки това го обичала.

paulpic2

След преместването на Хитлер във Виена, двамата не се виждали толкова често, но си комуникирали чрез писма. След като е заловена от американската армия през 1946-а година, тя твърди, че няма как да повярва, че родният й брат е дал нареждане за избиването на милиони хора. Командата просто не кореспондира с брата, който някога е имала Паула. Според психолозите, след като родителите умират, Хитлер остава отговорен за живота на сестра си. Както неговият баща го е биел и наказвал, така и той започнал да прилага същото върху сестра си. Оказва се, че все пак, Адолф не е бил изродът, познат на историята днес, той държал много сериозно на дисциплината и по тази причина понякога използвал научените методи на баща си. Резултатът е, че сестра му е получила добро образование. Преди политическата си кариера, Хитлер никога не е проявявал интерес към пенсията на баща си. Впрочем, след като сестра му е уволнена заради роднинската връзка, той продължава да й изпраща пари.

След войната, Паула била задържана от американското разузнаване. Тя споделила, че е обичала брат си и е получавала пари от него, но го виждала по един или два пъти в година за последното десетилетие. Срещата й с Ева Браун е била само един път, когато се запознавали. След освобождаването й, Паула сменя името си от Хитлер на Волф. Работи малко във Виена и след това се мести в Берхтесгаден. Според непотвърдени данни, когато се преместила в Германия, дамата била наблюдавана и пазена от последните оцелели агенти на СС. След войната избягва всякакви контакти с хората. Прекарва останалите си години под радара. Единственото направено интервю е през 1959-а година. Паула умира през 1960-а година на 64-годишна възраст. С нейната смърт приключва и фамилната линия на Хитлер. Неговите полу-роднини също не продължават рода.

 
 
Коментарите са изключени