Пекин спира цигарите

| от |

Цигареният дим е неотменна част от облика на китайската столица, припомня Дойче веле. Но президентът Си Цзинпин е твърдо решен да сложи край на тютюнопушенето на обществени места и това е стъпка във вярната посока, коментира Франк Зирен.

Китайският държавен и партиен ръководител Си Цзинпин предизвиква възхищение не само в страната си, но и в света – с безкомпромисния си подход в борбата срещу корупцията. Изглежда, че не се страхува от нищо и логично се превръща в герой за малкия човек, усещащ се жертва на корумпираните чиновници. Но това съвсем не е всичко: Си Цзинпин е набелязал и един далеч по-могъщ противник, като този път малкият човек със сигурност ще се почувства уязвен – щом искат да ограничат възможностите му да пуши.

Нов законопроект предстои да забрани тютюнопушенето на обществени места в Пекин, включително в болниците и детските градини. Няма да се пуши и в градския транспорт или на работното място, а нарушителите ще бъдат глобявани между 7 и 70 евро. Същото важи за собствениците на сгради, в които не се спазва забраната.

Подобна забрана бе приета всъщност още преди три години, но тя така и не проработи. Единственият резултат от нея са многобройните табелки с надписа „Пушенето забранено“ до местата, на които се пуши. И никой вече не помни дали първо са се появили пепелниците, или първо табелките. Накратко – първият опит не постигна нищо, а пушачите в Пекин продължават да димят дори по-силно отпреди.

Забраняват и рекламата

Законопроектът обявява война и на цигарената индустрия: забранява се и рекламата на тютюневи изделия. Си Цзинпин още преди година бе обещал мерки срещу хроничното пушене и дори обяви съпругата си за посланичка срещу тютюнопушенето.

Пушачите обаче не се трогнаха особено. И по-добре, защото сега страната има нов посланик на непушенето в лицето на Бил Гейтс, който в рекламни клипове призовава към борба срещу пасивното пушене.

Междувременно пушачите в Китай са повече от цялото население на Съединените щати: над 350 милиона с възходяща тенденция. Годишно вследствие на тютюнопушенето умират над един милион души, а 30 процента от всички болни от рак на белите дробове в света са именно китайци. Си Цзинпин се насочва като начало към четирите милиона пушачи в Пекин, преди да разшири кампанията си и спрямо останалите райони на страната. Но не е сигурно дали ще му стигне куражът да подхване проблема сериозно. Защото, колкото и да е голяма, столицата Пекин си остава само една част от необятната страна.

В провинцията ще е трудно

В Пекин начинанието може и да се осъществи, но в провинцията проектът ще се натъкне на огромни трудности. Много хора ще си кажат, че Пекин най-напред ги е изключил от икономическото развитие на страната, а сега им забранява и да пушат. И може даже да излезат на барикадите. Включително защото алкохолът и цигарите са сред най-предпочитаните подаръци за поддържане на добри отношения между бизнес партньорите. Което със сигурност е известно и на управляващите в Пекин – та нали доскоро партийните кадри по същия начин се даряваха взаимно с алкохол и цигари. Но от началото на 2014 година това им е забранено.

Производителите на цигари реагираха с предупреждение за негативните последици от това върху трудовия пазар – цигарената промишленост осигурява работа на 60 милиона души в Китай. От финансовото министерство пък заявиха, че в страната се пуши толкова много, защото цигарите са изключително евтини, което се дължи основно на ниските данъци за тютюневите изделия. А и точно този вид бизнес носи една десета от годишните приходи на държавата. Така президентът Си Цзинпин се сдобива с двама силни противници – цигареното лоби и населението. Възможно е да се окаже, че живеещите в провинцията ще продължат да си пушат и в бъдеще. Но гражданите ще трябва да се ограничават. Жителите на Пекин имат време само до юни 2015 година, когато новият закон ще влезе в сила.

Наблюдателят на Дойче веле Франк Зирен живее в Пекин от 20 години.

 
 

Колко далеч сме готови да стигнем заради единия „Успех“?

| от |

Всеки, който има връзка с Източна Европа, е видял достатъчно такива истории: корупцията, беззаконието, задкулисието и еснафщината са завладели всички обществени прослойки. И някъде между всичко това се прокрадва по някой лъч светлина, който с малко повече късмет може и да пробие мрака.

Действителността е дотолкова втръснала на мнозина, че е нормално поредното й пресъздаване в киното или телевизията да породи първоначална реакция на скептицизъм. Още един сериал за гадната страна на Източна Европа? Пак корупция? Пак мафия? Пак леки жени и тежки мъже? Това не сме ли го виждали достатъчно пъти вече в последните 30 години това? Абсолютно!

И все пак достатъчно е да гледате началото на първия оригинален сериал на HBO Adria, “Успех“ (Uspjeh/Success), за да промените представата си. Защото сериалът, който е част от уголемяващия се каталог с оригинални продукции на HBO Европа, успява да надскочи ситуационния характер на източноевропейския космос и превръща генерално скучноватата история с предвидим край, в микроскопично изследване на човешката душа, поставена на кръстопът. От едната страна са общочовешките и универсални принципи, които всички хора сме „програмирани“ да следваме, а от другата – Успехът, който за всеки приема различна форма, а понякога идва и на прекалено висока цена. А когато ситуацията е пропита с лъжи, корупция и безскрупулност, тези два пътя не могат да се пресекат.

Това е измислената действителност, в която трябва да лавират четиримата главни персонажи. Тя се създава още преди две години, когато HBO обявява конкурс за сценарии на бъдещия хърватски сериал. Историята, която печели, е дело на сценариста Марян Алчевски, а за режисьор на проекта е привлечен носителят на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, Данис Танович (за“No Man’s Land”, 2001).

_MG_3881
Тони Гоянович в ролята на Кики; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Първата работа на сериала е да ни запознае постепенно с историите на четирима души. Винка е служител в банка, занимаващ се с дела, свързани с недвижими имоти. Бланка е тийнейджър бунтар – от онези „проблемни“ деца, които се сблъскват със суровата действителност още от ранна възраст, а след това действителността блъска самите тях. Кики е млад баща, който се опитва да осигури нормален живот на семейството си, като първата му задача е да попречи на банката да отнеме жилището им. Харис е един от най-авторитетните и известни архитекти в Загреб, от чийто подпис зависи не само облика на хърватската столица, но и безопасността на нейните жители. Животите на четиримата нямат предпоставки да се преплитат. И все пак една вечер всички се оказват на (не)точното място в (не)точното време.

Както бе казано по-горе, на пръв поглед сюжетът в „Успех“ наподобява всяка трета продукция излязла в последните 30 години изпод ръцете на държавите от Източна Европа, и в частност Балканите. Силата на сериала не е в действието или в извънредността на ситуациите. Решенията често са прекалено лесни или неоправдани от драматургична гледна точка, без причинно-следствени връзки между случките. В допълнение към това, ситуацията е усложнена от преплитането на няколко сюжетни разклонения, които отнема време, докато бъдат фиксирани в съзнанието на зрителя на фона на толкова много персонажи и мафиотски схеми. Тези недостатъци обаче, не успяват да провалят сериала. Най-голямото постижение на Марян Алчевски е да успее да извади на преден план вътрешния свят на персонажите и конфликтите, които бушуват вътре в тях. Това, което започва като злощастно стечение на обстоятелствата, полицейска операция или мутренско нападение, води след себе си още повече трудности за персонажите. Алчевски поставя четиримата си герои в ситуации на постоянно преодоляване и избиране. Между трудното и лесното; правилното и грешното; незаконното и законното; опасното и безопасното; низкото и възвишеното…

_DSF2941
Тара Талер в ролята на Бланка; © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

А когато разполагаш с добър актьорски състав, предвидимият на места диалог и изсмуканите от пръстите ситуации, остават на заден фон.

От актьорите в „Успех“ две имена заслужават кариера, далеч надхвърляща пределите на родната им Хърватия. Това са младата Тара Талер в ролята на Бланка и известната в Хърватия Ива Михалич в ролята на Винка. Докато първата може да бъде наречена свежото откритие на сериала (за което много спомага и това, че играе най-яркия и краен персонаж в тази история), то втората е неин пълен антипод, който успява да запази самообладание в най-екстремните ситуации. Този контраст прави общите им сцени, добре заснети на фона на подбрани локации в Загреб, едни от най-добрите в тези 6 епизода. Макар и да не се отличават с особено силни изпълнения, останалите актьори не остават длъжни на историята и изваждат достатъчно ясно посланията и идеите на сценария.

_DSF7059
Уликс Фехмиу в ролята на Харис; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Другата силна черта на „Успех“, която досега липсваше в телевизията от нашия край на Европа (и особено в България), е неговото техническо оформление. За това е отговорна главно намесата на HBO, които освен че предоставят възможността на редица локални продукции от този регион да получат международно разпространение, вкарват своя собствен маниер на създаване на сериали. Както и при повечето добри техни сериали, всички допълващи средства са използвани до край. Декорът е така направен, че да говори от името на персонажа, който попада в него, музиката е в унисон с видяното, а кадърът, независимо дали ще бъде близък или далечен, помага да разберем още повече. И така, обединявайки всички изброени компоненти, зрителят получава 6 епизода, изпълнени със съспенс, задоволително количество обрати, плътни персонажи и най-важното – идея, която всеки е провокиран да дефинира според своите собствени критерии за успешно и неуспешно.

„Успех“, макар и добър сериал, вероятно не цели да застава рамо до рамо с някои от най-добрите сериали на годината. Но определено има своите неоспорими достойнства.  Този сериал доказва, че при осигуряването на подходящите условия, добрият продукт може да се появи навсякъде. Поставянето на едни продукции по-долу от други на база техния произход, от тук нататък вероятно ще става все по-рядко. „Успех“ е един от 10-те проекта на HBO Европа, достъпни в онлайн платформата HBO GO, заедно с румънския „Хакервил“, полския „Заслепени от светлините“, унгарския „Златен живот“, „Глутница“, „Пактът“, „В сенките“, „Мълчаливата долина“ и чешките „Пустош“ и „Мамон“.

Що се отнася до родната публика… От позицията на близка до ситуацията в „Успех“ (и нямаме предвид близка само заради панелките), тя би имала още по-голяма полза от този сериал. Защото май все по-рядко се питаме, докъде сме готови да стигнем заради единия Успех? Дали? Винка, Бланка, Кики и Харис имат какво да кажат по въпроса. Чуйте ги.

Всички 6 епизода на „Успех“ са може да гледате на HBO GO

 
 

7 жени разкриват ерогенните си зони

| от chronicle.bg |

Къде е ваша ерогенна зона? Хората имат най-различни предпочитания в този аспект и затова трябва да се говори с половинката – за да разберете нейните и съответно да бъдат разбрани вашите желания.

Ето 7 жени, които свободно споделят ерогенните си зони. Нека да се знае!

Оливия, 31

Приятелят ми прекарва доста време със зърната ми преди да минем по същество. Това ми гарантира оргазъм.

Аника, 26

Когато съм в настроение, обичам да ме пляскат по дупето. Малко боли, но и предизвиква някакъв еротичен химикал у мен.

Софи, 24

Когато обръщат внимание на ключиците ми, цялото ми тяло се събужда за около 3 секунди.

Миша, 32

Гъделичкайте вътрешната страна на бедрата ми 10 минути и съм готова!

Кейт, 31

Обожавам по врата, зърната, ушите и коремчето. Освен ако не съм се подула.

Шарлот, 26

Най-еротичната ми част е устата. Доминиращ човек с игрив език може да ме разгорещи безобразно бързо.

Меган, 38

Отстрани по тялото ми, от гърдите до таза. Когато някой прокара ръце там, направо ме няма. Дори още по-добре – ако накрая ме хванат здраво през кръста.

 
 

Toyota възражда легендарната Supra

| от chronicle.bg |

Toyota отново иска да спечели шофьорите, които искат нещо повече от просто да отидат на работа. Поглеждайки назад към миналото си, компанията обяви завръщането на легендарния спортен модел Toyota Supra. Това стана на Detroit Auto Show.

Новият модел е разработен съвместно с BMW и тестван от самия изпълнителен директор Акио Тойода на няколко състезателни писти по света (включително, разбира се, и Нюрбургринг).

maxresdefault

Моделът Supra стана нарицателно за улични състезания и дрифтове през 70-те години. Четвъртото поколение в момента се счита за най-търсено като скоро една кола беше продадена за $120 000 на сайта за класически автомобили BringaTrailer.com.

Освен скорост и возия, феновете харесват Supra и заради това, че лесно носи на тунинг. Подходящи ръце могат да извадят астрономична мощност от 6-те цилиндъра на двигателя. Това й отреди място и в автомобилния кино франчайз „The Fast and Furious“.

171030131232-1969-toyota-2000gt-exlarge-169

Вдъхновението за Supra идва от Celica, както и от Toyota 2000GT (от края на 60-те години, на снимката), която днес може да достигне цена от над $1 милион по аукционите.

Новата Supra технически е доста подобна на BMW Z4. Тя има 335 конски сили от 6-те си цилиндъра, разработен от BМW, и 8-степенна автоматична скоростна кутия (без опция за ръчна). Максималната скорост е 250 км/ч, а от Toyota твърдят, че колата ще достига 100 км/ч за малко над 4 секунди.

BMW Z4 пък ще излезе през март с две опции – 255 коня от 4 цилиндъра и 382 коня от 6 цилиндъра.

Ще можем да си купим новата Supra официално чак през лятото за скромните $50 000. Първия брой от вече беше създаден и продаден на аукцион като парите отиват за благотворителност.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи?