Отречени и забравени: руските войници в Украйна

| от |

Експерти твърдят, че хиляди руски войници участват в боевете в Източна Украйна. От Москва няма официално потвърждение за това. На практика руските войници стават безправни заложници в една необявена война, предава Дойче веле.

Украинската армия воюва срещу бунтовници или т.нар. „народно опълчение“ в Източна Украйна, тя води гражданска война срещу собствения си народ. Така гласи официалното руско становище. Според руски правозащитници обаче, във войната отдавна участват и руски войници. Правозащитниците са убедени, че в нея се бият не само наемници и доброволци, а и редови войници от руската армия. Много от тях се намират в трагична ситуация: те рискуват живота си в една война, която Русия, според официалните й изявления, въобще не води.

Хиляди руски войници в Украйна?

Пръв депутатът Лев Шлосберг публично съобщи за тайни погребения на войници от Псковската десантна дивизия. „Обществото трябва да знае какво се случва в действителност. За голямо мое съжаление, нито гражданските власти, нито министерството на отбраната казват истината. Има достатъчно доказателства, че редовни руски войски участват в боевете в Украйна“, казва депутатът от Псковския парламент Лев Шлосберг.

Валентина Мелникова от Комитета на войнишките майки оповестява шокиращи цифри. „По моя преценка в боевете в Украйна участват 10 до 12 000 руски войници. Но това е моя преценка. Само министърът на отбраната знае истинския им брой. В боевете участват десантчици и пехотинци. И това са не само наемници или доброволци, а бойци от редовната армия“, казва тя.

Имат ли пълномощия подобни мисии?

Юридическият статут на руските войници в Украйна също е неясен. „Това са бойни единици, сформирани на руска територия. Те преминават нелегално украинската граница и участват в боевете. Известно е, че по настояване на Путин Съветът на федерацията отне правомощията на президента да изпраща войски на мисии извън територията на страната. Без мандат от Съвета, нито главнокомандващият въоръжените сили, нито министърът на отбраната имат право да изпращат войници на мисии в чужди държави. Това, което се върши в случая, е тежко криминално престъпление“, казва Лев Шлосберг. Ужасно, според него, е и това, че семействата на загиналите десантчици не са били уведомявани за тяхната мисия. Официално на семействата е било казвано, че близките им участват в редовни военни учения.

Псковската десантна дивизия е участвала в много бойни мисии в Афганистан и Чечения, но никога като нелегална въоръжена бойна единица, подчертава Лев Шлосберг. „Офицерите, с които разговарях, са възмутени. Те смятат, че руското ръководство е предало войниците си. Позорно е да изпращаш редовна армия като партизански отряд в чужда страна и да прикриваш загубите, като погребваш загиналите тайно“, казва той.

Мистериозното погребение на гробището в Псков алармира правозащитници и близки на загиналите. Малко след траурната церемония бойни другари са заличили имената на жертвите и свалили венците от надгробните кръстове.

Засега са доказани два подобни случая, вероятно обаче има и редица други. Валентина Мелникова е обезпокоена и за руските войници, които са в плен в Източна Украйна. Те не са нито партизани, нито саботьори, още по-малко наемници или терористи. „Защо не ги третират като военнопленници? Те се бият със своите оръжия и униформи под редово военно командване. Женевската конвенция ясно определя кой има право да участва в бойни действия и кой не. Нашите войници отговарят на всички характеристики за войници от редовната армия“, казва тя.

Остра критика към Путин

Как приема Валентина Мелникова уверенията на Путин, че в Украйна няма руски войски или ако има, то това са само „заблудили се“ войници, случайно попаднали там? Колко ли трябва да са наивни западните политици и журналисти, за да вземат за чиста монета подобни изявления, казва тя. „Путин е главнокомандващ на руската армия от 2000-та година. Ако неговите десантчици наистина бяха толкова нескопосани, той би трябвало да разформирова цялата армия. Главнокомандващ обаче, който оставя бойците си на произвола на съдбата, е човек без чест“, казва Валентина Мелникова.

Правозащитничката съветва всички руски войници, изпращани в Украйна, да не се подчиняват на заповедите и да внесат жалби до армейското командване и прокуратурата. „Не можеш да изпращаш войници в чужда страна без официален мандат. По този начин те стават участници във военно престъпление“, изтъква тя. Валентина Мелникова се надява, че в Русия ще започне открита дискусия. Ако войнишките майки приберат синовете си вкъщи в знак на протест, може да настъпи обрат в курса на Русия. „Ако родителите отидат в поделенията и поне 200 войници откажат да служат, тогава и в Русия ще настъпи обрат в общественото възприятие за войната“, смята правозащитничката.

 
 

“Призови ме с твоето име“ е все по-близо до „Оскарите“

| от chronicle.bg |

„Призови ме с твоето име“ е едно от най-силните за заглавия на годината дотук. От месеци насам филмът е спряган за претендент за големите кино награди. Но само на думи, тъй като месеци ни делят от големите церемонии. След вчера обаче филмът на Лука Гуаданино скочи стотици метри пред останалите и по всичко личи, че ще бъде едно от доминиращите и силни заглавия на наградите на Академията през март догодина.

Става въпрос за наградите „Независим дух“ (Independent Spirit Awards), за които „Призови ме с твоето име“ получи шест номинации – за най-добър филм, най-добра режисура, най-добра кинематография, най-добър монтаж, най-добра главна мъжка роля за Тимъти Шаламет и най-добра поддържаща мъжа роля за Арми Хамър.

Това не е малък повод за радост. Ако събитията следват обичайния ход, се задава много добър сезон за Гуаданино. Миналата година Moonlight спечели пет награди „Независим дух“, а след това взе и статуетката за най-добър филм на „Оскарите“. И това е само един пример. Spotlight, Birdmen и 12 Years a Slave са печелили награди за най-добър филм на „Независим дух“ и в последствие на „Оскарите“.

call me by your name

Добре ни е известно, че при наградите на Академията, до последно нищо не се знае. Дори „Златните глобуси“ и „Независим дух“ не могат да бъдат сигурен гарант, че ако едната награда я има, другата ще последва. Ситуацията на „Призови ме с твоето име“ е усложнена единствено от факта, че чуждестранни независими продукции трудно могат да се класират за „Оскари“ и честно са класифицирани като „неподходящи“. Но както и да погледнем, номинациите са перфектен старт на сезона за филма на Гуаданино и ако не гарантират „Оскари“, то до голяма степен гарантират номинации. Миналата година редица актьори, номинирани за наградите, след това получиха и най-престижната номинация в киното – Натали Портман, Рут Нега, Изабел Юпер, Лукас Хеджес и Виго Мортенстън. А Кейси Афлек обра и двете награди.

Какво може още да ни каже фонът от миналите години?

12 Years a Slave, Spotlight, Moonlight и Birdmen, освен награди за най-добър филм, вземат поне още три награди на Independent Spirit Awards. Spotlight печели във всичките шест категории, в които е номиниран. Имайки това предвид, няма да е чудно, ако „Призови ме с твоето име“ овършее статуетките на 3 март 2018 г., когато е церемонията по връчването на наградите – ден перди церемонията на „Оскарите“.

Има време обаче докато разберем. Номинациите за наградите на Академията ще бъдат обявени в края на януари догодина. А дотогава едно е сигурно – добавете „Призови ме с твоето име“ към списъка си за гледане, за да сте готови в случай че предсказанията ни се сбъднат. Засега вероятността това да стане расте.

 
 

Кои са номинирани за „незасивимите Оскари“?

| от chronicle.bg, по БТА |

Драмата „Призови ме с твоето име“ за съзряването на двама млади влюбени мъже води по номинации за наградите „Независим дух“ с шест на брой, предадоха световните информационни агенции. Във водещата категория за най-добър филм освен „Призови ме с твоето име“ са номинирани още „Бягай!“, „Лейди Бърд“, „Ездачът“ и „Проектът Флорида“.

С по пет номинации за отличията, наричани „независими Оскар-и“, са филмите „Бягай!“ и „Добри времена“. Следват продукциите „Лейди Бърд“ и „Ездачът“ с по четири.

Сред номинациите за „Призови ме с твоето име“ са за най-добър филм, най-добър актьор (Тимъти Шаламет) и най-добър актьор в поддържаща роля (Арми Хамър). Наградата за най-добър актьор Тимъти Шаламет ще си оспорва с Харис Дикинсън за „Плажни плъхове“, Даниел Калуя за „Бягай!, Робърт Патинсън за „Добри времена“ и Джеймс Франко за „Катастрофалният артист“.

Носителката на приза за най-добра актриса ще бъде избрана измежду Салма Хайек за „Беатрис на вечеря“, Франсис Макдорманд за „Три билборда извън града“, Марго Роби за „Аз, Тоня“, Сирша Ронан за „Лейди Бърд“ и Реджина Уилямс за „Живот и нищо повече“.

Режисьорският приз ще си оспорват Шон Бейкър за „Проектът Флорида“, Джонас Карпиняно за „A Ciambra“, Лука Гуаданино за „Призови ме с твоето име“, Бени и Джош Сафди за „Добри времена“ и Клои Чжао за „Ездачът“.

Изненадващо извън номинираните останаха филмът „Формата на водата“ на Гилермо дел Торо, спряган за претендент за „Оскар“, и режисьорката Грета Геруиг за „Лейди Бърд“. Геруиг получи номинация в категорията за сценарий.

Наградите „Независим дух“ се присъждат от организацията „Независимо кино“. Те се връчват на оригинални и провокативни нискобюджетни филми. Продукциите могат да участват в надпреварата, ако бюджетът им е под 20 милиона долара със значителна подкрепа от независими източници извън холивудската студийна система.

Отличията са смятани за едни от ключовите по пътя към „Оскар“-ите. Последните четири филма, спечелили награди „Независим дух“ – „Лунна светлина“, „Спотлайт“, „Бърдмен“ и „12 години в робство“, бяха отличени и с най-престижните призове в света на киното.
Отличията „Независим дух“ ще бъдат раздадени за 33-и пъти на 3 март 2018 г. в Санта Моника, Калифорния – ден преди най-бляскавото събитие в света на киното – наградите „Оскар“.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.