За Мирослав Йотов рисуването е загадъчна игра
„Неначенат грях“ - Картините на Мирослав Йотов са толкова живи, че очакваш да се размърдат
Мирослав Йотов позира пред едно от най-новите си произведения
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
Картина на Дядо Добри
Мирослав Йотов в ателието си
Картината, която се продава на арт-търг в Белгия
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Според него женското тяло е красиво и без излишна демонстрация на голота, защото фигурата говори с пластиката си, а не с половите белези.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Мирослав Йотов е роден в Исперих
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
В картините му се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
В картините му се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
„Макондо“
Палитрите на Мирослав Йотов
|
|
Занимавам се с почистване на палитрата си, а в почивките – рисувам.
Това казва Мирослав Йотов – художник, който живее в България и вярва, че родината ни е много шарена. С времето за него тя добива различните цветове в различни степени и нюанси.
„Напоследък политическите настроения се наслагват едно върху друго като четка върху четка, като маска върху маска”, казва художникът и добавя, че това не му пречи да рисува.
„Ако искам мога да го направя и в разгромено Хаити. Ако обърнем поглед към историята, много от големите виртуози са създавали творенията си в най-трудните време”, добавя Йотов.
Той не обича да се оплаква като цяло, още по-малко от страната си, и смята, че именно тук е това, което е.
Не обича да говори за картините си, защото го намира за егоцентрично. Щастлив е обаче, когато някой споделя, че платната му пораждат положителни емоции. „За мен всяка и никоя картина е най-специалната. Всички те са определени моменти от времето ми, изпълнено с работата върху тях. Не чакам вдъхновението да ме тресне. Емоцията се появява, когато съм пред бялото платно. В процеса на рисуване”.
За Мирослав Йотов рисуването на картини е свързано и с дисциплина. „Не може да те удари идея, докато я чакаш да падне от небето. Трябва да те хване докато работиш, както е казал Пикасо. Ако си в творческа криза какво? Стоиш и чакаш?”, говори за тайната на картините Йотов.
Картините му са навсякъде по света – от Лондон, през Рим, има и в Холандия и Белгия.
Скоро едно от платната му ще участва в арт-търг в Белгия за първи път.
Казва, че той не рисува картините, защото просто е инструмент.
Застава пред платното и понякога идеята идва кристално ясно. В други случаи е обръщал една вертикална картина в хоризонтална. Няма методика, само игра.
„Колкото и методи да си усвоил трябва да възприемаш всичко като загадка. Понякога рисувам до 3 часа сутринта. Изключвам напълно и мога да го правя и докато слушам парламентарен контрол. Чувам и не чувам едновременно. Рисуваш, за да тръгне картината по своя път. Интересен ми е целия процес, аз не знам къде ще ме отведе той. В почивките си решавам нещо, после се връщам в началото на 100%. Не съм закотвен само в един свят. И не броя картините си както Казанова не е броял жените си”, шегува се Мирослав Йотов. Споделя, че природата го вдъхновява, защото е израснал в Лудогорието.
„Мечтая за съвършената картина. За направата й е важен моментът, в който я рисувам”, споделя още Йотов. И смята да продължи да не се взима на сериозно, за да запази мигът на вълнението и изненадата и да избяга от рутината.
Себе си той описва с ненадминат художнически маниер: „Аз съм топло сиво, покрито с бледо златни петна. Когато не забравя, мисля в цинково бяло, когато забравя – сълзите ми са терпентин. Използвам дамаров ферниз, за да запазвам спомените си и въпреки че се напуква с времето, ги кара да блестят като детски ириси. Роден съм в бледо синьо и ментов веронез, а големите ни подвързваха вратлетата със светлочервен цинобър. Бяха пионери в това. Като тийнейджър открих, че розовото понякога е на зърна, а черното – къдраво в същността си. И ако им плиснеш кофа с кармин – танцуват. Поглъщал съм оксдино зелено, за да разбера кадмиевия оранж, мазал съм с пръсти, притривал съм с парцали, рядко съм фин като велатура, защото характерът ми е като козината на ирландски сетер“.
Част от творбите му можете да разгледате в галерията ни.
Коментари
Геолозите и миньорите – те да са живи!
|
|
Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…
Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.
Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.
Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…
Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.
Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):
Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?
За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.
Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…
Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.
Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!
Честито, колеги!
Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.
Гняв срещу Дисни: Първият им гей персонаж ще се играе от хетеро мъж
|
|
В наши дни вече свикнахме всеки да е обиден от всичко. Така докато едни се чувстват лично обидени, че в Германия вече ще вписват официално трети пол, от другата страна на безсмислената барикада се бунтуват вече дни наред, че Джак Уайтхол (хетеросексуален мъж) ще играе гей персонаж в предстоящия филм с Дуейн Джонсън (Скалата) и Емили Блънт – “Jungle Cruise”. Най-открито срещу избора на актьора скочи Омар Шариф младши (да, внук на онзи Омар Шариф), който написа следното в Twitter:
„Наистина ли, Дисни? Първата ви значителна гей роля ще се играе от хетеросексуален мъж, увековечаващ стереотипите? Провал! Този кораб трябва да потъне!”
Изявлението на младия актьор бе посрещнато с одобрение сред много фенове, получи подкрепа и от други представители на шоубизнеса (актьорите Итън Харви и Крис Салваторе бяха други популярни имена с гневни реакции по повода), а отзвукът беше неочаквано голям, вина за което вероятно има и все още топлата тема с отказа на Скарлет Йохансон да играе трансджендър персонаж, именно след масово недоволство от онлайн активистите. И макар да разбирам трудностите пред LGBTQ обществото след толкова много години на дискриминация, не мога да не се възмутя и аз от този натиск и да не се запитам…
Сериозно ли?!
Не че нещо, но твърдения като „Гей-актьорите не са представени подобаващо в Холивуд” са просто абсурдни. Пък и дори да беше така, чак толкова ли е непреносима сексуалността с похватите на актьорското майсторство, че да не може актьор с една сексуалност да не може да изиграе персонаж с друга? Нека само си спомним за страхотната роля на Нийл Патрик Харис като Барни от „Как се запознах с майка ви” – роля, в която актьорът (който е гей) изигра възможно най-стереотипния хетеро мачо! Защо тогава никой не му се разсърди?
Omar Sharif Jr, Getty Images
Пък и да не говорим само за сексуалност – нужно ли е да си виртуозен пианист, за да изиграеш виртуозен пианист? Мисли ли някой, че Даниел Крейг, Шон Конъри и Пиърс Броснан наистина са агенти на MI6 и затова са взети за ролята на Джеймс Бонд? Трябваше ли ролите в „Спасяването на редник Райън” да се дадат на истински нацисти? И хубаво ли ще е ролите на убийци и психопати да се дават на реални такива, за да са по-убедителни персонажите? Джейсън Борн сциентолог ли е? Ами Адам Сандлър… опа, момент, да, тук няма какво да се каже – той играе себе си във всеки филм.
И преди някой да е решил да каже нещо от сорта на „Да, те всичките от тая порода са такива!”, „Много са обидчиви, защото не са истински мъже!”, или някаква друга хомофобска простотия, нека припомня колко истински обидени бяха много бели хетеро мъже, които ревяха из интернет защо даден измислен комиксов персонаж (и по-конкретно – този във „Фантастичната четворка”) бе изигран от чернокож актьор (не отваряме дори дума за онова безумие с чернокожия Орфей, чернокожите гърци и прочие исторически неправдиви режисьорски решения). Вярно, филмът беше зловещо тъп, но наистина ли това ли беше проблемът с него? Да си обиден за цвета на кожата на измислен персонаж е меко казано нелепо.
Проблемът е, че все повече започва да изглежда така, сякаш в опита си да счупят веднъж завинаги оковите на дискриминацията, някои ненужно кресливи гласове от LGBTQ обществото в Холивуд започват лека-полека сами да дискриминират, налагайки се върху това кой какви роли да играе. Така де, нали целият смисъл на борбата за равенство беше да не се налага на интервюто за работа (или в случая – роля) да те питат „Каква е Вашата сексуалност?”, за да не могат да те дискриминират спрямо това? Затова ще е хубаво Омар Шариф младши и подкрепящите го колеги и фенове да си помислят пак по въпроса и да спрат да внасят разделение там, където LGBTQ обществото от толкова години се бори тъкмо за обратното – единство и равенство.
Хайде стига с превземките и да се съсредоточим върху реалните проблеми пред LGBTQ обществото, че заради такива нелепи поводи за гняв, вече почти не ми остана бяло, мъжко, хетеро чувство за вина…
Как Кралицата на попа промени музиката завинаги?
Тя създава образа на модерната женска поп икона
Много преди Бионсе и Лейди Гага да се появят на хоризонта, Мадона е тази, която започва да предава послания за женски контрол, устрем и независимост. Въпреки личните си страдания (като това, че губи майка си, когато е на 5), образът й е всичко друго, но не и крехък. Вместо това носи кстюми, наподобяващи доспехи, като известният корсет, който Жан-Пол Готие прави за нея за турнето й "Blonde Ambition". А във видеото на сингъла „Express Yourself”, химн на женската свобода, тя се облича в мъжки костюм и повежда армия от мъже. „Аз съм корава, амбициозна и знам точно какво искам. Ако това ме прави кучка, окей.”
Дефинира понятието за съвременен клип
„Децата днес боготворят телевизията” казва Мадона през 1984 г., намеквайки, че телевизията е отличен начин да достигнеш до максимално широка аудитория, която не би могла да те гледа на живо. Тези думи стават знакови. Още в ранните си години тя разширява границите на възприемането за музикалните клипове и всяко следващо нейно видео се превръща в събитие. Клиповете й съдържат наратив (историята за бременната тийнейджърка в Papa Don’t Preach), възраждат вече отминали стилове, като този на Мерилин Монро в клипа на „Material Girl” и включват култови танцувални сцени (“Vogue” и “Hung Up”).
Изкарва женската сексуалност напред
От първото си изпълнение на „Like a Virgin” на наградите MTV през 1984 г., когато носи къса сватбена рокля, Мадона се бори срещу двойните стандарти, които позволяват на мъжете да изразяват своята сексуалност и призовават жените да крият своята. Най-яркото послание в тази посока е песента „Erotica”, от 1992 г., в която са показани фотографии, показващи най-лудите й сексуални фантазии. Днес тези послания се смятат за революционни, но по времето на появата им, Мадона е била подложена на унищожителни критики от медиите.
Полага основите на риалити формата в телевизията
Мнозина смятат, че документалният филм за турнето й през 1991 г., „In Bed With Madonna”, е предшественик на модерната вълна от манипулирани и структурирани риалити формати. Филмът е революционен за своя жанр, но също така е ясно, че голяма част от действието е режисирана. За разлика от предишните подобни формати, в него има сюжет, който обединява реалност и фикция и влиянието му е огромно.
Създава турнетата спектакли
Преди Мадона турнетата са били визуално скучни. През 1990 г. тя създава своето “Blond Ambition Show” , което е по-театрално от всичко, виждано преди. Шоуто е съставено от 4 тематични действия, в които се показват множество костюми, сценографии, осветление и прожекции. Към всичко това се добавя и внушителен танцов състав. Начинанието предизвиква сензация и задава стандартите за новите поп концерти. Според брата на певицата всичко това е провокирано от собствената й неувереност във вокалните й умения и надеждата, че по-зрелищен спектакъл ще ги прикрие.
Премахва социалните бариери
„Разнообразие” може да е една от изтърканите думи в шоубизнеса днес, но Мадона винаги е поставяла маргинализираните групи на преден план в творчеството си. Като момиче, отгледано в мултирасовия Детройт, тя е била заобиколена от хора от различни култури. В последствие песните й ще са посветени на латиноамериканци, гейове, лесбийки. Така например песента “Vogue” е вдъхновена от гей културата на Ню Йорк. В пика на СПИН епидемията през 80-те и 90-те тя изнася благотворителни концерти и използва албума си „Like A Prayer” като кампания за по-голямо осъзнаване на проблема. Всяко копие от него носи етикет, който гласи: “Хората със СПИН – независимо от сексуалната им ориентация – заслужават състрадание и подкрепа, не насилие и тормоз.”
Осмелява се да остарее
„Дръж се подобаващо за възрастта си” е реплика често отправяна към Мадона по повод оскъдното й облекло, с което се появява на сцената. Това, което подиграващите й се не осъзнават е, че тя винаги е била "стара". Първият й хит се появява, когато тя е на 25 години – възраст, почти на прага на „старостта” в поп музиката. В сравнение с това, звезди като Бритни Спиърс и Бионсе стават известни още в тийнейджърските си години. Същото важи и за колегите й Майкъл Джексън, Джордж Майкъл, Уитни Хюстън. Мадона е една от малцината, които устояват на машината. Единствената, която го прави с такава упоритост, със сигурност. „Хората казват, че съм скандална, но мисля, че най-скандалният факт е, че успях да се задържа толкова дълго.” казва звездата.
Как Мадона промени музиката завинаги
|
|
Тя има 300 млн. продадени албума, печалбата от турнетата й е над 1 милиард долара и е една от най-известните жени в историята. Днес Мадона Луиз Чиконе, Кралицата на попа, има става на 60 години.
Позната или непозната на днешните поколения, атакувана или възхвалявана, Мадона е Икона. Неоспорима. Тя променя не само световната популярна култура, а културата изобщо. Жена, която за дългата си кариера, е устоявала на всякакви атаки.
Без влиянието на Мадона днешната музика, мода и концепция за знаменитостите не биха съществували изобщо.
Мадона променя стереотипите за по-възрастните жени и се изправя срещу остарелите представи за това, че жените на години не трябва да говорят открито за сексуалността си. Тя има връзка с по-млади мъже, а професионалните й успехи продължават – Мадона е певицата с най-големи продажби за всички времена. Когато получава наградата „Жена на годината“ на „Билборд“ през 2016 г., изброява в благодарствената си реч правилата, които се е очаквало да спазва като певица.
„Не остарявай, защото възрастта е грях. Ще те критикуват, хулят и определено няма да звучиш по радиото“. През цялата си кариера тя се противопоставя на тези норми, с които се очаква да са съобразяват жените.
Още с издаването на дебютния си сингъл „Everybody“ през 1982 г. Мадона се превръща в глобално явление. Откакто издава едноименния си албум през 1983 г., е направила 10 концертни турнета. Вписана е в Книгата на рекордите на Гинес като певицата с най-големите продажби за всички времена. Тя е най-богатата певица, работеща в САЩ – със състояние от 600 милиона долара. След нея са Селин Дион с 400 милиона долара и Барбра Стрейзанд. Най-популярната песен на Мадона в Spotify е „Like a Virgin“, a след нея са „Hung Up“ „Holiday“, „La Isla Bonita“, „Like a Prayer“. Най-дълго в класациите се задържа албумът й „Immaculate Collection“.
По повод рождения ден на една от най-влиятелните жени в историята на популярната култура вижте в галерията горе как тя промени музиката завинаги.
Ема Томпсън: „Нуждаем се от повече роли за възрастните актриси“
|
|
59-годишната Ема Томпсън призова шоубизнеса за повече роли, в които да могат да влизат възрастни актриси на големия екран.
Носителката на две статуетки „Оскар“ в момента играе ролята на съдия в Семейния отдел на лондонски съд, която си има свои семейни проблеми в лентата „The Children Аct“ (Законът за детето). Тя трябва да решава съдбите на множество непълнолетни деца и на техните семейства.
На премиерата на филма Ема Томпсън обясни, че е приела ролята, тъй като е била заинтригувана от съдбата на героинята си, сдобила се с власт в един много мъжки свят.
„Когато произнесем думата съдия, първо си представяме мъж. Харесах историята за тази съдийка и веднага се включих в проекта“, казва Томпсън. Тя изтъкна, че липсата на достатъчно добри роли за актрисите, които не са в първа младост, е проблем, който очаква своето решение, било то и в дългосрочен план.
Getty Images
„Мъжете в нашия бранш не са поставени по същия начин. Нещата не са се променили от много дълго време. Но понякога се появяват някои добри роли и това ме изпълва с надежда“, коментира звездата от „Имението Хауърдс Енд“, Остатъците от деня“, „Разум и чувства“ т.н.
