shareit

Първата реклама в Instagram посрещната със смесени чувства

| от |

first-instagram-ad

Първата реклама в Instagram бе пусната в петък, предлагайки първият официален поглед към това, което потребителите могат да очакват от рекламодателите напред.

Рекламата идва от модния дизайнер Michael Kors и показва златен часовник. Instagram обяви, че рекламите, които ще се появяват, ще са визуално близки до постовете на потребителите, правейки възприятието приятно и ненатрапчиво за окото.

Ето и какви бяха първите реакции на потребителите:

instagram-ad-comments

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Най-голямото оръдие, използвано в битка – Тежкият Густав

| от |

Тежкият Густав (на немски: Schwerer Gustav) е гигантско немско оръдие, разработено в края на 30-те години от компанията Krupp в Рюгенвалде като изричната му цел е да унищожи основните укрепления на френската линия Мажино (За историята как германците „пробиват“ линия Мажино прочетете Непробиваемата защита на Франция) – най-силното укрепление по това време. Снарядите на оръдието трябва да пробият седем метра стоманобетон или метър броня и то от разстояние отвъд обхвата на френската артилерия. Инженер на Krupp Ерих Мюлер изчислява, че е нужно оръжие с калибър около 80 см, което да изстрелва снаряд с тегло 7 тона от цев с дължина 30 метра. Такова оръжие би тежало над 1000 тона. Размерът и теглото означаваха, че за да може да се движи, ще трябва да ползва няколко железопътни коловоза. Krupp подготви планове за калибри от 70 см, 80 см, 85 см и 1 м.

Нищо повече не се случва до март 1936 г., когато по време на посещение в Есен Адолф Хитлер пита за възможностите на гигантските оръжия. Хитлер не поема ангажимент за ползването на такова оръжие, но се започва работата по създаването на 80-сантиметровия модел. Плановете му са завършени в началото на 1937 г. и след одобрение изработката на първия топ започва в средата на 1937г. Технически усложнения при работата с такива масивни парчета стомана стават причина първоначалният краен срок – в началото на 1940 г. – да не може да бъде изпълнен.

Krupp обаче създава тестов модел в края на 1939 г. и го праща на тестовата площадка в Хилерслебен. Там се тестват пробивните му възможности – изстреляния 7,1-тонен снаряд успява да пробие желаните 7 метра бетон и еднометровата броня. Когато тестовете са завършени в средата на 1940 г., започва да се разработва превозът. Алфрид Круп, на чийто баща е кръстено оръдието, лично приема Хитлер на тестовата площадката в Рюгенвалде по време на официалния процес за приемане на Густав в началото на 1941 г.

Поръчани са две оръдия. Първият снаряд е изстрелян от първото готово оръдие на 10 септември 1941 г. в Хилерслебен. През ноември 1941 г. то е откарано в Полша, където са извършени осем допълнителни изпитателни стрелби с бронепробивен снаряд от 7 100 килограма на разстояние от 37 210 метра.

Оръдието е било монтирано на специално проектирано шаси с 80 колела на два паралелни железопътни коловоза. Krupp кръщава творението си Шверир Густав (Тежкият Густав) на старшия директор на фирмата Густав Круп фон Болен унд Халбах.

Schwerer Gustav shell by Daniel Perez Sutil

Един от снарядите на Густав

Финалното оръдие тежи близо 1350 тона и изстрелва снаряди с тегло 7 тона на около 47 км разстояние. Въпреки че Густав е създаден като част от приготовленията за битката с Франция, не е готов за действие, когато битката започва. В крайна сметка, както знаем, немците принуждават французите да се предадат и без да ги взривяват с гигантския топ.

По-късно Густав е разположен в Съветския съюз по време на битката при Севастопол, част от операция „Барбароса“, където, наред с други неща, унищожава депо за боеприпаси, разположено приблизително на 30 м под нивото на земята. След това оръдието (което се движи по влакови релси) е преместено в Ленинград и може би щеше да е се използва във Варшавското въстание като и други тежки германски обсадни машини, но (отново) бунтът е потушен преди да има нужда от него. Густав е унищожен от германците в края на войната през 1945 г., за да не го вземе Червена армия.

Mallet's mortar

Mallet’s Mortar

Тежкият Густав е най-голямото калибрено оръжие, използвано някога в битката и що се отнася до общото тегло, най-тежкото мобилно артилерийско оръжие създавано някога. Съответно то и изстрелва най-тежките снаряди от всяка артилерийска част. По калибър е надминат само от британският топ Mallet’s Mortar и американският Little David – и двата с 91,5 см дула – но те никога не се използват в битка.

Little-david an US siege mortar world war II

Little David

Дора е второто от двете поръчани оръдия. Някъде в средата на август 1942 г. то бе закарано за кратко при Сталинград, където пристига на 15 км. западно от града. Готово бе да стреля на 13 септември, но се оттегля, когато съветските сили надделяват и когато немците започнали дългото си отстъпление, взимат Дора със себе си.

GeschützDora2

Макет на Дора

Langer Gustav е още по-голяма версия на Тежкия – дълго оръдие с калибър 52-сантиметра и 43-метрова цев. То е било предназначено да изстрелва ракетни снаряди с тегло от 680 килограма на много далечно разстояние – до 190 километра. Това му дава възможност да удари Лондон от Кале, Франция. Високият Густав обаче никога не е довършен, защото е бил повреден, докато го строят, по време на една от многото бомбардировки на Кралските ВВС на Великобритания над Есен.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Лео Фендър – педантът, който никога не свири на китара, но създаде империя

| от |

Кларънс Леонидас Фендер е име, което най-вероятно може да сте чували, ако сте почитатели на качествените музикални инструменти. В противен случай е възможно да имате някакво понятие за фамилията. Историята на всичко обаче започва преди много години с един немски емигрант, който можел да промени изцяло легендата за китарите. Ханс Финтер пристига в САЩ и веднага е накаран да смени фамилията си на нещо далеч по-нормално за американския език – Фендър.

Раждането на малкия Лео се случва някъде през 1909 г. в Ориндж Коунти в Лос Анджелис. Очевидно е, че тогава кварталът не е още толкова известен и впечатляващ и няма онзи статут на лъскав холивудски квартал. Още в най-ранна възраст, младият Лео показва невероятна страст към електрониката, но първата му професия е на счетоводител. Взимал е няколко урока по пиано, след това се опитва да свири на саксофон, но нотите не могат да бъдат толкова добре разчетени, колкото електронните схеми. Лео никога не е посягал към китарата и никога не е свирил. Когато губи работната си позиция през Голямата Депресия през 1938 г., 29-годишният мъж отваря първия си малък магазин за радио приемници във Фулертон.

Освен това основно занимание се появяват и оферти за сглобяване на аудио оборудване за музикални изпълнения в барове. Точно на тези места се среща и Клейтън Ор Кауфман – китарист и професионален цигулар. Двамата започват да споделят една и съща страст – малки усилватели. Всичко започва да се случва в работилницата на магазинчето, а името на това скромно сдружение е K&F. След като компанията се задъхва, Клейтън напуска и оставя Фендър да произвежда всичко и след това да стигне нивото на Fender Electric Instrument Co в края на 1947 година.
Дейл Хят се включва в играта малко по-късно и става един от най-добрите търговци на компанията. Следващата година се появява и Джордж Фулертон – аматьор на китарата и започва да работи заедно със своите колеги в поправката на усилватели и разработката на нови модели. Може би точно тогава се разкриват новите хоризонти за разработка на нови модели и технологии.

Къде е Лео през цялото време? Той работи. Хората го познават като интруверт, работохолик и човек без особено желание да си губи времето. Лео рядко може да бъде забелязан извън работното си място, обича да сглобява нови платки, да търси нови възможности за разширяване на бизнеса и да подобри старите модели, използвайки най-евтините възможни методи, с които да не развали качеството, но и да излезе на печалба. Една много интересна черта го отличава от всички останали производители по онова време. Вместо да закупува частите от производителя за своите инструменти и уреди, Лео предпочита да закупи самата машина и така да произвежда всичко сам, което оскъпява целия процес, но дава и друга гаранция за качество. Педантиката тук е обречена кауза и никой не може да разубеди наследника на немския емигрант в обратното.

Fender_bw

Снимка: By Biso – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9407087

Някъде през 50-те години се ражда и легендата за електрическата испанска китара. Фендър няма нищо против да започне да експериментира и до края на годината на пазара излиза Fender Broadcaster. Още тук има проблеми с името на китарата, но Лео казва и всичко се случва по неговия начин. Единствената загуба е, че променят името на китарата на Telecaster. По-важното е, че това е първата много сериозна стъпка в създаването на електрическите китари. Г-н Фендър вече е спокоен, че неговото произведение е лесно за построяване и най-важното е, че прави всичко, което обикновената китара прави, но с помощта на китарното кубе се случва невероятна магия. Telecaster се приема от всички много добре и започва да придобива онзи толкова приятен комерсиален успех.

През следващата година започва работа и върху първата прецисна бас китара на компанията. Само две години по-късно се появява и китариста Фреди Таварес, който започва да помага с разработката на китарите и така ставаме свидетели на появата на първия Стратокастър. Лео и Фреди прекарват доста време в изслушването на музикантите. Те искат да знаят какво точно искат клиентите и се опитват да произведат онзи „ванилов звук“ – легендата сред китарите. Според някои близки на Лео, той прекарвал около 25% от работното си време в разговори с музиканти. Това давало добри насоки какво да започне да прави и как да го подобрява. Още 2 години по-късно и към групата се включва Форест Уайт. Неговата мисия е да изгради системите в новия завод във Фулертън. Точно тогава Лео започва да разглежда двете китари не като индивидуални инструменти, а като цяла линия на прогреса.

Всичко останало е една много приятна музикална история, която ще предложи на всички китаристи малко по-специални инструменти за създаването на история. В следващите години към ордата от китари ще се присъединят и редица усилватели. Големите пари идват малко по-късно в историята. Някъде през 1965 г. става ясно, че CBS се опитва да закупи малки компании, в които да инвестира сериозни суми. Сделката се случва през 1965 г. и Лео остава като специален консултант. Изведен от фирмена земя и има изключително малко достъп до сградите и продуктите си. След 5 години, гуруту на китарата се ориентира в нова компания наречена Music Man. Създаденият Fender започва да печели още повече, използвайки силите на рекламата и доброто позициониране.

 

FenderTelecaster

Снимка: By The original uploader was Gufnu at немски Уикипедия. – Прехвърлен от de.wikipedia към Общомедия., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1775714

Има само един проблем – качеството се е различавало драстично. Добрите китаристи избирали винаги старите серии, които запазвали онзи добър музикален тон. Впрочем тази практика се наблюдава и днес в аудио индустрията – редица производители остават известни със старото си озвучаване. Днес компанията продължава да се радва на добър успех, но носталгията по добрия стар Лео Фендър е жива и се усеща една драстична слабост. По тази причина ще откриете, че моделите от 50-те и 60-те години са значително по-приятни за слушане, отколкото всички останали. Макар и богат Лео продължава да работи в своя малък и щастлив свят на електрониката и чистия звук. Според неговите близки, този човек нямал много приятели и предпочитал да се губи в своята мисия и мечта.

Да останеш лоялен на своята идея е много ценно качество. Неговото мото остава завинаги едно и също:
„Ако имам 100 долара да произведа нещо, аз ще дам 99 долара, за да го накарам да работи и един долар, за да го направя красиво.“
Умира през 1991 г. на 81 години. Един ден преди това отново е бил в работилницата, разработвайки следващия си проект за G&L. Самият той признава, че неговата идея може да бъде променена единствено след доказване, че неговото предложение няма да сработи, преди това ще има много зловещи спорове. Историята може да напомни много сериозно за Гуарнери и неговата мечта да се научи да свири на цигулка. Не успява да стане музикант, но става завършен майстор в производството на цигулки. Именно на една от неговите се раждат някои от най-запомнящите се творби на Паганини. Междувременно може да се замислите за всеки един велик китарист, който някога сте слушали, шансовете да свири на китара на Фендър е огромен.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени