Pink Martini подаряват музикална рецепта за щастие
|
|
На 16 октомври за първи път в България ще гостува една от най-свежите и интересни американски формации в последните две десетилетия.
Само 3 седмици след световната премиера на новия си албум Get Happy, Pink Martini идват в София по покана на EventEase, за да го представят и у нас. Точно в 20:00 часа на16 октомври музикантите ще се качат на сцената в зала 1 на НДК за първата си среща с българската публика.
За концерта у нас пристига мини оркестър от 18 музиканти, начело с основателя на групата Томас Лодърдейл.
Очаквайте скоро и интервю с групата, специално за chronicle.bg.
Коментарите са изключени
Жестокостите на евгеника
|
|
Терминът идва от гръцкото „eugenes“, което означава „добре роден“ – затова не е изненада, че евгениката се стреми да създаде по-добра човешка раса като целенасочено подбира предпочитаните черти и елиминира лошите, както се прави при развъждане на животни. През годините евгениката има редица привърженици – от едни от най-големите и възхитени мислители в света до, както знаем, едни от най-лошите хора в историята.
.png)
Платон с учениците си
Евгениката е стара, колкото Платон (въпреки че не я е наричал така) и в „Държавата“ той твърди, че именно държавата трябва да контролира възпроизвеждането на своите управници:
Доброто трябва да бъде сдвоено с добро, а лошото с лошо, а потомството на единия трябва да се отглежда, а на другия да се унищожава; по този начин стадото ще бъде запазено в първокачествено състояние.
Въпреки че възгледите му се посмиряват с възрастта, дори към края на живота си той все още смята, че браковете на управляващата класа трябва да се провеждат „под надзора на съвет на матрони, назначен от магистратите“.
И все пак гледната му точка беше по-хуманна, от обичайната практика за поддържане на населението в бойна форма в Спарта, в която децата, негодни за военна служба, се хвърляха в пропаст.
Франсис Галтън
Идеята за подбор тип „оцеляват най-силните“ става много популярен в средата и края на 19 век благодарение на работата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“ (1859 г.). Въз основа на това неговият братовчед Франсис Галтън, също известен учен, който създава първата метеорологична карта, проявява интерес към целенасочения подбор на конкретни човешки черти и въвежда термина „евгеника“.
Само с най-добрите намерения (и затваряйки очите си за нежелани последствия), Галтън обясни своята философия и цел:
Накланяне средното качество на нация ни към нейната по-добра част в днешния ден би направило общия тон на домашния, социалния и политическия живот по-висок. Расата ни като цяло ще бъде по-малко глупава, не толкова лекомислена, по-малко първосигнална и политически по-предвидлива…
През следващите 80 години интересът към евгениката нараства в САЩ и Европа. Разбира се, най-ужасната й реализация се случва в Германия през 30-те и 40-те години. Но не само нацистите я подкрепиха – Уинстън Чърчил и други видни фигури също са силни привърженици на евгениката.
Уинстън Чърчил
През 1933 г., в Германия влиза в сила Законът за предотвратяване на генетично болните потомства. В резултат на това са проведени около 400 000 принудителни стерилизации на хора, които са били с умствени увреждания, шизофренични, маниакално-депресивни, епилептични, глухи, слепи, с болест на Хънтингтън, с някакви тежки физически деформации или страдащи от алкохолизъм.
До 1935 г. Нюрнбергските и брачните закони за здравето разширяват програмата за евгеника и тя вече включва евреи като забраняват браковете им (и сексът) с неевреи. Като „мярка за безопасност“ преди двама души да сключат брак са се правили медицински прегледи, за да гарантира, че няма да има „расово замърсяване“.
От другата страна на океана, в САЩ, евгеника също става много популярна в началото на 20 век. До 1936 г. 31 от 48 щата са имали някакъв вид закон за евгеника или стерилизация.
За щастие законодателството не беше толкова крайно, колкото искаха някои по-върли защитници на евгениката, като неврологът Фостър Кенеди. Както той пише през 1942 г.: „Аз подкрепям евтаназията за онези безнадеждни хора, които не е трябвало никога да се раждат – грешките на природата.“
Всъщност Кенеди предложи, когато „дефектно дете“ навърши пет години, ако назначен медицински съвет определи, че:
Дефектният няма бъдеще или надежда за такова, тогава вярвам, че е милостиво и добре да се облекчи на дефектният – често измъчван и сгърчен, гротесков и абсурден, безполезен и безумен, и напълно нежелан – агонията от живота му.
Друг привърженик на евгениката, Хенри Лафлин от влиятелната лаборатория на Cold Spring Harbour, беше малко по-малко груб. Вместо от „убийства по милост“ (както ги наричаха), той предлага просто спиране на размножаване на „неадекватните“.
През 1927 г. Върховният съд на САЩ в делото Бък срещу Бел отсъжда стерилизация на „умствено немощна бяла жена“:
Съдът намира, че Кари Бък има вероятност да стане родител на социално неадекватно потомство и затова трябва да бъде полово стерилизирана. Така нейното благополучие, както и на обществото, ще бъдат насърчени. Подобно – за целия свят е по-добре, ако вместо да се чака, докато екзекутират изроденото потомство за някакво престъпление или то започне да гладува заради безсилието си, обществото може да попречи на тези, които явно са негодни, да продължат рода си.
След като общо над 60 000 души са били подложени на стерилизация в Съединените щати, законите се премахват в средата на 20 век. Но подобни закони можеха да се намерят из целия западен свят и там по същия начин започнаха да се премахват в отговор на крайностите, до които нацистите стигат в програмите си по евгеника.
.jpg)
Калвин Кулидж
Както можете да си представите, расистите и ксенофобите използват евгенични принципи, за да напреднат идеологията си. С имена като фондация „Расово подобрение“ активистите в САЩ насърчават Конгреса да приеме Закона за имиграцията от 1924 г., който слага ограниченията на броя на имигрантите от „по-низшите“ раси като например от Южна Европа и Азия. Президентът, който подписва закона, Калвин Кулидж, веднъж каза по този въпрос: „Америка трябва да се запази американска… Биологичните закони показват, че хората се влошават, когато се смесват с други раси.“
…
Наскоро Северна Каролина създаде фонд за компенсация в размер на 10 милиона долара за жертви на насилствена стерилизация и изглежда, че щата Вирджиния е иска да направи нещо подобно. Независимо от това, евгениката не изчезва и всъщност през последните години тя се превърна в централна точка на дебат сред генетиците, етиците и активистите.
Съсредоточавайки се върху пренатални и преимплантационни диагнози, някои генетици заемат позиция в полза на т. нар. „нова евгеника“:
Поради напредъка в генетичния скрининг, ние сме в състояние да намалим разпространението на заболявания, причинени от единични генетични мутации, например сърповидно-клетъчна анемия, болест на Хънтингтън, синдром на Даун.
Много от привържениците на тази „нова евгеника“ смятат, че „хората, които носят ген като GSS (който предизвиква ужасно и смъртоносно невродегенеративно заболяване), имат морално задължение да използват предимплантационна диагноза – ако могат да си я позволят – за да пощадят следващото поколение“.
Тези срещу съвременната евгеника обаче сочат потенциалните проблеми на генетичното тестване:
Тъй като все повече хора възприемат генетичен скрининг, изборът да се използва може да стане по-труден за отказване. Щом стане възможно да се създадат „превъзходни“ качества при хората, единственият морален избор на родителите би бил да имат генетично по-добри деца.
Онези, които откажат, биха имали чувството, че пращат децата си в по-недостойна класа на обществото. Или както едно от тези „недостойни“ деца каза във филма „Гатака“, „никога няма да разбера каква сила накара майка ми, за сложи вярата си в ръцете на Бог, а не в ръцете на местния генетик.“
Коментарите са изключени
Музикални хроники: Великата вражда, която не позволи на Deep Purple да угаснат
|
|
Когато говорим за икони на хард рока, сред първите изникнали имена неизбежно е това на едни британски легенди в тъмнолилав цвят с техния неугасващ вече над половин век пламък. На пръсти се броят бандите, които могат да съперничат на Deep Purple по влияние върху музикалната история. Основаната през 1968 г. група продължава да обикаля света с музиката си и направи невероятно шоу в България на 7 декември миналата година като част от дългото си прощално турне.
С хитове като Burn, Smoke on the Water, Hush, Highway Star, Child In Time и Soldier of Fortune в арсенала си, и с редица албуми с многомилионни продажби, те отдавна са си гарантирали безсмъртие на музикалния небосклон. Но като всяка велика група, и Purple са преминавали през невъобразими катаклизми, за да създадат една цяла епоха в рока.
През годините тази толкова обичана у нас банда е оцелявала след тежки раздели, събирания и промени в състава, както и след един епичен огън, който проваля звукозаписните им планове, но вдъхновява класиката Smoke on the Water.
„Може да я наречеш хеви метъл парче, но в основата си е блус“, обяснява най-дълго задържалият се фронтмен на Deep Purple Иън Гилън, който е лицето на групата и днес. Вдъхновението за Smoke on the Water дошло една нощ в Швейцария през 1971 г. Членовете на бандата наблюдавали как цялото местно казино се запалило и изгоряло по време на концерт на Франк Запа и гъсти облаци от дим се издигнали над Женевското езеро. Purple трябвало да правят записи в казиното на следващия ден, но плановете им пропаднали. „Бях вътре и слушах Франк Запа, когато човекът зад мен стреля в тавана със сигнален пистолет“, разказва Гилън. „Беше дървена сграда и веднага пламна. Задърпах гаджето си за палтото и побегнахме, пламъците наистина бяха огромни“.
Снимка: By Selbymay – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60220321
Освен Гилън, другите двама, останали до днес от златната формация от 70-те, са басистът Роджър Глоувър и барабанистът Иън Пейс. Сегашният състав включва още китариста Стив Морс и клавириста Дон Еъри, а легендарният Джон Лорд почина през 2012-а след тежко заболяване.
Но най-големите премеждия за просъществуването на Purple са свързани с нестихващата през годините вражда между Гилън и виртуоза на китарата Ричи Блекмор.
Блекмор не свири с Deep Purple от над 25 години, но си остава най-прочутият китарист на бандата. А за нетърпимостта между двамата причините не са една и две и сблъскват както твърдите им характери, така и разнопосочните им музикални възгледи.
Трудно е за проумяване как при такава ненавист двама души могат да създават вечна и неувяхваща музика заедно, но великите години на рока са ни предоставили достатъчно примери за този парадокс.
„Веднъж казах, че по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да се върна в Purple, но звукозаписната компания ме искаше обратно. След това Ричи напусна през 1993-а, облаците се вдигнаха и беше прекрасно“, обяснява Гилън. „Той се превърна в маниак на тема контрол. На два пъти постави въпроса така – или той си тръгва, или аз. Тогава винаги аз отстъпвах“.
Снимка: By Tetragrammaton Records – itemfrontback, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57174374
Първото напускане на Гилън се случва през 1973 г. и протича странно – без реално да си кажат нищо с останалите от бандата.
„Месеци по-рано бях дал на останалите от групата писмото, с което се оттеглях“, спомня си фронтменът, който тази година ще навърши 75. „Но тогава никой не ми каза нищо за решението ми. Просто продължихме да правим новия албум Who Do We Think We Are и после започнахме турнето. Последният концерт от него беше в Осака, това щеше да е финалното ми шоу с бандата. Все още никой не ми казваше нищо. Излязохме на сцената, изкарахме концерта… и това беше! Тръгнах си сам, прибрах се. Никой не се сбогува с мен. Атмосферата в Purple тогава беше ужасна, за мен просто беше облекчение да приключа с това. За да разбереш какво ставаше в бандата тогава трябваше да си професионален психолог. Всички се държаха като задници – включително и аз. Бях точно толкова отвратителен, колкото и те“.
Раздялата с Иън Гилън води до привличането на един непознат вокал от Солтбърн, който впоследствие също ще се превърне в легенда – Дейвид Ковърдейл.
През 1976-а обаче Блекмор вече също е напуснал Deep Purple и бандата се разпада, като спира всякаква активност до 1984 г., когато е възстановена в класическия си вид с Гилън и Блекмор. През 1989-а различията между тях отново взимат връх, вокалистът е изхвърлен и го заменя Джо Лин Търнър.
Нещата обаче не потръгват и не след дълго останалите от групата убеждават Блекмор да приеме Иън Гилън обратно. Така сблъсъкът на големите характери отново е на дневен ред.
През ноември 1993 г. Deep Purple са пред нов тотален разпад, точно когато турнето за 25-годишнината им стига до Англия. Гилън и Блекмор вече са враждували десетилетия наред и именно в този период взаимоотношенията им са рекордно обтегнати.
Това започва да се отразява и на участията, като най-видното доказателство е шоуто в Бирмингам на 9 ноември.
Purple откриват вечерта с Highway Star, но Ричи Блекмор въобще не се появява на сцената и първите близо три минути песента звучи без китара. Все пак виртуозът изниква отнякъде и започва лудо соло, но един от операторите го раздразва като се приближава твърде много и Блекмор хвърля чаша с вода по него.
Снимка: By EMI Records – itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39969770
Останалите от групата са бесни на китариста, но все пак го изтърпяват за още четири концерта. След това той сам напуска Purple и ги поставя в крайно неудобно положение насред турнето.
Тогава Джо Сатриани се съгласява да замести временно Блекмор, за да не им се налага да отменят останалите концерти. През следващата година новият китарист Стив Морс се присъединява към Purple и остава в групата до ден-днешен. Постепенно се утвърждава най-устойчивата формация на Deep Purple, активна чак до днес.
Турнето от 1993 г. обаче си остава последният път, в който Ричи Блекмор изсвирва и нота заедно с останалите от бандата.
14 г. по-късно, тотално против волята на всички от Purple, Sony BGM издаде дискове от злополучното шоу през 93-а в Бирмингам. Тогава Гилън призова феновете да не си ги купуват. „Беше един от най-лошите моменти в целия ми живот – в животите на всички ни всъщност. Въобще не чувствахме носталгия“.
През 2016-а Deep Purple най-сетне бяха приети в Залата на славата на рокендрола, но отказаха да свирят заедно с Блекмор и затова той изобщо не посети церемонията. Всички отново говореха за напрежението между Блекмор и Гилън, а феновете продължаваха да се надяват емблемите на Purple да се обединят някой ден.
Това обаче едва ли ще се случи, макар че според Гилън, с китариста са се помирили и даже си общуват. „Но когато си се развел е трудно да се върнеш при някого“, допълва певецът. „Държах се като задник колкото и той. Само че той продължи малко по-дълго. А ако беше останал в бандата, просто щяхме да приключим. И повече нямаше да ни има“.
Коментарите са изключени
Спортни хроники: Русокосият ангел на Рим, застрелян заради шега
|
|
На 18 януари 1977 г. млад мъж със светещи под шапката му руси коси влязъл в бижутерски магазин в Рим и извикал смразяващото: „Никой да не мърда, това е обир!“. Той бил с вдигната яка на палтото и с ръце в джобовете, внушаващи, че държи оръжие. Собственикът на магазина Бруно Табочини действал мигновено, нямал време да се замисля. В последната година бил обиран вече два пъти и нямало да позволи отново да изпадне в ролята на жертва.
Табочини извадил пистолета си и стрелял няколко пъти по заплашителния посетител. Куршумите покосили русия мъж пред ужасените погледи на двама негови приятели, които станали свидетели на най-абсурдната смърт в историята футболната игра. Талантливият, млад и обичан от феновете полузащитник на Лацио Лучано Ре Чекони паднал на земята, а на гърдите му зеели дупки. С последните си глътки въздух той успял да промълви: “Това е шега, това е само една шега…”.
“Ставай, Чеко, стига толкова”, разтърсил го невярващо неговият съотборник Пиетро Гедин, до последно надявал се, че цялата сцена е просто поредната майтапчийска приумица на Лучано. Но раните били истински и дошлите след няколко минути карабинери нямало как да помогнат, а лекарите просто констатирали смъртта на 28-годишната футболна звезда.
Такъв бил стилът на трагично загиналия Лучано Ре Чекони, такова било чувството му за хумор и не пропускал да го проявява. Малко преди фаталния ден той искал да пробва шегата с обира в друг магазин, но тогава не успял да си намери съучастници. Ре Чекони, известен като Русокосия ангел сред привържениците, израснал в градчето Нервиано в близост до Милано. И по-късно, когато стигнал чак до националния отбор на Италия, си останал простодушен, водел обикновен живот и в него нямало никакво високомерие.
Шегите му не се променили и във всички отбори, в които е бил, те останали негова запазена марка. Случвало се да намаже обувките на съотборник с кравешки лайна, да се приземи на тренировъчния терен с парашут, да скрие ключа от съблекалнята. През военната служба обогатил още повече арсенала си от майтапи, повлиян от грубия войнишки хумор. В таланта му обаче нямало и капка съмнение, макар че самият той се чудел колко далеч е стигнал в кариерата си. Първо играел в Про Патрия в трета дивизия и се налагало да работи допълнително в местен автосервиз, за да изхранва себе си и близките си.
Стилът на игра на Ре Чекони не се отличавал с грациозност, той трудно обработвал топката, рядко вкарвал голове и получавал доста червени картони – но качествата му спечелили интереса на Томазо Маестрели, тогавашния треньор на Фоджа. Маестрели искал да въведе в отбора тоталния футбол на Аякс и му трябвал всеотдаен футболист, който не се пести, не жали и съперниците. Лучано Ре Чекони бил точно такъв и ангелският му вид бил подвеждащ, защото на терена ставал същински дявол, не спирал да тича през всичките 90 минути и всяко единоборство за него било на живот и смърт. Извън терена обаче си оставал все същият безгрижен веселяк. С Фоджа Ре Чекони успял да спечели промоция от Серия Б в Серия А под ръководството на Маестрели.
Година по-късно наставникът бил назначен в Лацио, където бил посрещнат враждебно заради миналото си като играч на Рома. На всичкото отгоре, с Маестрели Лацио изпаднал в Серия Б, но треньорът запазил поста си и успял да върне „орлите“ в елита още следващия сезон. Разбира се, амбициите му не приключили дотам и той се заел да оформи състав, който да се бори за титлата на Италия. Звъннал и на добре познатия си непримирим халф Ре Чекони. „Аз в Лацио? Оценявам шегата, тренер“, засмял се футболистът. Но Томазо не се шегувал. С Лучано Ре Чекони в отбора, тимът на Лацио достигнал второто място, а през 1974 г. за пръв път в историята си станал шампион. Наградата за Ре Чекони била повиквателна за националния отбор. На върха на славата си обаче Томазо Маестрели получил тежка диагноза: рак на черния дроб.
Не успял да завърши следващия сезон като треньор на пейката на Лацио, а футболистите му били сринати емоционално. Ре Чекони също сякаш не бил същият на терена, бил апатичен и незаинтересован. Маестрели се завърнал за още един кратък период като треньор и спасил Лацио от изпадане, но в края на 1976 г. починал. По същото време Лучано Ре Чекони бил контузен и изпаднал в депресия. Шегите му секнали, а единствената радост било семейството му – съпругата Чезарина и двете им деца. Във фаталния 18 януари 1977 г. докторът на Лацио зарадвал футболиста с новината, че вече е здрав и от следващия ден може да се включи в тренировките. Най-после Ре Чекони можел да се усмихне. Вечерта излязъл със съотборника си Пиетро Гедина и бизнесмена Джорджо Фратичоли да отпразнуват новината. Фратичоли помолил приятелите си да минат през бижутерския магазин, където той трябвало да изпълни някаква поръчка.
Ре Чекони се усмихнал, казал „Няма проблем, ще отнеме само минута“ и влязъл наперено през вратата… 70-те години били труден и кървав период в Италия, период на сблъсъци и престрелки. Червените бригади упражнявали терор срещу полицията и чиновниците, десните воювали с левите, дори в Рим били чести случаите на грабежи и изстрели по улиците. Собственикът на магазина Бруно Табочини бил с опънати нерви, след като вече два пъти бил предавал обирджии на полицията. Години по-късно разследване на сина на Ре Чекони – Стефано, и няколко журналисти заключило, че даже не било нужно Лучано да се провикне, че прави обир.
Тримата влезли мъже с вдигнати яки и предизвикателни пози били достатъчна причина да посегнеш към пистолета. Табочини нямало как да осъзнае, че това е опит за шега. Съдът в крайна сметка решил, че собственикът е стрелял при самоотбрана и го освободил. На погребението на Лучано Ре Чекони се стекли хиляди фенове на Лацио, питащи се как е възможно любимецът им да бъде застигнат от толкова нелепа смърт. Но просто в онзи период на напрежение и отровна атмосфера във Вечния град, дори една неумела шега можела да ти коства живота.
Коментарите са изключени
Великите любовни истории: Яворов и Лора – и ето ги “на бездната на края”
|
|
Днешните двайсетина и няколкогодишни младежи все още живеят с родителите си, играят Warcraft и FIFA и ходят на дискотека “да разпуснат малко”. На 26 години един от най-великите български лирици Пейо Яворов вече има зад гърба си няколко сериозни любовни връзки (до една драматични), един незаконен син и участие в народно въстание. И въпреки богатия житейски опит, който е натрупал до този момент, съдбата тепърва ще го подложи на големи изпитания. А те, много ясно, се случват на бойното поле на любовта.
Това е историята на една обречена, трагична и крайно сложна любов, която, макар че ражда литературни шедьоври, отнема два млади живота. Това е историята на Яворов и Лора, чиято любов е коктейл от страст, ревност и опасни мисли, а специалната съставка в него се казва Мина.
“Свобода или смърт”
За тези, които са залягали над уроците по българска литература, няма как поне основни факти от житието-битието на поета-символист и революционер да не са известни. Но въпреки това не можем да минем без тях сега.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60070820
В годините след като завършва гимназия в Пловдив до 1902-а животът на Пейо е толкова обикновен и даже скучен, че повече отива на някого с фамилията Крачолев, отколкото с фамилията Яворов. Първата му професия днес бихме определили като тъпа, в смисъл на непрестижна – служител е в телеграфопощенска станция в различни градове. В извънработното си време обаче развива съвсем различна дейност. Тъй като много се вълнува от съдбата на все още поробена Македония, влиза в контакт с ВМОРО. Отначало в помощ на дейността на организацията впряга само писателския си талант, редактирайки легалния й орган – вестник “Дело.”
Истинският екшън за Пейо започва, когато за първи път заминава за Македония като четник през 1902-а. Само че не успява да изпука много патрони срещу душманите преди да е взет пленник от върховистка чета. Животът му е пощаден и го връщат обратно в свободна България. Тази случка обаче не го спира от революционната дейност, а напротив – нахъсва го да се бори с още повече сили и то не само с перо в ръка. Тъй като, метафорично казано, Македония е най-страстната му любовница в онези години, нормално е първите си публикувани творби да са вдъхновени и посветени на нея. Междувременно се издига все по-високо в йерархията на ВМОРО и се сдушава с нейните супер-звезди Яне Сандански и Гоце Делчев.
Повява вятърът на европейския символизъм
Когато се установява в София, не без настояването и съдействието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става редактор на издаваното от тях списание “Мисъл”, което с времето ще придобие иконичен статут в историята на новата българска литература. Второто издание на стихосбирката му “Стихотворения” излиза с предговор от Славейков, който и му измисля прякора Яворов. Софийските културтрегери усещат, че има много хляб в Пейо и затова на няколко пъти е командирован в чужбина да диша западноевропейски въздух и да попива думите и стила на френските поети-символисти.
През 1905 г. в Народната библиотека, където работи, се запознава с някоя си Изидора, много красива 18-годишна украинска еврейка, по която моментално хлътва. Флиртът помежду им продължава около година, но в един момент Яворов изпада от любовната лодка, когато на нея се качва Боян Пенев…
По-късно Изидора ще стане известна като Дора Габе и ще надживее първия си любим с цели 69 години!
Снимка: By Неизвестен – Избрани творби на Пейо Яворов в III тома., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695083
Ахтунг, ахтунг! Лолитка на хоризона
Участието му в кръга “Мисъл” не носи на Яворов само творчески пориви и дивиденти. Носи му и нова любов. На 25 март 1906 г. на сбирка на Кръга в дома му, тогава 28-годишният поет се запознава с прелестно на вид девойче с бяла якичка и скромно излъчване. Това, че е на крехките 16 години изобщо не смущава Яворов, за да започне флирт, понеже по принцип го привличат много, ама много млади жени. Толкова е запленен от Мина, дъщерята на народния представител Йордан П. Тодоров, че още същия ден написва в дневника си: “То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя…”
Първоначално няма взаимност в чувствата, защото, както разбираме пък от дневника на ученичката, Яворов й се е сторил грозен с тия негови “очи, жълти като на лисица и устни като на арапин”. Обаче времената са такива, че жените могат да бъдат спечелени не с разходка с ауди и екскурзия в Дубай, а по-скоро с романтично стихоплетство. Та затова е разбираемо как в един момент чувствата на Мина взимат друга насока. Тя, разбира се, е трогната от вниманието и поласкана от факта, че Яворов й посвещава стихотворение и че я нарича “ангел” и като всяко момиче на тази възраст, в чието тяло хормоните бушуват с пълна сила, тя лесно пада в капана на любовта.
Някои от биографите на Яворов твърдят, че връзката между двамата никога не е била изконсумирана. Това обаче не можем да знаем със сигурност, защото никой от двамата не е споменал за секс (или липсата на такъв) в дневниците си! Но каквото и да се е случило помежду им и въпреки невременната смърт на Мина от туберкулоза в Париж през 1910 г., тя ще продължи да бъде онзи натрапчив образ, който ще занимава мислите на поета до самата му смърт.
Снимка: By Неизвестен – Scan from „Избрани творби на Пейо Яворов в III тома“., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695067
Август 1906 г.
Публикуването на цикъла стихотворения “Писма”, с който Яворов публично декларира любовта си към тийнейджърката Мина, силно разгневява семейство Тодорови. Налага се влюбените да преустановят отношенията си чак до 1907 г., когато скандалът вече е поутихнал. Но понеже природата на поета е такава, че той не може дълго да издържи “на сухо (разбирай, без да е влюбен), скоро намира нов обект на напиращите чувства в лицето на дъщерята на политика Петко Каравелов, Лора. Запознават се по време на излет в Драгалевския манастир през лятото на 1906-а и Яворов веднага е запленен от властното присъствие и по европейски модерна и нахакана индивидуалност на Лора. Ясно ви е вече какво следва – още същата вечер той пише стихотворение, вдъхновено и посветено на новата си позната – “На Лора”.
Тя също му е метнала око, но отначало отношенията им не търпят никакво развитие – първо, защото поетът още е влюбен в Мина и второ, защото майката на Лора изобщо не мисли, че е добра партия на дъщеря й. Причината да не го харесва е най-вече грозотата му (ето пак!), която особено се набива на очи на фона на свежата и привлекателна външност на едно 19-годишно момиче. Екатерина Каравелова намира по-“свестен” и прилично изглеждащ мъж на дъщеря си в лицето на доктор Иван Дянков. Обаче Лора, каквато е индивидуалистка и не признава тесногръдите български нрави, признава пред своя приятелка, че не го обича, понеже двамата нямат нищо, което да ги свързва. Логично бракът им приключва през юни 1912 г.
Понеже разводът е станал по нейна вина, църковният съд й налага двугодишно безбрачие.Това колко е разкрепостена за времето си Лора доказва като се омъжва за Яворов въпреки показания й от църквата червен картон.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695073
463 дни и нощи
Точно толкова трае бракът между Лора Каравелова и Пейо Яворов. Венчават се на 19 септември 1912 г. Веднага след церемонията вместо да потеглят на меден месец, Яворов заминава за Македония. Колкото и парадоксално да звучи, най-щастливи от тези 463 дни са точно дните, през които Яворов е в Македония по революционен бизнес. Писмата, които съпрузите си разменят, са изпълнени с повече любов и интимност, отколкото тези в последвалото им физическо съжителство. Той я нарича “мила женице” и я целува “хиляди пъти”, а тя му отвръща с “мой мили, скъпий, единствений”. Докато Лора очаква с нетърпение съпругът й да се завърне, също като една грижвона птичка стъкмява семейното гнездо, обзавеждайки със старание и вкус жилището им на “Раковски” 126. В дните на очакване тя не мечтае за нищо друго освен да се грижи за Пейо и да остареят заедно.
Какво обаче не е наред, когато се събират отново? Причината за постоянните скандали в извън епистоларните им отношения е чудовищната по размери ревност на Лора, която се проявява и при най-малкия повод. В един такъв “повод” се превръща г-жа Дора Кондова, съпруга на писателя Михаил Кремен, която нееднократно си позволява открито да флиртува с Пейо. Лора, разбира се, не иска и да чуе, че “не е това, което изглежда” и при поредния скандал взима пищова на мъжа си и се прострелва в гърдите. Денят е 29 ноември 1913.
Снимка: By Неизвестен – http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/talex6.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5031722
Криминален случай с елементи на масова омраза
Ужасен от перспективата да продължи живота си без любимата жена, Яворов действа малко като по сценарий на Шекспир – взима револвера от безжизнената ръка на Лора и на свой ред се гръмва в слепоочието. Не знаем дали и колко хора е застрелял по време на революционната си кариера, но със задачата да отнеме собствения си живот от непосредствена близост изобщо не се справя като професионалист. След изстрела оживява, но губи зрението си.
За кървавата любовна драма бързо се разчува из столицата и много преди да се появят жълтите таблоиди и да започнат да разпространяват фейк нюз, плъзва слух, че Лора не е отнела сама живота си. Започва дело за убийство срещу Яворов. Не стига това, ами като за капак е охулен и презрян от обществото, а много от приятелите му го изоставят, защото също го мислят за убиец. Веднъж, когато се спъва и пада посред улицата, никой минувач не му подава ръка. Сляп е, но това не му пречи да ги чуе как се хилят злорадо. Всички тези злощастни обстоятелства, струпани накуп, го карат съвсем да изгуби надежда и желание за живот. Въпреки че липсват каквито и да е неопровержими доказателства, съдът признава Яворов за виновен за смъртта на Лора Каравелова.
Снимка: By Vassto – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18512473
Завесата се спуска
Докато тече срамното дело, Яворов затъва все повече в безпаричие и отчаяние. Предприема пътуване до Виена, целта на което е да се лекува при тамошните очни лекар. Но без резултат. За разлика от зрението му, което постепенно изчезва съвсем, обществената омраза към “поета-убиец” се разраства. В студената и неприветлива стая, която обитава, го посещават само малцината останали близки хора – Тодор Александров, Асен Златаров, д-р Кръстев. Пред тях той споделя, че сънува Лора всяка нощ. Когато на сутринта става и запалва цигара, продължава да мисли за нея. А спомените за нея са по-непоносими от всичко останало – от мизерията, омразата, дори от унижението. Какъв… Къде е изходът?
16 октомври 1914 г.
Атанас, братът на Яворов, отива на лекции. Останал сам в къщата, поетът заключва вратата на стаята си, изпива чаша вода, в която е разтворил отровно прахче, ляга на кушетката и за по-сигурно този път налапва дулото на револвера.
Оставил е няколко предсмъртни писма, в едно от което се извинява, че създава неприятности.
Коментарите са изключени
