shareit

Парниковите емисии на метан в САЩ са подценени

| от |
Емисиите на парниковия газ метан в САЩ вероятно са подценени с 50 на сто от Американската агенция за защита на околната среда, сочат резултатите от изследване, цитирани от Франс прес.
metan
Получените резултати разкриват, че емисиите на метан могат да са до 2,7 пъти по-големи в сравнение с официалните преценки за централната и южната част  на САЩ, която е с ключово значение за добива и рафинирането на петрол, заяви един от ръководителите на изследването Скот Милър от Харвардския
университет.
В щатите в централната и южната част на страната, като например Тексас, емисиите на метан в резултат на производството на петрол и газ могат да съставляват 50 на сто от общия им брой
в региона, т.е. да са с близо 5 пъти по-голям обем в сравнение с преценките на агенцията, отбелязаха авторите на изследването от националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ към Калифорнийския
университет в Бъркли и от Харвардския университет.
Метанът е вторият най-важен парников газ след въглеродния диоксид, припомниха учените. Те са на мнение, че резултатите от изследването ще помогнат на федералните власти и властите в отделните щати да изготвят стратегии за намаляване на въпросните емисии.
epa-emissions-powers-avoid-us-budget-casualty_124
Изследването е базирано върху компютърен модел, който позволява да се проследят вариациите на количеството метан в атмосферата  и източниците му на цялата територия на САЩ.
Емисиите на метан се дължат до голяма степен на човешка дейност, включително добив и рафиниране на петрол, добив на въглища,  сметища и селско стопанство. Човешката дейност е виновна за около 60 на сто от всички емисии на метан на планетата, а останалите 40 на сто се дължат на природни
източници.
Този анализ предоставя най-солидните и подробни преценки за общите емисии на метан в САЩ, поясни Ана Михалак от института „Карнеги“ и Харвардския университет.
Резултатите от изследването са публикувани в  Proceedings of the National Academy of Sciences.
 
 
Коментарите са изключени

Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.

| от |

На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.

Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.

Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Шведският боен маратон (1700г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица. Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на XVII век е бурен период в историята на Европа. Старият континент е разкъсан от войни и противоборства. Франция води дълга и тежка война срещу грамадна коалиция държави в Западна Европа. Не по-малко грандиозна християнска коалиция се бори с Османската империя на Балканите и в Средиземно море. В тази напрегната ситуация, Балтийският регион изглежда като спокоен остров сред разбеснялото се море на войни и насилие. Причината за тази стабилност е Швеция. Могъщото северно кралство остава една от Великите сили на тогавашна Европа. Стокхолм може да се похвали с най-качествената полева армия, изградена и въоръжена по последните стандарти на епохата. Шведката данъчна система е адекватна и подхранва хазната, а кралската институция в ръцете на Карл XI е стабилна. Владетелят е амбициозен, премерен и стабилен. Умее да манипулира парламента Риксдаг за да получава нужните закони и субсидии, а аристокрацията е здраво обвързана с трона. Накратко, Швеция е обект на завист и страх у своите съседи.

Не е чудно тогава, че през 1698 г., когато Крал XI умира, лешоядите започват да се оглеждат за възможност да отхапят парчета от това, което смятат за умиращо тяло на една гаснеща империя. Причината за това се дължи най-вече на факта, че престолонаследникът е още хлапе – 16 годишният Карл XII. Момчето е същинска енигма – затворен, мълчалив, враг на светския живот и дворцовите празненства. Не преследва жени по салони, бални зали или в бардаците на пристанищните квартали, нито пък се е появявал в някоя от бащините си кампании – още не е бил роден когато Швеция е тръгвала на война за последен път. Всичко това кара неговите съседи да очакват, че Швеция ще бъде лесна плячка за разграбване.

Karl_XII_1706

Снимка: By David von Krafft – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1046327

Архитектът на оформящата се анти-шведска коалиция е всъщност шведски поданик – Йохан Рейнхолд Паткул. Паткул е низвергнат латвийски аристократ, каран в затвора и задочно осъден на смърт от Карл XI. В типичната за бароковата епоха помпозност, Паткул, отплавайки от бреговете на родината си, се заклева тържествено да получи отмъщение. През следващите години на своето изгнание, той се бори да създаде съюз, в който да привлече всички съседи на Швеция. Възползвайки се от техните завоевателни амбиции, Паткул успява да придума владетеля на Саксония и крал На Полско-литовската държава Август II Ветин да се договори с датския крал Фредерик IV и руския цар Петър I (тогава все още не е наричан Велики – б.а.) и да изгради коалиция, която да нападне и разгроми Швеция.

Към лятото на 1700 г., всичко изглежда готово. Дания се готви да мобилизира своите войски и флот, Русия също организира голяма полева армия, а Саксония, макар и да не успява да вкара Полша във войната, издейства от Сейма правото да минава през нейна територия. Общо, коалицията разполага с над 100 000 души, съсредоточени в три полеви армии и потенциал да изкара на бойното поле още поне толкова от своите резерви. За сравнение, цялата шведска армия наброява 77 000 души, от които в полева армия могат да бъдат ангажирани не повече от 10-15 000 души. Единственото предимство на Швеция е, че флотът й дава пълно господство над Балтийско море.

Военните действия започват през март, 1700 г. датчаните навлизат в съюзното на Швеция херцогство Холщайн-Готорп (дн. Южна Дания и Северна Германия) и го окупират, след което обсаждат пристанищният град Тьонинг, контролиран от шведски гарнизон. Същевременно, войските на саксонския електор и полски крал Август II навлизат в контролираната от шведите Латвия, превземат крепостта Дунамунде и обсаждат столицата на провинцията – град Рига. Руските приготовления текат по-бавно и през лятото на 1700 г., силите на Петър все още се движат от Москва през Новгород към Нарва – шведската крепост, която контролира Финския залив, недалеч от мястото, където днес се намира Санкт Петербург.

Hms Wachtmeister Fighting Against The Russian Squadron On Juny 4

Снимка: GettyImages

На пръв поглед ситуацията изглежда безнадеждна. Вероятно мнозина в Стокхолм изпадат в паника. В този момент, младият крал взима нещата в свои ръце. Затвореният и тих младеж не дава особени признаци да е наследил импозантността на баща си и през първите две години от царуването си остава в сянка на бурните политически събития. Оказва се обаче, че младият Карл XII съвсем не е така плах и нерешителен, за колкото го смятат. Навършил пълнолетие, той поема кормилото на кралството и започва да действа с неподозиран устрем.

В началото на юли, ударна шведска десантна армия е качена на балтийския флот и отправена по море. Шведите ловко надиграват датските кораби, разположени в пролива Зунд и успяват да извършват десант в непосредствена близост до столицата Копенхаген. Фредерик IV е в шах. Армията му е в Германия, а шведите са на километри от столицата му. Без да се е провело и едно важно сражение, Дания е извадена от войната, принудена да подпише бърз и унизителен мир. Шумните приготовления, обещанията за реванш и териториални придобивки на шведски гръб се изпаряват като утринна мъгла в летен ден.

Изваждайки Дания от войната, Карл трябва да избира – атака срещу саксонците в Литва или пресрещане на руснаците. Неуспехът на Август II да пробие отбраната на Рига, кара Карл да потегли към Нарва. Стените на Рига се оказват недостъпни за саксонците, а смелият 4000-ен гарнизон, начело с граф Ерик Йонсон Далберг извършва чудеса от храброст, отбивайки всички атаки на четирикратно превъзхождащия ги противник. Докато саксонците губят хъс и сили в Латвия, Карл поема на север.

Mazepa2

Снимка: By Gustaf Cederström – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2753530

Армията, с която пристига в Ингрия (земите около Финския залив – б.а.) е скромна – ок. 10 500 души. Срещу тях, изпратеният да обсади Нарва Борис Шереметев разполага с над 37 000 войници. Самият гарнизон на Нарва наброява ок. 2000 души. При съотношение 3:1, нещата изглеждат относително ясни. Шереметев е ветеран от кампаниите на Петър срещу Османската империя, армията му е многобройна, а освен това е заел удобни отбранителни позиции около обсадената крепост. Трябва само да чака. Карл XII е принуден да атакува превъзхождащия го противник и да търси деблокиране на крепостта.

На 29 ноември, сред сковаващият студ на настъпващата северна нощ, Карл XII прави последен преглед на армията си. През нощта бурните ветрове донасят огромна облачна маса, която покрива небето, а на сутринта на 30 ноември, докато шведските войски се подреждат на изходна позиция, от запад задухва пронизващ леден вятър, който се смесва със завалялия сняг и се превръща в същинска виелица. В тази ситуация, смята Шереметев, шведите няма как да атакуват. Но греши. Карл се възползва че вятъра духа от към гърба на армията му и я хвърля в концентрирана атака срещу руските позиции.

Използвайки своя любим прийом „на нож“ (наричан на шведски га па), скандинавците помитат руската отбрана и хвърлят цялата армия в хаос. В този момент шведите започват флангова атака срещу разкъсаната руска линия, а гарнизонът на Нарва организира излаз. Руснаците са позорно разгромени, давайки поне 8 000 убити и ранени, като в последствие заради дезертьорите и тежките климатични условия загубите се увеличават до над 15 000 души – близо 40% от цялата полева армия.

Kriegsführung in früherer Zeit : Krieg Russland-Schweden 1700

Сника: GettyImages

Последният етюд от големия шведски боен маратон идва на пролет. Карл организира силите си в Естония след зимна пауза и възползвайки се от продължаващата безплодна обсада на Рига, придвижва войските си необезпокоявано към Латвия. Около 14 000 шведи се придвижват на юг. Междувременно, Август също получава подкрепления – ок. 10 000 руски войници, начело с княз Аникита Репнин подсилват саксонските позиции. Отново при съотношение 2:1, шведите избират да поемат инициативата в свои ръце и атакуват, при това форсирайки р. Западна Двина (наричана от латвийците Даугнава). Очакванията за разгром на шведите при форсирането на реката не се сбъдват.

Карл създава специални салове-батареи, които пуска по течението и с които постига смазващо огнево предимство пред враговете си. Под прикритието на батареите, ок. 7 000 шведски войници прехвърлят реката и щурмуват окопите на двойно повече руски и саксонски бойци. Отново на нож, скандинавците обръщат враговете си в отстъпление и слагат край на и без това провалящата се обсада на Рига. Датата е 8 юли, 1701 г. Точно в рамките на 12 месеца, Карл XII е успял да разбие всичките си противници, при това категорично и против всякакви предвиждания, направени от неговите съвременници.

Тоталната липса на координация от страна на съюзниците, прекомерната им самоувереност и сериозния недостиг на талантливи пълководци, спомагат за светкавичния шведски успех. Войната, която трябвало да приключи за няколко месеца, продължава 21 години.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени