Първият том на „Записки по революцията” на Евгений Дайнов излиза до дни

| от |

zx350_2315537

Новата книга на социолога Евгений Дайнов излиза на българския книжен пазар до дни. „Записки по революцията. В България и другаде“ беше представена на завършващия утре базар на книгата в НДК, София.

Книгата е посветена на революциите и революционните „времена“ . В нея авторът разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

„Докато пишех, потейки се в летните жеги, в София бушуваше протестът срещу назначаването на олигарха Пеевски за шеф на контраразузнаването в марионетното правителство на Пламен Орешарски. Предната пролет пък българите се бяха вдигнали срещу „монополите“ и поискали такова преструктуриране на властта, което да включва тяхно пряко представителство – за да няма повече заробващи ги монополи, нито потискаща ги власт. Година преди това „Зелените“ се вдигнаха, за да спрат заробването на природата от приятели на властта, отнемащи на всички ни правото на живот в здравословна среда. Малко преди това младите и образовани българи се вдигнаха, за да спрат опита да бъдат заробени (и като консуматори, и като производители) от ГМО, както и за да отблъснат опита да им бъде отнета свободата в интернет от споразумението АСТА. През януари 2009 година протестиращите издържаха на щурм на специалните жандармерийски части, докато искаха край на „фасадната демокрация“ на тройната коалиция и си върнат истинската демокрация. През 1997 година българите се вдигнаха на революция, за да си върнат контрола върху живота, отнет им от изчезването на парите. През 1989-1990 година пък се вдигнаха, за да си върнат контрола върху живота, отнеман им в продължение на поколения от комунистическия режим…
Всичко това са епизоди от една и съща революция. Връщане на отнетия контрол върху живота – това е искането, което превръща излезлите на улицата хора от протестиращи граждани в „революционна тълпа“. Това искане може да отразява някаква реалност на „отнемане“ (Прага 1968) или да е по-скоро субективно чувство, не особено подкрепено с факти (Париж 1968). Но винаги става дума за рязко скъсване (преобръщане – volvere) със сега съществуващата властова ситуация, за да се върне положение, съществувало (та макар и илюзорно) преди това.“, пише Дайнов в увода на първия том на „Записки по революцията. В България и другаде“.

Ето и откъс от „Записки по революцията. В България и другаде“, том I:

Бунтът на маоистите

На 13 май 1972 година, току-що навършил четиринайсет, за пръв път оцених колко е важно човек да е в добра физическа форма, когато трябва да се премята през ограда с жив плет, за да бяга от погнали го ченгета. Но всичко по реда си…

Започваме с историческия контекст.

Някъде към края на 1969 и началото на 1970 година както в Америка, така и в Англия става ясно, че хипи революцията – flower power – не може да победи. Дотогава идеята е, че хипитата ще покажат нагледно как изглежда един свят без алчност, насилие, войни, потисничество и злоба; с една дума – светът, описан в парчето Imagine на Джон Ленън. Ще изградят модели на новия свят – по фестивали, комуни, в изоставени градски квартали, които заселват – и така, чрез силата на примера, ще убедят останалите да загърбят онова, което тогава аз наричах „света на големите“, а те наричаха „света на квадратите“ или на „костюмите“.

След катастрофалния хаос на фестивалите „Алтамонт“ в Америка (декември 1969-а) и остров Уайт в Англия (август 1970-а), след потъването на хипи общностите в наркотици и нарцисизъм, революционният момент стига своя край. Дори войната във Виетнам не е спряна, а ескалира, та какво остава за опита за изграждане на цял един алтернативен свят. Още няколко години революционният устрем се съпротивлява на територията на контракултурата, свързана с движенията на битниците и хипитата. Но и тук, както днес става ясно от мемоарите на основните участници, вече витае духът на отстъплението.

В книгата си „Цивилизацията“ (2006) Роджър Осбърн представя следната картина:

„Оказа се, че контракултурата няма шанс срещу батальоните на търговския свят и непосредствената радост от купуване и имане. Призивът на хипи движението за нова духовност, хвърлен в лицето на безмозъчното потребление, падна върху глухи уши. Избрахме да пазаруваме и с това се занимаваме от тогава до днес“.

По принцип е така, но все пак революцията продължи да припламва и след отлива на хипи движението. В началото на 70-те години революционният устрем, вече силно ограничен, се беше разделил на различни потоци – различни групи хора, опитващи различни неща като тактика на борбата срещу системата. Един от тези потоци, продължил да съществува до края на 70-те, бяха ултралевите революционни групички, най-вече маоисти и троцкисти. В Южен Лондон група млади маоисти бяха създали, още през 1969 година, полулегален ученически съюз с абревиатурата SAU (Schools Action Union – Съюз за ученическо действие). Намерението е било това да стане революционен авангард на „младежта“, за разлика от официално регистрирания и отдавна съществуващ Национален съюз на учениците.

Към 1972 година, след разбъркването на ситуацията покрай учителските протести, ръководителите на SAU решиха да се пробват в „пряко действие“ – конфронтация с властта с помощта на незаконни масови протести на ученици. Намерението, разбираме днес от публикуваните мемоари и документи, е било учениците да изиграят ролята на революционен авангард, който рязко да дестабилизира обществото и да доведе до всеобщ бунт срещу системата.

Един от тези лидери, Саймън Стейн, беше мой съученик (две години по-голям) във „Форест хил“. По нищо не приличаше на маоистите в Китай. Там те бяха облечени в еднакви униформи и подстригани по еднакъв начин. Тук Саймън имаше огромна грива до под раменете (копие на прическата на китариста на групата Free Пол Кософ) и вместо униформени ученически панталони носеше силно клоширани дънки с дузина ярки кръпки по тях.

На моя 14-и рожден ден, 11 май 1972 година, Саймън с тайнствен вид ме попита, като съм от комунистическа държава, какво мисля за революциите? Казах, че там, откъдето съм, властта е против Че Гевара, защото бил прекален революционер; но че аз съм от него, а не от властта. И че революцията ми се струва страшно добра идея. Тогава Саймън ме информира за планираните протести и два дни по-късно заедно с няколко десетки от нашите съученици избягахме от училище още сутринта и се придвижихме към центъра на града – Трафалгар скуеър, където обикновено се правят големите протести и бунтове.

Бяхме закъснели, макар да бяхме тръгнали още с началото на първия час. Центърът на града бе буквално черен от хиляди и хиляди напъплили отвсякъде ученици, облечени в традиционните черни униформи. Движението вече беше напълно блокирано, а черните вълни бързо се разливаха по околните Чаринг крос роуд, Шафтсбъри авеню (възпят по-късно от групата Dire Straits) и Риджънт стрийт. Нямаше плакати, нямаше скандиране на лозунги и никой не знаеше какъв е планът и има ли такъв. Момчетиите – бяха 90 процента от мъжки училища – се радваха на купона, катереха се по уличните фенери и по всички статуи и паметници, намиращи се в изобилие в този район. Нямаше никакво насилие – нито чупене на витрини, нито пък мятане на твърди предмети.

Минувачите, както англичани, така и многобройните туристи, бяха напълно шокирани. Стояха с отворени уста и не знаеха какво да правят. Не бяха виждали такова нещо никога през живота си. Никой не беше.

Един поток ученици ме отнесе нагоре по Чаринг крос роуд в посока Оксфорд стрийт. Сравнително тясната улица се заприщи от черния поток и закънтя от различните викове и свирене с уста. По едно време се започна скандирането на официалния – както се оказа – лозунг на протеста: Smash the Head! („Да смачкаме Главата“ и едновременно с това „Да смачкаме Директора!“). Това не ми хареса много, защото нямах нищо против нашия г-н Филипс – бях в отбора му по шах и бях убеден, че горе-долу добре се справя с невъзможната задача да дисциплинира и обучава 2000 буйни тийнейджъри.

Докато размишлявах по този въпрос, забелязах как из тълпата сноват ученици с червени ленти на ръкавите. „Аха – казах си, – наченки на организация. Може би някой ще обясни каква е задачата и какъв е планът…“

Нищо подобно не се случи освен скандирането на официалния слоган, защото междувременно и властта също започна да демонстрира наченки на организация след първоначалния пълен шок от случващото се. Преди да стигнем, нагоре до Оксфорд стрийт се натъкнахме на плътен кордон полицаи, застанали в поне пет-шест редици (толкова успях да преброя, подскачайки нагоре за по-добра видимост). Видяха ми се огромни – хем много високи, хем много широки. После разбрах, че за да станеш лондонски полицай, трябва да си най-малко 180 см висок. Като добавиш високите каски, които носеха по главите си, стават направо великани в сравнение с нас, чиято средна видима възраст беше моята – четиринайсет.

Предните редици се опитаха да пробият полицейската фаланга и, естествено, бяха отхвърлени назад. Полицаите започнаха бавно да настъпват дори без да вадят палки. Мачкаха с размера и масата си. Тръгнах с една групичка назад, към Трафалгар скуеър, но се оказа, че и отдолу има полицейски кордон. Капан… Върнахме се отново нагоре и се приклещихме в тълпата, притискана от двете страни от ченгетата. С двама-трима непознати ученици хукнахме встрани по Денмарк стрийт. В следващите десетилетия често щях да идвам на тази улица, тъй като там се продаваха (и продават) най-евтините в цяла Европа музикални инструменти. Дори уа-педалът, който ползвам днес, е купуван от тази легендарна музикантска улица някъде около 2010 година.

Тогава, през май 1972-ра, обаче мернах само с периферното зрение музикалните магазини, до един затворени и пълни с недоумяващи физиономии, надничащи отвътре. Защото зад нас се чу полицейска свирка. Бяха ни надушили и подгонили. Плюхме си на петите, пуснахме турбо-скоростта и поединично се пръснахме из възможно най-малките улички на гърба на Ковънт Гардън – днес културен център, тогава все още пазар за зеленчуци на едро.

Вече тичах сам и зад гърба си чувах трополенето на не повече от един чифт полицейски обуща. Един на един… По едно време се оказах срещу сравнително ниска – до кръста ми – тухлена ограда, зад която имаше жив плет, стигащ докъм рамото ми. Отзад имаше тревна площ и нещо като жилищен блок с проходи, които го пробиваха и отвеждаха някъде на юг. Още в София се бях научил да се премятам през училищната ограда, но това беше лесно: мяташ се отгоре й, обръщаш се надолу с главата в посоката на движение, хващаш се с ръце за телта и, ползвайки ги като опора, отмяташ цялото си тяло, прелитайки над оградата.

Тук тел нямаше да се хвана като опора, та се метнах максимално високо с главата напред, прелетях над стената, профучах през живия плет (и си надрах лицето, но това го забелязах доста по-късно) и по навик, вече оттатък, се обърнах надолу с главата и направих кълбо напред през дясното си рамо (по-късно щях да тренирам това като типично джудистко падане). Търтих през един от проходите, изскочих на някаква улица, минах през още един блок с проходи, излетях по някаква друга улица и се оказах в тълпата туристи на Шафтсбъри авеню в източния край, доста далеч от епицентъра на метежа. Ченгето зад мен го бях отказал някъде, без да забележа.

Сетих се да сваля училищната куртка и вратовръзка, за да не привличам излишно внимание. Следобеда прекарах, зяпайки рок хипарските магазини покрай Пикадили Съркъс. Даже си купих плакат на Че Гевара – онази легендарна снимка, която го направи поп икона, но в случая издържана в хипи психеделичен стил.

Вечерта гледах кадри от ученическия бунт по телевизионните новини и гледах баща ми как клати глава и мърмори какви неща се случват… Не си признах, естествено, че съм бил там, а не в класната стая.

На следващия ден, 14 май 1972 година, тръгнах към училище, абсолютно убеден, че онова, вчерашното, е било кулминацията на цялата работа. Бях доста изплашен от гонитбата с ченгетата и си представях, че и останалите бунтовници, бидейки също толкова уплашени, днес ще са си по чиновете. Нищо подобно нямаше. Училището, от което предния ден към центъра бяхме тръгнали не повече от двайсетина човека, беше на практика полупразно. Стотици момчета се бяха изнесли към центъра. Аз обаче още смилах – емоционално, физически, идеологически – вчерашното си приключение и не хукнах отново към града.

Още на другия ден се оказа – когато училището отново се напълни с момчета, шумно разказващи за приключенията си по революцията, – че не „моят“ ден, а следващият, който пропуснах, е бил кулминацията на бунта. Точно той щеше да влезе в историята и точно заради него в следващите месеци слушахме лекции от визитиращи ченгета, местни депутати, нашите собствени даскали, психолози, социални работници, дарители от местните организации, общински служители, образователни експерти и инспектори, свещеници, равини и т.н. Имаше писма до родителите и срещи с тях, но когато баща ми, разбрал-недоразбрал, ме попита дали съм бил в града на 14 май, съвсем честно, гледайки го право в очите, казах, че съм си бил на училище. Не споделих, че съм участвал в шоуто предния ден…

С това ученическата революция свърши и никога повече не беше подновена. След три години подготовка маоистите си бяха изгърмели всичките патрони за два дни. Вярно, бяха исторически, но само два. Никой никога повече нямаше да им се върже на възванията. Аз също охладнях към маоистите, защото те, използвайки новопридобитата си слава, се пуйчеха из училище и ми обясняваха небивалици колко яко било в Китай. Аз вече знаех колко. Баща ми беше ходил там предната година в командировка да отразява „културната революция“, от която маоистите от „Форест хил“ така се възхищаваха. И знаех, за разлика от тях, че ако там те видят да носиш очила или вратовръзка – да не говорим за дългите коси, които нашите маоисти размятаха, – можеха да те пребият на място…

 
 

Най-доброто от ангелите на „Victoria’s secret“ в Шанхай

| от chr.bg |

Ангелите на „Victoria’s secret“ дефилираха за първи път в Шанхай, макар и няколко от звездите да пропуснаха шоуто, като манекенката Джиджи Хадид и певицата Кейти Пери, предаде Ройтерс.

На препълнения стадион в Шанхай шоуто откри британският певец Хари Стайлс. Последва 45-минутна програма с музика, танци и светлинни ефекти, на фона на които преминаваха манекенките със сексапилното бельо на марката.

Бразилската манекенка Лаис Рибейро представи „Фантастичния сутиен“ от злато и скъпоценни камъни с цена 2 милиона щатски долара, съобщи Контактмюзик.

Сутиенът „Champagne Nights“ е изработен от бижутерската компания „Муауад“. Той е обсипан със скъпоценни камъни с тегло над 600 карата. Творението представлява сложна плетеница от златни листа със свързваща презрамките огърлица, осеяни с диаманти, жълти сапфири и сини топази. Изработката на „Фантастичния сутиен“, обсипан с близо 6000 скъпоценни камъни, е отнела 350 часа.

В дефилето на „Викторияс сикрет“ участваха „ветеранките“ Адриана Лима, Алесандра Амброзио, Лили Олдридж, Стела Максуел, Тейлър Хил, Джасмин Тукс. Амилна Естевао беше една от дебютантките.

Преди шоуто обаче стана известно, че Джиджи Хадид и още няколко манекенки, както и певицата Кейти Пери няма да участват в него, заради „политическата чувствителност“ на домакините, предаде Ройтерс.

Кейти Пери изпадна в немилост, след като на концерт през 2015 г. засвидетелства подкрепата си за Тайван – самоуправляващ се остров, който Китай смята за своя територия.

Джиджи Хадид си спечели неодобрение, когато в сайта Инстаграм беше публикувано видео, в което манекенката присвива очи, докато държи бисквита с формата на Буда. Това шокира местните потребители на интернет и тя беше обвинена в расизъм. Миналата седмица Джиджи Хадид съобщи в Туитър, че няма да участва в шоуто. Още няколко манекенки не получиха визи.

 
 

Най-мокрите модели на бански от Instagram

| от chronicle.bg |

Навън вече е студено, гадно, мокро (в лошия смисъл), хората са намръщени, а на всичкото отгоре скоро ще завали и сняг. И така в следващите в няколко месеца. Изминалото и следващото лято изглеждат все по-далечни. Лятото обаче, дори в идните месеци, може да бъде една идея по близо, ако следваме най-секси моделите на бански… в Instagram. Какво по-лесно (и приятно) от това?

Тези жени никога не пътуват само с един бански в сака. Защото това облекло им стои нечовешки секси. И разбира се, защото изкарват пари от това.  За нас е повече от приятно да ги виждаме в различни бански костюми. Именно те са инфлуенсърите, които откриват следващото модерно облекло за лятото.

В случай, че искате да помечтаете за лятото, банските, плажа, морето и хубавата плът, сме подбрали най-секси моделите на бански в Instgram. Едва ли ще навреди на някого да ги последва – на нас със сигурност не ни навреди. Вижте в галерията горе жените, които превърнаха ваканциите си в печеливш бизнес.

 
 

Политическите лидери и техните уроци гледаме на Киномания 2017

| от |

Освен „Смъртта на Сталин” (който разглежда основно събитията и задкулисните интриги след кончината на диктатора), организаторите на Киномания са подготвили още три филма, свързани с живота и решенията на влиятелни политически лидери.

Чърчил” вече имаше прожекции в „Люмиер Лидл” и „Евросинема”, но пропусналите го имат още три възможности да го видят – в кината G8, Одеон и Дом на киното. Филмът е на режисьора Джонатан Теплицки и се съсредоточава върху 96-те часа преди десанта в Нормандия, когато британският премиер Уинстън Чърчил се бори с опасенията си за възможните жертви в положение на силна изолация от страна на сюъзниците. Зад иконичната фигура и въодушевляващите речи се крие човек, преживял присмеха на политическите си противници и военни провали – импулсивна, често деспотична личност. Само подкрепата на брилянтната, макар и нервна съпруга Клементайн може да удържи физическия и психически колапс на Чърчил.

Филмът е с участието на Брайън Кокс и Миранда Ричардсън.

Друг политически лидер – президентът на Аржентина, може да видят зрителите на Киномания в „Среща на върха”, копродукция на Аржентина, Испания и Франция. Филмът на режисьора Сантяго Митре е с участието на Крисчън Слейтър, Елена Аная, Рикардо Дарин (в ролята на президента Ернан Бланко), Долорес Фонси, Паулина Гарсия, Ерика Риваси др.

По време на среща на латиноамериканските президенти, на аржентинския лидер му се налага да се справи с личен проблем, който може да окаже въздействие върху кариерата му на политик. Напрегнат, но и забавен, филмът предлага интригуваща дисекция на политиката като бизнес, в който никога не си сигурен с кого или за какво се договаряш.

Къщата на вицекраля” пък ни пренася в Индия през 1947 г., където последният вицекрал на държавата, лорд Маунтбатън, е натоварен да надзирава прехода на Британска Индия към независимост, но се сблъсква с куп конфликти преди радикалната промяна.

Режисьор на историческата драма е Гуриндер Чада, чието семейство също е жертва на трагичните събития след края на Британската империя. Чрез филма си тя изследва задкулисните политически маневри, каква роля са имали Маунтбатън и съпругата му, както и как са протекли преговорите между политическия елит, когато те се срещат в къщата на вицекраля по повод предстоящата независимост.

 
 

Бойка Велкова и Мария Каварджикова са „Две“ за стотен път

| от chronicle.bg, БТА |

Бойка Велкова и Мария Каварджикова ще бъдат „Две“ за стотен път в Народния театър „Иван Вазов“ тази вечер - в 19.30 ч. на Сцена на 4-ия етаж двете талантливи актриси от първата ни трупа ще изиграят стотното представление по текст на Таня Шахова, съобщават от театъра.

В спектакъла под режисурата на Юрий Дачев участват също Ева Тепавичарова и Цветомира Даскалова, които се редуват в ролята на Безмълвната жена. „Две“ разказва историята на две титанични жени, свързани от любовта си към един мъж – Боян Пенев, и не само – Дора Габе и Елисавета Багряна. Бойка Велкова /Габе/ и Мария Каварджикова /Багряна/ въвеждат зрителите във вълнуващото съпреживяване на двете именити поетеси и интелектуалки, които съдбата събира в Дома на Съюза на писателите в Хисаря. Спомените и любовта ги сближават, раздалечават и събират отново. . .

DSC8321

„Има личности, които благодарение на страхопочитанието на пишещите, се превръщат в легенди с втвърдена политура. „Две“ не е текст с такива намерения и за мен това е ценно негово качество. Смешно е човек, който се занимава с театър, да вярва, че може да постигне цялата истина за хора, които ги няма, при това толкова многолики като Елисавета Багряна и Дора Габе.

DSC8790

Сцената не е място за спиритически сеанси, нейните възкресения са други – чрез игра и приемане на човешките несъвършенства като приближаване към света на големите“, казва Юрий Дачев за спектакъла, посветен на 120-годишнината от рождението на Елисавета Багряна и 125-годишнината от рождението на Дора Габе.

 

Следващото представление на „Две“ е на 11 декември.