За Мирослав Йотов рисуването е загадъчна игра
„Неначенат грях“ - Картините на Мирослав Йотов са толкова живи, че очакваш да се размърдат
Мирослав Йотов позира пред едно от най-новите си произведения
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
Картина на Дядо Добри
Мирослав Йотов в ателието си
Картината, която се продава на арт-търг в Белгия
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Според него женското тяло е красиво и без излишна демонстрация на голота, защото фигурата говори с пластиката си, а не с половите белези.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Мирослав Йотов е роден в Исперих
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
В картините му се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
В картините му се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
„Макондо“
Палитрите на Мирослав Йотов
|
|
Занимавам се с почистване на палитрата си, а в почивките – рисувам.
Това казва Мирослав Йотов – художник, който живее в България и вярва, че родината ни е много шарена. С времето за него тя добива различните цветове в различни степени и нюанси.
„Напоследък политическите настроения се наслагват едно върху друго като четка върху четка, като маска върху маска”, казва художникът и добавя, че това не му пречи да рисува.
„Ако искам мога да го направя и в разгромено Хаити. Ако обърнем поглед към историята, много от големите виртуози са създавали творенията си в най-трудните време”, добавя Йотов.
Той не обича да се оплаква като цяло, още по-малко от страната си, и смята, че именно тук е това, което е.
Не обича да говори за картините си, защото го намира за егоцентрично. Щастлив е обаче, когато някой споделя, че платната му пораждат положителни емоции. „За мен всяка и никоя картина е най-специалната. Всички те са определени моменти от времето ми, изпълнено с работата върху тях. Не чакам вдъхновението да ме тресне. Емоцията се появява, когато съм пред бялото платно. В процеса на рисуване”.
За Мирослав Йотов рисуването на картини е свързано и с дисциплина. „Не може да те удари идея, докато я чакаш да падне от небето. Трябва да те хване докато работиш, както е казал Пикасо. Ако си в творческа криза какво? Стоиш и чакаш?”, говори за тайната на картините Йотов.
Картините му са навсякъде по света – от Лондон, през Рим, има и в Холандия и Белгия.
Скоро едно от платната му ще участва в арт-търг в Белгия за първи път.
Казва, че той не рисува картините, защото просто е инструмент.
Застава пред платното и понякога идеята идва кристално ясно. В други случаи е обръщал една вертикална картина в хоризонтална. Няма методика, само игра.
„Колкото и методи да си усвоил трябва да възприемаш всичко като загадка. Понякога рисувам до 3 часа сутринта. Изключвам напълно и мога да го правя и докато слушам парламентарен контрол. Чувам и не чувам едновременно. Рисуваш, за да тръгне картината по своя път. Интересен ми е целия процес, аз не знам къде ще ме отведе той. В почивките си решавам нещо, после се връщам в началото на 100%. Не съм закотвен само в един свят. И не броя картините си както Казанова не е броял жените си”, шегува се Мирослав Йотов. Споделя, че природата го вдъхновява, защото е израснал в Лудогорието.
„Мечтая за съвършената картина. За направата й е важен моментът, в който я рисувам”, споделя още Йотов. И смята да продължи да не се взима на сериозно, за да запази мигът на вълнението и изненадата и да избяга от рутината.
Себе си той описва с ненадминат художнически маниер: „Аз съм топло сиво, покрито с бледо златни петна. Когато не забравя, мисля в цинково бяло, когато забравя – сълзите ми са терпентин. Използвам дамаров ферниз, за да запазвам спомените си и въпреки че се напуква с времето, ги кара да блестят като детски ириси. Роден съм в бледо синьо и ментов веронез, а големите ни подвързваха вратлетата със светлочервен цинобър. Бяха пионери в това. Като тийнейджър открих, че розовото понякога е на зърна, а черното – къдраво в същността си. И ако им плиснеш кофа с кармин – танцуват. Поглъщал съм оксдино зелено, за да разбера кадмиевия оранж, мазал съм с пръсти, притривал съм с парцали, рядко съм фин като велатура, защото характерът ми е като козината на ирландски сетер“.
Част от творбите му можете да разгледате в галерията ни.
Коментарите са изключени
Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо
|
|
Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.
Маркиз дьо Сад
Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!
Първите седем години…
Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.
Война, брак и още нещо
След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.
Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.
Бий ме, обичам те!
По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.
Насилието ескалира
“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.
Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617
Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.
Затворнически неволи и Vive la révolution!
През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.
Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298
Геният зад садиста
Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.
Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”
В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.
Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с
тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.
Коментарите са изключени
Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва
|
|
В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.
Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.
В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…
Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.
Колаж от снимки от Корейската война
За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.
Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.
През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.
На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.
В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.
Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.
Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:
Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.
Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:
Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.
Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.
Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.
Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея
Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.
…
Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.
Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.
Коментарите са изключени
За първи път в България: Създаването на клубен футболен отбор
|
|
Кой е най-старият български футболен клуб? Може да потърсите доста сериозни легенди, да прескочите покрай някои вълнуващи истории за обединението на няколко отбора, които по-късно водят до създаването на Славия. Това се случва през 1913 г. и датата е ясно изписана на емблемата. Генерално трябва да знаем, че футболът за първи път (поне според FIFA) е бил описан като играта „ритни топка“ през 206 г. пр. Хр. И забавна подробност е, че спортът в България пристига със същото име „ритнитоп“. Пътят обаче е малко по-различен и има малко обиколен маршрут, който няма нищо общо с Китай.
Футболът идва в България с помощта на няколко швейцарски преподаватели по физ. култура. И тук идва интересната и много вълнуваща история относно футбола. Сред пристигналите преподаватели е г-н Жорж дьо Режибюс. Швейцарецът решил да вземе една футболна топка и така да разпространи този интересен спорт в страната. Когато Жорж пристига в България е изпратен да преподава в Мъжката гимназия във Варна. Историята показва, че на 14 май 1894 г. се изиграва първата футболна среща между младежите. Наредин няколко зимни палта, разделил игрището и хвърлил топката. Много скоро става ясно, че футболните страсти не могат да бъдат задържани само в Мъжката гимназия.
Според различни истории става ясно, че градът бързо започва да усвоява този спорт и все по-често всяко училище формира свой футболен отбор. Жорж е канен на всяка среща да влиза в ролята на съдия, а много скоро става ясно, че играта успява да се разпространи много бързо. След 2 години Режибюс ще си тръгне от България, посявайки корените на един много сериозен спорт. До тук добре, но това означава ли, че Славия наистина е първия официален клубен отбор? Очевидно не, защото говорим за обединение на няколко малки отбора, които вече съществуват. Столичните отбори Ботев (създаден през 1909 г.) и Развитие (създаден през 1910 г.). Дори и да гледаме още по-ранните години, истината за родния футбол и първия клубен отбор ще ни насочи на север към Русе.
Снимка: By Неизвестен – Симеонов, Климент (1984) (bulgarian) Футболът в България, София: Медицина и физкултура OCLC: 181130710., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9757860
Докато г-н Режибюс преподавал футбола и карал малки и големи да сънуват тази игра, в Русе често местните жители забелязвали как моряците спират на пристанището, хващат една топка и хукват към зелената трева, където и да е, за да поритат. Стадионите още не били подготвени, но пък тази практика започнала да се забелязва доста често. Според легендата всичко се случвало още в края на XIX век. Опитайте се да познаете кога е регистриран първия футболен клуб? Русе основава Юнашкото дружество „Торпедо“ през 1901 г. и понеже още липсвала институция като БФС, Торпедо защитавали честта на града срещу всички пристигащи моряци, които имат голямо желание да поиграят и да се раздвижат на сушата. Думата „торпедо“ е използвана за първи път от немските инженери и съответно русенци решили да бъдат торпедото на Дунав.
И нещо още по-забавно, следващият най-ранен футболен отбор в историята на България идва пак там от 1906 г. с името „Напредък“, както и дружество „Геолог“ от 1908 г. (отново по-възрастен от останалите футболни отбори). И през ноември 1911 г. става поредното обединение на трите клуба и основаването на „Дунав“. Практически славистите са изгубили битката за най-древен футболен клуб в България с около 12 години. Русенският отбор Торпедо не може да се похвали с толкова невероятни футболни изяви и нека не забравяме, че генерално конкуренцията е била моряците, които ще слязат на пристанището, но въпреки това не можем да изкривяваме фактите.
Дунав Русе срещу Рома за купата на УЕФА
В името на фактите трябва да заявим и нещо друго, наскоро Левски София официално представиха нови документи, в които представят по-специална дата на основаване – 10 май 1911 г. Въпреки всичко не трябва да забравяме, че Русе има футболен отбор преди всички останали. За съжаление не е водена и футболна статистика, която да показва как са се справяли русенци с браненето на футболната чест срещу идващите кораби, но пък желанието им е позволило да се развие една много интересна спортна култура. Необходими са още 11 години на русенци, за да построят и своя първи официален стадион. И ако се чудите кой е вторият най-стар футболен отбор, насочете вниманието си към Силистра – там през 1902 г. се появява „Доростол“ Силистра.
Коментарите са изключени
Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка
|
|
През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.
В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!
Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.
Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.
Вера Петрунова – забранена и забравена (видео) https://t.co/hSHdfURkU5 pic.twitter.com/PFHUZajkwQ
— News Agency BGNES (@BGNES) February 14, 2019
Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.
Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360
Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.
Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.
Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.
Коментарите са изключени
