shareit

“Отровата е около нас“

| от |

Продукти на „Монсанто“, с които селяните третират соевите насаждения, са виновни за зачестилите случаи на увреждания и рак в някои части на Аржентина, твърдят противници на пестицидите. От концерна отричат всякаква вина, пише Дойче веле.

София Гатика и трите ѝ деца живеят в аржентинския град Кордоба. В средата на 1990-те най-големият ѝ син се разболява тежко. „На четиригодишна възраст той внезапно получи временна парализа. Лекарите в болницата не можаха да установят какво му има“, разказва тя.

По онова време семейство Гатика живее в квартал Итусайнго – само на 50 метра от едно поле с генно модифицирана соя. Периодически растенията били пръскани от въздуха с пестицида глифосат, който е основна съставка на марковите препарати „Roundup“ (Раундъп) на „Монсанто“, известни в около 130 страни по света, в това число и в България. Не само синът на София Гатика се разболява тежко в средата на 1990-те години. Впоследствие странната болест се разпростира из целия квартал.

monsanto_

„Децата се раждаха с увреждания. Имаше бебета с шест пръста на ръката, без челюстна кост, с отворена фонтанела на черепа, увреждания на бъбреците или без анус. А мнозина от родителите внезапно се разболяха от рак“, разказва София.

През 1999-та тя ражда четвъртото си дете – момиченце. То умира три дни след раждането си вследствие на остра бъбречна недостатъчност. Смъртта накарала майката да се активизира и да разпита съседи и близки за ставащото в околността. Скоро тя установява, че здравословните проблеми в района са масови. Така София и други загрижени жени и майки създават групата „Майките от Итусайнго“, която изпраща на правителството всички данни, събрани от отделните семейства, с настояване за незабавно проучване. През 2002 аржентинското правителство одобрява искането им.

Пестицидите ли са виновни?

Резултатите от проучването са стряскащи: водните запаси в региона се оказват замърсени с пестициди, а в кръвта на 80% от децата във въпросния квартал на Кордоба били намерени следи от отровните химикали за растителна защита.

Почти по същото време Андрес Караско, лекар от университета в Буенос Айрес, доказва, че пестицидът глифосат причинява увреждания на гръбначните животни. „В повечето случаи зародишът умира поради тежки увреждания още преди раждането“, казва Караско в интервю за Дойче веле. „Приемането на това вещество умъртвява ембриона“, добавя той.

Агенция Асошиейтед Прес информира, че подобни случаи има в цяла Аржентина. Хербициди и инсектициди на американския агрохимически концерн „Монсанто“ са разнасяни от вятъра из населените места и попадат и в подпочвените води. В същото време селяните използват химикалите без да спазват някои особени мерки за безопасност – те например нерядко си държат вода или други хранителни продукти в празните кутии от отровния препарат.

Според лекари, въпросните химикали биха могли да са в основата на растящия брой заболявания от рак, увреждания сред новородените и зачестяващите заболявания на дихателната система. В аржентинския град Санта Фе заболяванията от рак междувременно били два до четири пъти по-чести от средните за страната нива. След въвеждането на новата технология за подобряване на реколтите пък в провинция Чако уврежданията сред новородените били четири пъти по-високи.

Американският концерн „Монсанто“ обаче не вижда никаква пряка връзка между пръскането на полетата с химикали и зачестилите заболвания сред жителите на съседните населени места. „Липсата на надеждни данни не позволява да се прави извод за наличие на тенденции в тази насока“, твърди представителят на концерна Том Хелшър пред Дойче веле. Той твърди още, че „Монсанто“ не търпи никакви злоупотреби с пестициди или неспазването на законите за тяхната употреба. „Ние редовно разговаряме с нашите клиенти за това как правилно да употребяват продуктите ни“, пише в становището си Хелшър.

В средата на 90-те години на миналия век „Монсанто“ представи генно модифициран сорт соеви зърна, резистентни на пестициди. Аржентинските селяни засадиха тази нова култура, която даваше и много по-високи добиви. Така страната постепенно стана трети по големина производител на соя в света.

monsanto-c

Без „Монсанто“ няма добра соева реколта

Независимо от растящата съпротива срещу пестицидите и генно модифицираните култури в света, множество аржентински селяни и до днес са убедени, че икономическата стабилност и гарантирането на хранителните русерси на страната са възможни само ако и занапред се използват продуктите на „Монсанто“.

Сесар Солдано, който от десетилетия насам отглежда соя, царевица, пшеница и нахут, си спомня: „Преди всичко тук беше пущинак“. Земята му била бедна, не давала добри добиви, докато не започнал да отглежда генно модифицираните сортове соя и не започнал да пръска с глифосат. „Който засади устойчивата към „Раундъп“ соя, дори няма нужда да прекопава повече земята си, защото глифосатът унищожава всички растения, но не и соевата култура, а това пести много труд, време и вода“, казва Сесар.

София Гатика обаче не вярва, че краткосрочните икономически предимства могат да компенсират дълготрайните щети. Тя продължава да е сред активистите срещу генно модифицираните растения и настоява за забраната на пръскания с пестициди в околностите на населени места. Множество населени места междувременно оставят около въпросните ниви буферна зона от 2 500 метра. Град Кордоба също. По този начин водата в нейния квартал отново е станала чиста и годна за пиене.

Световното население обаче продължава да расте и соята от Аржентина и занапред ще играе важна икономическа роля. А битката между привържениците на генно модифицираните соеви сортове и активистите срещу ГМО и пестицидите съвсем не е приключила.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Кралицата, която умря заради един глупав закон

| от |

На 31 май 1880, 19-годишната Сунанда Кумариратана, кралицата на Тайланд, се намира на борда на лодка по път към двореца „Банг Па-Ин“. За нещастие обаче лодката й се преобръща и праща бременната Сунанда и едногодишната й дъщеря във водата. Около нея има изключително много зяпачи, но въпреки това никой не се притича на помощ.

Защото по това време да докоснеш царицата, дори за да й спасиш живота, се наказвало със смърт.

Bang Pa-In Royal Palace - Bang Pa-In

Дворецът „Банг Па-Ин“

Някои бързо се сещат да й хвърлят кокосови орехи, които по принцип не потъват, с надежда кралицата и малката принцеса да ги хванат и така да останат над водата. Двете обаче не могат да плуват и затова бавно потъват във водата.

Chulalongkorn LoC

 

Крал Чулалонгкорн

На другата година крал Чулалонгкорн, обзет от печал и траур, издига мраморен обелиск в двореца, за да почете съпругата си, дъщеря си и нероденото си дете.

 
 
Коментарите са изключени