shareit

Падането на Берлинската стена продължава да е най-добрата възможност за региона да излекува раните си

| от |

Тони Барбър, в. „Файненшъл таймс“

В новата си книга „Проблемът с историята“ („The Trouble with History“) смелият полски интелектуалец и дисидент от времето на комунизма Адам Михник пише: „В Будапеща през октомври 1956 г. бесеха служителите на комунистическия апарат на уличните лампи.

В Полша (през 1989 г.) не беше счупен нито един прозорец, а диктатурата бе отхвърлена с гласуване.“ Дори от дистанцията на 25-те години, изминали от падането на Берлинската стена – събитие, променило света – възхищение  буди именно цивилизованият начин, по който хората в Полша, Унгария, Източна Германия и Чехословакия свалиха (в различна степен с помощта на реформатори в апарата на властта) комунистическите режими, които ги потискаха от края на 40-те години на 20 век.

Мирната промяна, която доведе до възраждането на Полша и Унгария, обединението на Източна и Западна Германия през 1990 г.и „нежния развод“, с който през 1993 г. Чехословакия се разделина чешка и словашка държава, беше предпоставка за успеха на всяка от тези страни. Там, където краят на комунизма беше съпроводен с насилие, както в бивша Югославия, напредъкът е по-неравномерен.

Събирателното понятие „Източна Европа“ нямаше особен смисъл през комунистическата епоха, имайки предвид предвид очевидните различия между тези страни по отношение на историята, икономиката, етническия състав, еднопартийната система и отношенията с Москва. Днес то е още по-безсмислено днес – освен дотолкова, доколкото всички отъждествяват сигурността и просперитета си с НАТО и ЕС, на които те са членове или партньори.

Както казва първият заместник-управляващ директор на Международния валутен фонд Дейвид Липтън в доклада на МВФ „25 години преход“: „След години на изолация от западната  икономическа система и след извращенията и лишенията при комунистическата система повечето граждани просто искаха да живеят в нормална страна с нормална икономика, а като се има предвид тяхната история и география, тази визия намери израз в стремежа им към интеграция със Западна Европа.“

Не всичко в региона е „нормално“. Брутният вътрешен продукт на глава от населението в Полша, която в определено отношение е най-добре представящата се икономика, е малко над половината от този в Германия. Това е голямо подобрение в сравнение с 1989 г., когато той беше около една трета, но има още доста да се наваксва.

Унгария прилагаше умерена форма на „гулаш-комунизъм“, което се отрази добре на демократичната епоха след 1989 г. Сега правителството на министър-председателя Виктор Орбан е обвинявано в склонност към авторитаризъм дори от съюзници на Унгария, включително САЩ. В други страни правителствата в посткомунистическата епоха се борят с корупция, организирана престъпност и политическа намеса в съдебната система.В региона, особено в Полша и балтийските държави, се засилвабезпокойството от външната и военната политика на Русия – за разлика от 1989 г. Защото революциите през онази година никога нямаше да се осъществят без кръвопролития, ако реформаторски настроеният лидер на Кремъл Михаил Горбачов не се беше отказал да използва сила – поне извън съветските граници – за да запази европейската империя, завоювана през Втората световна война.

Важни бяха и два други фактора. Опозиционни водачи като чешкия мислител и драматург Вацлав Хавел и полския електротехник от корабостроителната промишленост и лидер на „Солидарност“ Лех Валенса бяха убедени привърженици на ненасилието – същото важеше за продемократичните активисти в Източна Германия, които научиха много от мирното движение в Западна Германия през 80-те години на 20 век.

Освен това насилственото преселение след 1945 г. на милиони етнически германци, напуснали Чехословакия и Полша, позволи демокрацията да дойде с усещане за възродена идентичност, приетаот еднородно население. За разлика от тях в бивша Югославия – и в по-малка степен в България с нейното турско малцинство – възникнаха етнически съперничества, които бяха манипулирани от заплашените комунистически елити, разиграващи националистическата карта.

Югославия се разпадна с продължила десетилетие кървава баня, напомняща за 40-те години на 20 век. В нея участваха сърби,  хървати, босненски мюсюлмани, македонци и косовски етнически албанци. Словения извади късмет, като избегна съдбата на Босна и Херцеговина, Хърватия и Косово до голяма степен заради това, че в нея имаше малко сърби.

И извън Югославия краят на комунизма не беше съвсем мирен. Стотици бяха убити през декември 1989 г. при революцията, с която беше свален Николае Чаушеску, несправедливо управлявал Румъния заедно със съпругата си Елена през половината от комунистическата епоха като някакъв страдащ от мания за величие византийски император. Смъртоносни сблъсъци имаше в Латвия и Литва през януари 1991 г., когато съветските сили нападнаха настояващите за независимост балтийски патриоти.

Историята на региона носи ужасните белези на насилието и чуждото господство. Но революциите от 1989 г. бяха и продължават да са най-добрата му възможност да излекува веднъж завинаги тези рани.

 
 
Коментарите са изключени