За Мирослав Йотов рисуването е загадъчна игра
„Неначенат грях“ - Картините на Мирослав Йотов са толкова живи, че очакваш да се размърдат
Мирослав Йотов позира пред едно от най-новите си произведения
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
Картина на Дядо Добри
Мирослав Йотов в ателието си
Картината, която се продава на арт-търг в Белгия
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Според него женското тяло е красиво и без излишна демонстрация на голота, защото фигурата говори с пластиката си, а не с половите белези.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Мирослав Йотов е роден в Исперих
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
В картините му светлината има водеща роля. В тях се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
В картините му се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
В картините му се вплитат сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
За своя цикъл „Женски олтари“, художникът казва, че олтарът е място за жертвоприношение, а жертва на твореца е времето.
„Макондо“
Палитрите на Мирослав Йотов
|
|
Занимавам се с почистване на палитрата си, а в почивките – рисувам.
Това казва Мирослав Йотов – художник, който живее в България и вярва, че родината ни е много шарена. С времето за него тя добива различните цветове в различни степени и нюанси.
„Напоследък политическите настроения се наслагват едно върху друго като четка върху четка, като маска върху маска”, казва художникът и добавя, че това не му пречи да рисува.
„Ако искам мога да го направя и в разгромено Хаити. Ако обърнем поглед към историята, много от големите виртуози са създавали творенията си в най-трудните време”, добавя Йотов.
Той не обича да се оплаква като цяло, още по-малко от страната си, и смята, че именно тук е това, което е.
Не обича да говори за картините си, защото го намира за егоцентрично. Щастлив е обаче, когато някой споделя, че платната му пораждат положителни емоции. „За мен всяка и никоя картина е най-специалната. Всички те са определени моменти от времето ми, изпълнено с работата върху тях. Не чакам вдъхновението да ме тресне. Емоцията се появява, когато съм пред бялото платно. В процеса на рисуване”.
За Мирослав Йотов рисуването на картини е свързано и с дисциплина. „Не може да те удари идея, докато я чакаш да падне от небето. Трябва да те хване докато работиш, както е казал Пикасо. Ако си в творческа криза какво? Стоиш и чакаш?”, говори за тайната на картините Йотов.
Картините му са навсякъде по света – от Лондон, през Рим, има и в Холандия и Белгия.
Скоро едно от платната му ще участва в арт-търг в Белгия за първи път.
Казва, че той не рисува картините, защото просто е инструмент.
Застава пред платното и понякога идеята идва кристално ясно. В други случаи е обръщал една вертикална картина в хоризонтална. Няма методика, само игра.
„Колкото и методи да си усвоил трябва да възприемаш всичко като загадка. Понякога рисувам до 3 часа сутринта. Изключвам напълно и мога да го правя и докато слушам парламентарен контрол. Чувам и не чувам едновременно. Рисуваш, за да тръгне картината по своя път. Интересен ми е целия процес, аз не знам къде ще ме отведе той. В почивките си решавам нещо, после се връщам в началото на 100%. Не съм закотвен само в един свят. И не броя картините си както Казанова не е броял жените си”, шегува се Мирослав Йотов. Споделя, че природата го вдъхновява, защото е израснал в Лудогорието.
„Мечтая за съвършената картина. За направата й е важен моментът, в който я рисувам”, споделя още Йотов. И смята да продължи да не се взима на сериозно, за да запази мигът на вълнението и изненадата и да избяга от рутината.
Себе си той описва с ненадминат художнически маниер: „Аз съм топло сиво, покрито с бледо златни петна. Когато не забравя, мисля в цинково бяло, когато забравя – сълзите ми са терпентин. Използвам дамаров ферниз, за да запазвам спомените си и въпреки че се напуква с времето, ги кара да блестят като детски ириси. Роден съм в бледо синьо и ментов веронез, а големите ни подвързваха вратлетата със светлочервен цинобър. Бяха пионери в това. Като тийнейджър открих, че розовото понякога е на зърна, а черното – къдраво в същността си. И ако им плиснеш кофа с кармин – танцуват. Поглъщал съм оксдино зелено, за да разбера кадмиевия оранж, мазал съм с пръсти, притривал съм с парцали, рядко съм фин като велатура, защото характерът ми е като козината на ирландски сетер“.
Част от творбите му можете да разгледате в галерията ни.
Коментарите са изключени
Как Сталин премахна всички противници, превръщайки себе си в жертва
|
|
Политическите убийства никога не са били нещо ново. В някои страни са ежедневие, в други са разменна монета и измерване на силата. Всеки път, когато такова се случи, някои медии обичат да вадят архивите и да напомнят колко души са погледнали в дулото на политиката. Макар и политическите режими да са различни, в навечерието на Втората Световна война, великите сили са правили едно и също – разчиствали са враговете и потенциалните харизматични лидери.
Равенство не може да съществува, докато враговете все още дишат, а понякога враговете първо са били приятели, както разказва историята. И така се връщаме назад във времето, а именно 1 декември 1934 г. – последният ден на Сергей Киров, един от най-близките хора на Сталин. Киров е известен със своята харизма и често съветвал Сталин, помагайки му в разгромяването на всяка възможна конкуренция. Когато марксистът все пак изпълнил всички задачи и се надявал на охолен и спокоен живот, не подозирал, че смъртната му присъда е разписана. Нещо повече, палачът на това действие ще бъде друг объркан партиец – Леонид Николаев.
Снимка: By Неизвестен – http://rgakfd.altsoft.spb.ru/showObject.do?object=150346601, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=42919111
Интересен момент е, че малко след извършеното престъпление, Николаев следва съдбата на жертвата си. Предложеният мотив е вече активиран и ловът на вещици е открит, познат е на историците като „Голямата чистка“. За съжаление, докато мнозина смятат, че Сталин е жертва на заговори, още повече подозират задкулисната игра. Все пак не трябва да забравяме, че в един момент самият Сталин е виждал във всеки потенциална заплаха на бъдещия трон. Конспираторите винаги са смятали, че добре оркестрираният сценарий не дава шанс на елита да предпази своите материални блага, създавайки доста добър щит около Сергей Киров и неговите шансове за заместването на Сталин. Ако единият стане неудобен, винаги другият е можел да заеме лидерската позиция, докато не се случат резки промени отвътре.
Богатите нямат място в новия режим, освен това са много по-опасни, отколкото мнозина подозират. Ето защо и до днес се смята, че бедният Леонид Николаев е натиснал пистолета, но винаги ще се разглежда като кукла на конци в ръцете на Сталин. Пикът на така наречения „Държавен тероризъм“ е в периода на 1937-1938 г. и Йосиф Сталин използва най-вярната си хрътка за разчистване на сметките. Това е толкова добре познатият Николай Ежов – ръководител на съветската тайна полиция.
Снимка: By Unknown – Original publication: Газета «Литуратуная газета» №39 (675) от 20 июля 1937 годаImmediate source: http://all-photo.ru/portret/ejov_ni/index.ru.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6706912
За тази една година, въпросната институция не е била никога повече тайна. Жителите на град Виница, Украйна може би никога няма да забравят името Ежов, както и упражненото насилие върху тях. Мнозина са се чудили как този малък човек (само 151 сантиметра) има толкова агресия в себе си. Зверстватата ще бъдат открити едва от окупационните немски сили, които първоначално ще понесат вината за смъртта на хората, но по-късно ще бъде направено разследване от международна комисия, което ще намали греховете на Нацистка Германия.
Зверствата на НКВД минават всякакви граници. Патолозите са категорични, че жертвите са простреляни по няколко пъти в задната част на врата, защото са използвани 22-калибрени куршуми. Не се търсят присъди, никой не е получил дори обяснение за извършените екзекуции. Личните вещи и документи са били заровени малко по-далече от в отделна яма от телата. Съдбата на Ежов приключва, с приключването и на ролята му – обвинен е в държавна измяна и след това е екзекутиран. Самият процес завършва с арестуването на 1.5 милиона души и половината от тях намират своя трагичен край.
Подозренията, че това е просто щастлива случайност и възможност един човек да създаде най-добрата възможна конспирация, намесвайки външно влияние, с което да създаде един общ враг. Забавен факт е, че Йосиф накрая се превръща в жертва, призовавайки всички свои привърженици в армия, която по-късно ще даде властта именно в ръцете на обединителя. И така започват арестите, убийствата, изчезването на хора и други по-специални ритуали. Това едва ли е особена изненада или новост за Европа. Историята е доказала, че опитите на скритата власт, бореща се за светлина, винаги започва с проблясъка на изстрел. Хитлер не е по-различен в това отношение, оркестрирайки подобни преживявания за своите опоненти.
Снимка: By Unknown – https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn543893, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3123731
Властта обича силните, защото слабите се разколебават много по-лесно с 9 грама в сърцето, както казват лириците. От друга страна атентатите могат да се разглеждат и като покана за оттегляне от власт. Александър II знае много добре това, след като няколко пъти успява да се размине на косъм. На финала са необходими две бомби, за да може най-накрая властта да падне. При това втората експлозия е извършена от камикадзе. Друг пример е Пьотър Столипин (тогаващният министър-председател на Русия), който успява да преживее 10 опита за убийство, преди да стане жертва на атентат. Застрелян е от Дмитри Богров в Киевската опера. Умира след 3 дена. Столипин е погребан по свое желание в Киев – мястото на атентата.
Очевидно е, че всяка революция започва с вътрешно пречистване, концентриране на властта в един човек и отприщването на всичкото събрано зло, което по-късно в историята носи названието „Култ към личността“.
Коментарите са изключени
Какъв е истинският край на Александрийската библиотека
|
|
Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.
Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.
Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.
Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа
Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.
За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.
Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.
По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.
Теофил Александрийски
Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.
Омар
Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.
.jpg)
Юлий Цезар
Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.
…
Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)
Коментарите са изключени
Арменският геноцид остава непризнат и до днес от Турция
|
|
В една ранна сутрин на 24 април 1914 г. улиците на Константинопол са пропити с гневни викове и демонстрации. В следващите дни жителите на Османската империя ще опознаят много добре решението на властта – арменски интелектуалци, политици и религиозни лидери са преследвани и затваряни в затвори. Гонението е впечатляващо дори за страна, която е в навечерието на глобален военен конфликт. Повечето затворници ще изчезнат без следа, а това е само началото на един много тежък процес.
Думата „геноцид“ още не е измислена и не присъства в речника, за да може това престъпление да получи такава тежест. Арменският народ ще бъде гонен, преследван и мразен много дълго време. Според историческите данни, арменците преживяват много труден период – от 1914 до 1923 година са обект на преследване и след това идва Хитлер, който поема щафетата и продължава гонението.
Според различни данни, около 1.5 милиона души са вървели към сирийската пустиня – тя ще се превърне в окончателния им дом. Първо са изведени мъжете. Те имат шансовете да бъдат екзекутирани много по-рано и да спестят унижението и мъката в трудовите лагери. След тях тръгват жените, децата, старците. Дългият маратон има своя чар – лишения, липса на храна и вода, но за сметка на това се среща гаврата, изнасилванията, мъченията.
Едва през 1943 г. Рафаел Лемкин ще използва термина „геноцид“ и ще припомни за първия такъв в началото на XX век. Макар и до днес Турция да отказва да възприеме действията си като геноцид, но около 32 страни са признали зверствата. След като Западна Армения пада под османска власт, обществото се дели на арменски католици, протестанти и християни (апостоли). Под шапката на Османската империя, арменците продължават да живеят в свое собствено затворено общество без особена намеса.
Отвеждане на арменски жители към затвора в Мезирех.
Снимка: By anonymous German traveler – Published by the American red cross, it was first published in the United States prior to January 1, 1923. [Aus: Politisches Archiv des deutschen Auswärtigen Amtes. Bestand: Konstantinopel 169.], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2902685
Около 70% от тях живеят в бедност в селските райони, но пък голяма част от социалния елит е установен именно в Константинопол. Според неофициални данни през 1878 г. около 3 милиона арменци са живеели в границите на империята. Дежурните преживявания като високи данъци, отвличания и насилствена смяна на вярата са нещо често срещано и за тях.
След подписването на Берлинския договор (1878 г), Османската империя трябва все пак да смекчи тона и да намери правилен подход към своите жители, без значение какво изповядват. Проблемът е, че една империя, която е повярвала толкова много в правотата си, никога не може да бъде контролирана от договори и спогодби.
Ето защо султан Абдул Хамид II решава да приключи казуса, сформирайки бойна организация с името Хамидие. Командата към тях е „да се разправят с арменците както намерят за добре“. Малката армия имала зелена светлина да зверства във всяка гореща точка, което не било особено трудно, след като данъците постоянно се вдигали, а с това и арменците скачали на бунт. С добре изфабрикуван повод, кървавите сблъсъци следват.
Жертви на клане в Ерзурум, Турция 1895 г.
Снимка: By W. L. Sachtleben. (d. 1953) – „The Graphic“ December 7th 1895. Page 37 Online Archive, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2225204
Кланетата били невиждани, което за пореден път накарало „Великите“ сили да се намесят и да накарат Абдул Хамид II да подпише нов договор. Въпросният документ също няма да бъде спазен. Около 2000 арменци се събират в Константинопол, за да поискат изпълнение на новите реформи, но вместо това са първата вълна, която ще посрещне полицейската бруталност. И в опити през 1895 г. да извоюват най-елементарно право на живот, арменците посрещат острата страна на меча и според различни източници между 100 до 300 хиляди души стават жертва на хамиданите. Очевидно е, че промени няма да последват.
Арменски жители празнуват издигането на новата организация и се надяват на по-добър живот.
Снимка: By Berc Fenerci – Edited from the CD „From East to West: Exhibition of Armenian Historical Postcards (1897-1920)“ by Berc Fenerci., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10503258
През 1908 г. ще се случи първия военен преврат, който има за цел да свали султана. Организацията „Младите турци“ успява да вземе властта и на конгреса в Париж, представители на тази организация обещават, че малцинствата ще имат права и съответно ще могат да живеят в много по-човешки условия. Едва ли някой тогава е подозирал, че от тази организация ще произлезе легендарното трио „Тримата паши“. Никой не е подозирал, че в тази организация съществуват кисти с размера на „Комитет за обединение и прогрес“. На следващата година се случва контрапреврат от ислямски теологически студенти. Целта е връщането на властта в ръцете на султана и въвеждането на ислямски закон. 4-години по-късно избухва и Балканската война, която коства допълнителни европейски територии на империята.
Освен всичко това, военният конфликт носи специално послание:
„Великото наказание на Аллах, защото обществото не намери начин да продължи напред.“.
Около 85 000 мюсюлмани се завръщат обратно в Константинопол. Освен всичко, те трябва да живеят в арменските гета, където животът и без друго не е песен. До днес се смята от някои историци, че новодомците са изиграли най-голяма роля в избиването на арменци.
През Първата Световна война нещата продължават да се влошават. На 25 февруари 1915 г. военният министър Енвер Паша нарежда повишаването на сигурността и бдителността в редиците, както и отстраняването на всички арменци от военни постове. Демобилизацията е в следствие на редица слухове, че именно арменците издават военни тайни на руснаците.
Въоръжени цивилни арменци се опитват да предпазят квартала си от османската армия.
Снимка: By Original spurce: Scanned from the Soviet Armenian Encyclopedia Article on the Defense of Van (vol. 11, p. 273), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3654720
Новото им назначение е в трудови лагери и за изпълнение на бойни задачи свързани с логистиката. Според различни източници, разоръжаването на арменците е и първата стъпка към извършването на геноцида. На 19 април 1915 г. град Ван получава заповед да изпрати на фронта незабавно 4000 войника. За арменското население всичко е ясно – мъжете напускат града и остават беззащитните жители.
Арменското общество предлага 500 войника и пари, с които да спечели време, но въпреки това не успяват. Заканите за изтребване на целия град започват да се прокрадват по улиците. На следващия ден, докато градът е под обсада, една арменка става жертва на насилие. Познати се притичат на помощ и са застреляни от войници.
Разраства се доста сериозен конфликт и около 30 000 арменци се вдигат на бунт, предпазвайки един квадратен километър от османските войници. Конфликтът продължава, докато руските сили не достигат границите на града. Искрата вече е паднала в бурето с барут.
Вечерта между 23-24 април 1915 г. правителството гласува арестуването на 250 арменски лидера и видни интелектуалци. Нещо подобно се случва и в Анкара. Онези, които не успяват да избягат, получават куршум. На 29 май се гласува законът за депортиране, който позволява на властите да отстранят всеки жител – потенциална заплаха за империята.
Телеграма на американския посланик, изпратена още през 1915 г.
Снимка: By Henry Morgenthau Sr – US National Archives, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37227677
Съюзниците на Османската империя просто отказват да признаят съществуването на подобен акт, но противниците не спират да говорят за него. Единствено консулите в страната изпращат телеграми за случващото се, но без успех. Голямата депортация завършва в сирийския град Дейр ез-Зор. Там пристигналите жители са свободни, но в сградите няма храна, няма вода и никакви продукти от първа необходимост.
Властите дори не се опитват да прикриват следите си. На фона на разрастващата се война, те предпочитат да решат проблема си веднъж завинаги. Командата е „Правете каквото искате“. Следователно жените се изнасилват, мъжете са гаврени и изтезавани, убийствата са нещо всекидневно. Някои жени са изпратени в Дамаск, където са продадени като робини. Онези, които оцеляват и стигат до границата със Сирия и Ирак, трябва да се подготвят за следващото голямо изпитание.
Снимка: By National Archives of United States – RG59, 867.4016/83, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48226862
Около 25 концентрационни лагера са подготвени за новодомците. Някои лагери са просто транзитни точки, други са използвани като масови гробове. Повечето живеят по няколко дни. Войниците избирали най-красивите жени за свои съпруги, но не водили записки на тези актове на „милосърдие“. Никой не знае и колко съпрузи са изгубили живота си, опитвайки се да спасят своите жени.
Снимка: By Henry Morgenthau – Ambassador Morgenthau’s Story Doubleday, Page p314, (http://net.lib.byu.edu/estu/wwi/comment/morgenthau/images/Morgen50.jpg), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3822803
Бернау (американски жител с немски паспорт) става свидетел на доста зловещи гледки. Той разказва за масовите гробове с по 60 000 души в Макханах. Около 450 деца получават дневна дажба от едва 150 грама хляб на ден и живеят в палатки. Дизентерията е обхванала лагера. В съседния лагер „Абу Херера“, пазачите записали как 240 гладуващи арменци започнали да ровят в конските изпражнения, за да открият зърна, които да консумират.
Мехмет Талат паша дава разрешение за депортирането на арменци.
Снимка: By Neue Photographische Gesellschaft Berlin and Bain News Service, publisher – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.31323.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1275814
Кой оркестрира цялото това зверство? Комитетът за обединени и прогрес формира „Специалната организация“ за изтребване на арменците. В края на 1914 г. около 124 престъпника напускат затворите с най-високо ниво за сигурност, за да покажат на какво са способни. В началото на следващата година хиляди други ще ги последват за изпълнение на „важната мисия“. Наричат ги „касапите на хора“. Убийствата и гаврите не спират до тук. Освободените затворници измисляли нови и нови начини за изтребване. Освен това имали на помощ и официалната османска армия.
Арменка в полето близо до Алепо, опитвайки се да помогне на паднало дете. По-късно става ясно, че детето е починало.
Снимка: By en:American Committee for Relief in the Near East – from usa gov site.Rights Information: No known restrictions on publication.Reproduction Number: LC-USZ62-48100 (b&w film copy neg.)Call Number: LOT 10898 [item] [P&P]Medium: 1 photographic print., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27444775
Започнали да горят живи хора, други са издавени в дълбините на Черно море. Италианският консул в Трабзонд разказва как стотици жени и деца са товарени на лодките, за да бъдат хвърлени и издавени. Повече от 50 000 души са избити именно по този начин. Експериментите с хора също били разрешени, следователно започнали да се предлагат високи дози морфин, токсичен газ, както и атаки с тиф.
Според приетия закон на 13 септември 1915 г. с депортирането трябва да се конфискува и арменското имущество. По-късно по време на мирните преговори в Париж, арменски делегати представят документи за имущество на обща стойност от 354 милиарда долара (според днешната инфлация – стойността комбинира културно църковно наследство, както и имоти на жители). Някои критици смятат, че икономиката на страната не може да постигне такива висоти без разграбването на арменците.
Новината във в-к, че тримата паши са успели да избягат.
Снимка: By İkdam – NTV Tarih, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26934620
В нощта на 2-3 ноември 1918 г., тримата паши (Мехмед Талат Паша, Ишмаил Енвер Паша и Ахмед Джамал Паша) успяват да избягат. Зверствата са признати на 11 юли 1919 г. от Дамат Ферид Паша. Около 130 човека – всички членове на „Специалната организация“ – са обвинение в извършването на геноцид. Главните виновници са заловени и осъдени на смърт, но след това са изпратени в Малта за допълнителни разпити.
Стоят там известно време и през 1920 г. са разменени за британски военнопленници. Двама от завърналите се паши са убити от арменски нелегални бунтовници, които все пак искат да получат възмездие за всички зверства. Мнозина от изпратените в Малта не могат да бъдат осъдени поради простата причина, че по правилата на войната все още липсват клаузи, които да преследват зверства с такъв мащаб срещу цивилно население.
Джон Кифнър от Ню Йорк Таймс пише следното по темата:
„В навечерието на Първата Световна война в Османската империя има около 2 милиона арменци. През 1922 г. са преброени едва 400 000 души. Останалите 1.5 милиона са жертва на това, което историците наричат „геноцид“.“
Коментарите са изключени
Как градът Чикаго получава името си
|
|
Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.
Река Чикаго
Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.
След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).
Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.
Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:
Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.
Allium tricoccum
Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…
Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.
…
Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.
Коментарите са изключени