shareit

Първият боен безпилотен самолет на Китай извърши пробен полет

| от |

Китай е извършил успешно тестови полет на първия си боен безпилотен самолет, според репортаж на една от държавните медии в страната, пише Live Science. Така китайската страна става една от четриите в света, които разполагат с безпилотни летателни машини.

20130523082024682

Дронът се казва Лийян, което означава „остър меч” и е излетял от тестово летище в югозападен Китай. Полетът е продължил почти двадесет минути, според китайски държавен вестник. Публикацията посочва, че това е голям пробив за китайската въздушна сила, който показва, че Китай скъсява дистанцията между себе си и западните нации.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Великата вражда, която не позволи на Deep Purple да угаснат

| от Тодор Ковачев |

Когато говорим за икони на хард рока, сред първите изникнали имена неизбежно е това на едни британски легенди в тъмнолилав цвят с техния неугасващ вече над половин век пламък. На пръсти се броят бандите, които могат да съперничат на Deep Purple по влияние върху музикалната история. Основаната през 1968 г. група продължава да обикаля света с музиката си и направи невероятно шоу в България на 7 декември миналата година като част от дългото си прощално турне.

С хитове като Burn, Smoke on the Water, Hush, Highway Star, Child In Time и Soldier of Fortune в арсенала си, и с редица албуми с многомилионни продажби, те отдавна са си гарантирали безсмъртие на музикалния небосклон. Но като всяка велика група, и Purple са преминавали през невъобразими катаклизми, за да създадат една цяла епоха в рока.

През годините тази толкова обичана у нас банда е оцелявала след тежки раздели, събирания и промени в състава, както и след един епичен огън, който проваля звукозаписните им планове, но вдъхновява класиката Smoke on the Water.

„Може да я наречеш хеви метъл парче, но в основата си е блус“, обяснява най-дълго задържалият се фронтмен на Deep Purple Иън Гилън, който е лицето на групата и днес. Вдъхновението за Smoke on the Water дошло една нощ в Швейцария през 1971 г. Членовете на бандата наблюдавали как цялото местно казино се запалило и изгоряло по време на концерт на Франк Запа и гъсти облаци от дим се издигнали над Женевското езеро. Purple трябвало да правят записи в казиното на следващия ден, но плановете им пропаднали. „Бях вътре и слушах Франк Запа, когато човекът зад мен стреля в тавана със сигнален пистолет“, разказва Гилън. „Беше дървена сграда и веднага пламна. Задърпах гаджето си за палтото и побегнахме, пламъците наистина бяха огромни“.

Hellfest2017DeepPurple_05

Снимка: By Selbymay – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60220321

Освен Гилън, другите двама, останали до днес от златната формация от 70-те, са басистът Роджър Глоувър и барабанистът Иън Пейс. Сегашният състав включва още китариста Стив Морс и клавириста Дон Еъри, а легендарният Джон Лорд почина през 2012-а след тежко заболяване.

Но най-големите премеждия за просъществуването на Purple са свързани с нестихващата през годините вражда между Гилън и виртуоза на китарата Ричи Блекмор.

Блекмор не свири с Deep Purple от над 25 години, но си остава най-прочутият китарист на бандата. А за нетърпимостта между двамата причините не са една и две и сблъскват както твърдите им характери, така и разнопосочните им музикални възгледи.

Трудно е за проумяване как при такава ненавист двама души могат да създават вечна и неувяхваща музика заедно, но великите години на рока са ни предоставили достатъчно примери за този парадокс.

„Веднъж казах, че по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да се върна в Purple, но звукозаписната компания ме искаше обратно. След това Ричи напусна през 1993-а, облаците се вдигнаха и беше прекрасно“, обяснява Гилън. „Той се превърна в маниак на тема контрол. На два пъти постави въпроса така – или той си тръгва, или аз. Тогава винаги аз отстъпвах“.

Deep_Purple_(1968)

Снимка: By Tetragrammaton Records – itemfrontback, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57174374

Първото напускане на Гилън се случва през 1973 г. и протича странно – без реално да си кажат нищо с останалите от бандата.

„Месеци по-рано бях дал на останалите от групата писмото, с което се оттеглях“, спомня си фронтменът, който тази година ще навърши 75. „Но тогава никой не ми каза нищо за решението ми. Просто продължихме да правим новия албум Who Do We Think We Are и после започнахме турнето. Последният концерт от него беше в Осака, това щеше да е финалното ми шоу с бандата. Все още никой не ми казваше нищо. Излязохме на сцената, изкарахме концерта… и това беше! Тръгнах си сам, прибрах се. Никой не се сбогува с мен. Атмосферата в Purple тогава беше ужасна, за мен просто беше облекчение да приключа с това. За да разбереш какво ставаше в бандата тогава трябваше да си професионален психолог. Всички се държаха като задници – включително и аз. Бях точно толкова отвратителен, колкото и те“.

Раздялата с Иън Гилън води до привличането на един непознат вокал от Солтбърн, който впоследствие също ще се превърне в легенда – Дейвид Ковърдейл.

През 1976-а обаче Блекмор вече също е напуснал Deep Purple и бандата се разпада, като спира всякаква активност до 1984 г., когато е възстановена в класическия си вид с Гилън и Блекмор. През 1989-а различията между тях отново взимат връх, вокалистът е изхвърлен и го заменя Джо Лин Търнър.

Нещата обаче не потръгват и не след дълго останалите от групата убеждават Блекмор да приеме Иън Гилън обратно. Така сблъсъкът на големите характери отново е на дневен ред.

През ноември 1993 г. Deep Purple са пред нов тотален разпад, точно когато турнето за 25-годишнината им стига до Англия. Гилън и Блекмор вече са враждували десетилетия наред и именно в този период взаимоотношенията им са рекордно обтегнати.
Това започва да се отразява и на участията, като най-видното доказателство е шоуто в Бирмингам на 9 ноември.
Purple откриват вечерта с Highway Star, но Ричи Блекмор въобще не се появява на сцената и първите близо три минути песента звучи без китара. Все пак виртуозът изниква отнякъде и започва лудо соло, но един от операторите го раздразва като се приближава твърде много и Блекмор хвърля чаша с вода по него.

Deep_Purple_(UK_Tour_1976)

Снимка: By EMI Records – itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39969770

Останалите от групата са бесни на китариста, но все пак го изтърпяват за още четири концерта. След това той сам напуска Purple и ги поставя в крайно неудобно положение насред турнето.
Тогава Джо Сатриани се съгласява да замести временно Блекмор, за да не им се налага да отменят останалите концерти. През следващата година новият китарист Стив Морс се присъединява към Purple и остава в групата до ден-днешен. Постепенно се утвърждава най-устойчивата формация на Deep Purple, активна чак до днес.

Турнето от 1993 г. обаче си остава  последният път, в който Ричи Блекмор изсвирва и нота заедно с останалите от бандата.

14 г. по-късно, тотално против волята на всички от Purple, Sony BGM издаде дискове от злополучното шоу през 93-а в Бирмингам. Тогава Гилън призова феновете да не си ги купуват. „Беше един от най-лошите моменти в целия ми живот – в животите на всички ни всъщност. Въобще не чувствахме носталгия“.

През 2016-а Deep Purple най-сетне бяха приети в Залата на славата на рокендрола, но отказаха да свирят заедно с Блекмор и затова той изобщо не посети церемонията. Всички отново говореха за напрежението между Блекмор и Гилън, а феновете продължаваха да се надяват емблемите на Purple да се обединят някой ден.

Това обаче едва ли ще се случи, макар че според Гилън, с китариста са се помирили и даже си общуват. „Но когато си се развел е трудно да се върнеш при някого“, допълва певецът. „Държах се като задник колкото и той. Само че той продължи малко по-дълго. А ако беше останал в бандата, просто щяхме да приключим. И повече нямаше да ни има“.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.

gettyimages-146833406-594x594

Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията –  Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.

Alexander The Great

Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.

Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.

gettyimages-50615028-594x594

През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.

След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.

gettyimages-51244932-594x594

Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“  и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.

Istanbul_-_Museo_archeol._-_Alessandro_Magno_(firmata_Menas)_-_sec._III_a.C._-_da_Magnesia_-_Foto_G._Dall'Orto_28-5-2006_b-n

Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329

Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40  000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.

gettyimages-57067553-594x594

Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.

От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.

Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.

Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл.  През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.


View this post on Instagram

(16/16) In 324 BC, Alexander the Great’s lifelong friend and second-in-command, Hephaestion, died from a fever, though some reports suggest he may have been poisoned. Hephaestion’s death devastated Alexander, and he ordered the preparation of an expensive funeral pyre in Babylon, as well as a decree for public mourning. Back in Babylon, Alexander planned a series of new campaigns, beginning with an invasion of Arabia, but he would never have the chance to see them through. In June 323 BC, Alexander died in the palace of Nebuchadnezzar II, in Babylon (pictured), at the age of 32. There are two different versions of Alexander’s death, the details of which differ from one another. One source, the Roman writer Plutarch, is that Alexander developed a fever after a heavy night of drinking with two of his military officers, Nearchus and Medius of Larissa. The Ancient Greek historian Diodorus recounts that Alexander was struck with pain after downing a large bowl of unmixed wine in honour of Heracles, the divine hero of Greek mythology and son of Zeus, dying following a further 11 days of weakness. There are also theories that the great leader was poisoned, which, given the Macedonian aristocracy’s propensity for assassination (recall his father Phillip II had died in this way), is not at all implausible. However, Plutarch is known to have dismissed this as a fabrication. Alexander had no obvious or legitimate heir, his son Alexander IV by Roxane being born after Alexander’s death. According to Diodorus, Alexander’s companions asked him on his deathbed to whom he bequeathed his kingdom; his cryptic reply was „to the strongest“. Thus began several decades of war between his generals and the governors of his empire for ultimate control, known as the Wars of the Successors. The eventual result was that Alexander’s empire was divided between four main stakeholders: the Ptolemaic Kingdom of Egypt, a Hellenic-Persian Empire (known as the Seleucid Empire) of Mesopotamia and central Asia, the Attalid dynasty of Anatolia (Asia Minor) and the Antigonid dynasty of Macedonia. #alexanderthegreat #history #alexander #persia #arabia #empire #king #macedonia #greece #historylovers

A post shared by the_history_page (@the_history_page) on

Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.

Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.

Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.

 
 
Коментарите са изключени

Изненадващо проблемната история на метъра

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Чудесната история на най-стария трофей в Северна Америка, Стенли Къп

| от |

Историята на най-стария трофей в професионалния спорт в Северна Америка, Стенли Къп, е съпоставима само с тази на неговия именник.

Сър Фредерик Артър Стенли е дете на едно от най-богатите семейства в Англия през 1841 г., a потекло му може да се проследи до Уилям Завоевателя. Посещава колежа в Итън и през 1858 г. става член на Гренадирите. Когато се оттегля, 7 години по-късно, той е със звание капитан.

През 1865 г. Фредерик тръгва по стъпките на баща си, Едуард Смит Стенли, който е бил министър-председател три пъти, и навлиза в политиката, а през 1868 г. политическият съюзник на баща му, Бенджамин Дизраели, го назначава за лорд на Адмиралтейството.

През 1874 г., впечатлен от Фредерик, Дизраели го назначава за финансов секретар на военните, а по-късно през 1877 г. – за финансов секретар на Министерството на финансите. През 1878 г. Фредерик става военен секретар. След като прекарва над 20 години в парламента, кралица Виктория го назначава за генерален губернатор на Канада през 1888 г.

Ice carnival in Rideau Rink c1888

Ледения карнавал в Родю Ринк

Стенли пътува из Канада и така развива любов към всеобщия любим спорт в страната – хокея. Осемте синове и две дъщери на Фредерик също бяха запалени по играта като трима от синовете му дори играят професионално.

Лордът смята, че трябва да има нещо, за което всички отбори да се борят и затова пише до Аматьорската атлетическа асоциация в Отава през 1892 г .:

От известно време си мисля, че би било добре, ако имаше турнир за купа, която да се присъжда от година на година на хокейния отбор шампион на Канада… Готов съм да дам купа, която ще се присъжда всяка година на най-добрия отбор.

Лорд Стенли обаче така и не вижда купата присъдената, защото подава оставка и се връща в имението на семейството си в Англия година преди да се връчи за първи път, когато брат му, 15-ият граф от Дерби, почива. Той все пак е възпоменат в Хокейната зала на славата през 1945 година.

First Stanley Cup

Първият отбор, който печели Стенли Къп

Първият трофей лорд Стенли купува за около 50 долара (около 1200 долара днес, можете да го видите на снимката най-горе), а първият отбор, който го спечели, е Монреалската аматьорска атлетическа асоциация (МААА) през 1893 г.

В продължение на много години само аматьорски отбори се състезават за Купата. Отбори от професионалната Национална хокейна асоциация започват да се състезават чак през 1910 г. и до 1926 г. Купата на Стенли „се превръща в трофея на Националната хокейна лига“.

От самото си създаване лорд Стенли предвижда трофеят да се уголемява: „Името на всеки отбор-победител и годината на победата му да бъдат гравирани на сребърен пръстен, поставен върху трофея.“

Hhof vault rotated

Оригиналният трофей в трезор в Хокейната зала на славата

В резултат на това трофея се изменя значително от първоначалната купа, която лорд Стенли купува. От самото начало „основата има сребърен пръстен“, а към 1909 г. е добавен още един, който издига трофея на 40 сантиметра височина. През 20-те години на миналия век се добавят още ленти с различна ширина, но през 30-те „еднакви тънки ленти от сребро се добавят всяка година.“

През 1948 г. е „преустроен в трофей от две части с широка основа с формата на варел и подвижната купата“. През следващите 10 години гравюрите са правени върху варелената част докато:

Модерна монолитна купа беше представена като сребърната част от старата беше поставено в Хокейната зала на славата и заменено с пет нови ленти, всяка от които може да побере имената на 13 победители.

Оригиналната купа е оттеглена през 1969 г., но днешната Купа Стенли запазва дизайна си от 1958 г. Висока е близо 91 сантиметра и е малко над 40 сантиметра в основата.

Stanley Cup, 2015

Купа Стенли през 2015

В Националната хокейна лига е традиция играчите от отбора шампион да прекарат малко време (днес – един ден) всеки сам с купата. Това създава ситуации…

Един играч от отбора Силвър Севън от Отава през 1905 г., се опитва неуспешно да изрита купата през канала Ридо. За щастие водата е замръзнала и играчите успяват да я вземат на сутринта.

Малко след това, през 1907 г. един от играчите на Монреал Уондърърс оставя трофея при фотограф и майка му го превръща в саксия за цветя.

Купата е забравяна в банкета на пътя от няколко играчи на Монреал Канейдиънс през 1924 г., след като спират да сменят спукана гума. За щастие, като се връщат, тя си е там.

През 1940 г. Ню Йорк Рейнджърс случайно запалват купата, но за щастие разполагат с достатъчно урина, за да я изгасят.

Марк Месиер през през 1998 г. ходи с купата по стриптийз клубове, включително и в един в Едмънтън, Албърта, където дава на феновете да пият от нея. След като я очуква, той я занася в „сервиз за ремонт на автомобили“ да я оправят.

За Еди Олчик се говори, че през 1994 г. оставя победителя в Кентъки Дерби, Гоу фор Джин (кон), да яде от нея, въпреки че самият Олсик отрича. Всеки случай, след 1994 г. на купата е назначен придружител. Това обаче не пречи на Стив Изерман да се изкъпе с нея.

 
 
Коментарите са изключени