Отречени и забравени: руските войници в Украйна

| от |

Експерти твърдят, че хиляди руски войници участват в боевете в Източна Украйна. От Москва няма официално потвърждение за това. На практика руските войници стават безправни заложници в една необявена война, предава Дойче веле.

Украинската армия воюва срещу бунтовници или т.нар. „народно опълчение“ в Източна Украйна, тя води гражданска война срещу собствения си народ. Така гласи официалното руско становище. Според руски правозащитници обаче, във войната отдавна участват и руски войници. Правозащитниците са убедени, че в нея се бият не само наемници и доброволци, а и редови войници от руската армия. Много от тях се намират в трагична ситуация: те рискуват живота си в една война, която Русия, според официалните й изявления, въобще не води.

Хиляди руски войници в Украйна?

Пръв депутатът Лев Шлосберг публично съобщи за тайни погребения на войници от Псковската десантна дивизия. „Обществото трябва да знае какво се случва в действителност. За голямо мое съжаление, нито гражданските власти, нито министерството на отбраната казват истината. Има достатъчно доказателства, че редовни руски войски участват в боевете в Украйна“, казва депутатът от Псковския парламент Лев Шлосберг.

Валентина Мелникова от Комитета на войнишките майки оповестява шокиращи цифри. „По моя преценка в боевете в Украйна участват 10 до 12 000 руски войници. Но това е моя преценка. Само министърът на отбраната знае истинския им брой. В боевете участват десантчици и пехотинци. И това са не само наемници или доброволци, а бойци от редовната армия“, казва тя.

Имат ли пълномощия подобни мисии?

Юридическият статут на руските войници в Украйна също е неясен. „Това са бойни единици, сформирани на руска територия. Те преминават нелегално украинската граница и участват в боевете. Известно е, че по настояване на Путин Съветът на федерацията отне правомощията на президента да изпраща войски на мисии извън територията на страната. Без мандат от Съвета, нито главнокомандващият въоръжените сили, нито министърът на отбраната имат право да изпращат войници на мисии в чужди държави. Това, което се върши в случая, е тежко криминално престъпление“, казва Лев Шлосберг. Ужасно, според него, е и това, че семействата на загиналите десантчици не са били уведомявани за тяхната мисия. Официално на семействата е било казвано, че близките им участват в редовни военни учения.

Псковската десантна дивизия е участвала в много бойни мисии в Афганистан и Чечения, но никога като нелегална въоръжена бойна единица, подчертава Лев Шлосберг. „Офицерите, с които разговарях, са възмутени. Те смятат, че руското ръководство е предало войниците си. Позорно е да изпращаш редовна армия като партизански отряд в чужда страна и да прикриваш загубите, като погребваш загиналите тайно“, казва той.

Мистериозното погребение на гробището в Псков алармира правозащитници и близки на загиналите. Малко след траурната церемония бойни другари са заличили имената на жертвите и свалили венците от надгробните кръстове.

Засега са доказани два подобни случая, вероятно обаче има и редица други. Валентина Мелникова е обезпокоена и за руските войници, които са в плен в Източна Украйна. Те не са нито партизани, нито саботьори, още по-малко наемници или терористи. „Защо не ги третират като военнопленници? Те се бият със своите оръжия и униформи под редово военно командване. Женевската конвенция ясно определя кой има право да участва в бойни действия и кой не. Нашите войници отговарят на всички характеристики за войници от редовната армия“, казва тя.

Остра критика към Путин

Как приема Валентина Мелникова уверенията на Путин, че в Украйна няма руски войски или ако има, то това са само „заблудили се“ войници, случайно попаднали там? Колко ли трябва да са наивни западните политици и журналисти, за да вземат за чиста монета подобни изявления, казва тя. „Путин е главнокомандващ на руската армия от 2000-та година. Ако неговите десантчици наистина бяха толкова нескопосани, той би трябвало да разформирова цялата армия. Главнокомандващ обаче, който оставя бойците си на произвола на съдбата, е човек без чест“, казва Валентина Мелникова.

Правозащитничката съветва всички руски войници, изпращани в Украйна, да не се подчиняват на заповедите и да внесат жалби до армейското командване и прокуратурата. „Не можеш да изпращаш войници в чужда страна без официален мандат. По този начин те стават участници във военно престъпление“, изтъква тя. Валентина Мелникова се надява, че в Русия ще започне открита дискусия. Ако войнишките майки приберат синовете си вкъщи в знак на протест, може да настъпи обрат в курса на Русия. „Ако родителите отидат в поделенията и поне 200 войници откажат да служат, тогава и в Русия ще настъпи обрат в общественото възприятие за войната“, смята правозащитничката.

 
 

Идва ли краят на U2? Боно: Време е да се оттеглим

| от chronicle.bg |

Групата приключи турнето си вчера в Берлин. Боно загатна края на U2, докато говореше от сцената накрая на последния концерт от турнето Experience + Innocence.

Боно каза на публиката в Mercedes-Benz Arena: „Ние сме на път от известно време, около 40 години вече, и последните 4 години бяха наистина нещо много специално за нас. Сега е време да се оттеглим…“

Някой фенове спекулират, че това може да е краят на ирландските рокаджии, които са заедно от 1976 година.

Оказва се обаче, че подобна паника има след всеки последен концерт на групата още от турнето Vertigo. Това се дължи най-вече на инсинуации, сензационност и превземане. Дори сега, когато за първи път има поне някакъв повод, групата най-вероятно ще измисли нещо, за да отбележи 40-годишнината на албума „Boy“ или 30-годишнината на „Achtung Baby“.

U2 изтупа прахта от „Dirty Day“ за 25-годишнината му на концерт в родния Дъблин. Малко преди изпълнението, Боно разказа за отношенията които всеки от групата е имал с баща си, докато израстват в града: „U2 беше начина за нас да излезем от тяхната сянка, нашия начин да им кажем „Аз не съм като теб“.

Миналия месец U2 изсвири „The Unforgettable Fire“ и „Stay (Faraway, So Close!)“ на феновете си в Копенхаген като тези песни не са влизали в сетовете им от години.

 
 

Какво ни причинява скуката

| от chronicle.bg |

Защо въобще имаме такава привидно негативна и негативна емоция като скуката? Тя е втората най-потискана емоция след гнева.

Но скуката всъщност е много интересна.

Тя кара хората да да се занимават с неща, които наистина имат значение за тях, вместо с това, което е пред тях. Ако никога не изпитвахме скука, щяхме да сме постоянно изненадани – от дъжда, от вкуса на закуската ни, от всичко.

Санди Ман, авторка на книгата „The Upside of Downtime: Why Boredom Is Good“, прави експеримент като дава на група хора най-скучната задача, за която може да се сети – да преписват телефонни номера. След това ги кара да измислят възможно повече приложения на две хартиени чаши. Те се справят не особено оригинално – саксии и играчки. След това обаче тя ги кара не да преписват телефоните, а да ги прочитат на глас – задача, която е много по-трудно да вършиш механично. След това отново поставя хартиените чаши пред тях и този път резултатите им са изключително креативни – обеци, телефон, всякакви видове музикални инструменти…

Хората, на които им е скучно, мислят по-креативно.

Когато ни е скучно, търсим по-стимулиращи занимания. Затова умът ни започва да блуждае, което стимулира креативността. Когато оставим умът ни да се лута, излизаме от съзнателното и навлизаме в несъзнателното. Това позволява мозъкът ни да прави различни невронни връзки.

Скуката е великият начин, по който мозъкът кара сам себе си да създава нови връзки, с които да си помага в сложните моменти. 

В момента все повече и повече експерименти и изследвания се водят около скуката и бляновете, които предизвиква. С модерните технологии ще имаме изчерпателна картинка съвсем скоро.

За сега знаем, че когато мислим за нещо конкретно и когато сме в блян, използваме две различни части на мозъка ни и различни невронни мрежи. Когато сме в блян използваме т. нар. „мрежа по подразбиране“ – тогава мозъкът ни е „в почивка“, това съвсем не означава, че не работи.

Остава още много за изучаване, но едно е сигурно – когато ни е скучно, мозъкът ни съвсем не спира да работи.

Default_Mode_Network_Connectivity

 
 

Парадокс на шкембето

| от Емил Кирилов |

Скъпи читателю, ще започна с това, че самият аз не съм огромен почитател на шкембето, но в определени ситуации, при наличието на подходящи компания и настроение, се случва да изсипя 2/3 бурканче чеснов дресинг и още толкова люто в купа вряла чорба и да се отдам на момента. Толкова за мен и хранителните ми навици.

Нека Ви занимая с един особен парадокс, който ангажира мисълта ми от известно време насам. Условно му давам името „Парадокс на шкембето”. Но за да стигна до него, ще се наложи да започна от по-далеч.

Познавам немалко хора с огромни библиотеки в просторни, но уютни частни имоти в централните квартали на столицата ни или из други красиви български градове. Хора с музикален вкус и богата обща култура, потомствени интелектуалци. С тях бихте могли часове наред да коментирате теми като съвременно изкуство, международно положение, екологична криза и религия, без да се страхувате, че ще ви удавят в клишета и заучени от телевизора бързосмилаеми житейски постулати, които да ви изложат на риска да им повърнете в лицето  след петата минута опит за нормален разговор.

Хора с таланти, с образование и с родители, които също имат образование. И таланти. Хора, които извършват полезни за обществото ни дела. Лекари, музиканти, творци, бохеми. Хора, които се смеят от сърце, умеят да пътуват и да се наслаждават на живота с неголям бюджет, въпреки че имат добри финансови възможности. Хора, които обожават природата, имат разнообразно ежедневие, спортуват, четат, грижат се за себе си.

С такива личности можеш спокойно да се появиш на прием във Военния клуб или на представление във Виенската опера. С такива хора можеш да идеш да окосиш на вилата, както и да седнеш да удариш две ракии в някоя квартална кръчма, където да отопите заедно парчета бял хляб в мазното на дъното на купа с люти чушки с чесън, лук и оцет.

Не е изключено да ги чуете да се оригват над шише непретенциозна обикновена българска бира в градинката до тях, обути в 15-годишни кожени кецове adidas от тия, дето не се късат никога и вече не се произвеждат. Облечени в домашни дрехи с лекета, докато прехвърлят крупни суми пари от едната си сметка в другата си онлайн с помощта на китайския си телефон с разбит панел и разхождат кучето си.

Ще чуете от тях истории за маса, в които те са били или върху, или под нея, или са я обръщали. Ще спорите с тях за политика, ще слушате историите им за пътешествия из Азия и Австралия.

Ще ядете с тях суши, каквото майсторски ще ви приготвят. Но и шкембе. Ще ви е мило. Ще ви е добре. Ще си приличате.

Съвсем не е задължително обаче, някога да срещнете тези хора. Даже твърде вероятно е това никога да не се случи. Особено ако често доброволно посещавате места като мола, където ще се натъкнете само на хора с обноски, които ядат суши.

Те може и да идват от семейства, в които никой никога не е слушал Queen, камо ли да спори дали „Бохемска рапсодия“ се доближава по сюжет до обективната история на Фреди Меркюри и компания. Бащите им са ги отгледали със сръбско и са мечтаели да ги задомят за някой международен шофьор или айде, добре – лекар, ама да е от шефовете по болниците. Че едната култура без пари можеш да си я туриш на…

Както и да е.

Отидете в който и да било мол и питайте който и да е произволен човек на ескалатора, облечен в нов черен анцуг за 300 лева, с айфон последен модел на изплащане и с прическа: „Яде ли шкембе?“ и „Ерик Клептън певец ли е?“. И на двата ви въпроса ще отговори с „не, не“ и ще подмине. След това ще седне на маса до някой стъклен балкон, който никога не е огряван от слънчева светлина и ще се чуди как да завърши финансово месеца без да се изкуши от най-новата процедура за лице и шия с кристали и изсушени лайна от лама в студиото за красота отсреща.

След това ще й/му донесат салата за 15 лева с маракуя и бурата, която тя/той ще снима за Instagram. След това ще отиде и ще си купи последната книга на Вената Райкова, защото чете литература и се развива личностно. След това ще даде 2 лева на клошар пред мола и ще се снима и с него. Пак за Instagram. Добър човек.

След това, описаното дотук ще се повтори още безкрайно много пъти в безкрайно много дни през следващите 15-20 години от този иначе къс човешки живот. Ако не умрем всички накуп преди това, разбира се. И през цялото това време този човек никога няма да пророни и една сълза за спасението на собствената си душа над вряла купа люто шкембе. Разбирате ли? Никога. Това наричам аз „Парадокс на шкембето”.

 
 

Ирландия обяви професури само за жени

| от chronicle.bg |

Ирландия има нов план за справяне с половото неравенство в академичните среди. Той се съдържа в това да създаде професорски позиции само за жени в университетите в цялата държава. Министърът на образованието Мери Мичел О’Конър казва, че 40% от позициите на професорско ниво ще бъдат заети от жени до 2024.

Планът е по препоръки нова работна група, която се занимава с половото неравенство. Тя е установила, че жените са исторически слабо представени на ръководни позиции в университетите и технологичните институти. 

Жените заемат 51% от преподавателските места на начално ниво в академичния сектор, но са само 24% от професорите. Никога жена не е била президент на нито един от седемте университета и само 2 от 14-те президента на технологични институти са били от женски пол.

Министър-председателят Лео Варадкар аплодира историческата стъпка и каза, че това ще помогне за изкореняването на дълбоките полови предразсъдъци в страната. „Половото неравенство, както всички знаем, е дълбоко вкоренено в обществото ни. С този план равенството в образователните институции ще се подобри. Положителната промяна ще доведе до домино ефект за пладите студентки, защото женските модели на подражание на високи позиции ще им дадат пример.“

През 2016 година количеството на жените професори във Франция е бил 24%, в Германия 23%, в Швейцария 21%. В Норвегия през 2017 29% от работните места на ниво професор са били заети от жени.