Откриха ледена пързалка на Айфеловата кула в Париж

| от |

Около пързалката има щандове за греяно вино и шоколад.

На Айфеловата кула в Париж откриха ледена пързалка. Тя е част от коледните забавления, които предлага известното съоръжение. Пързалката е на височина 57 метра от земята и предлага отлични гледки към Париж – ако човек успее да се задържи прав!

Около пързалката има щандове за греяно вино и шоколад. Още в първия ден на откриването й, тя се превърна в голям хит сред туристите. За това допринася фактът, че за ползването на пързалката не се плаща отделно, а важи билетът за посещение на кулата.

190-те квадратни метра лед ще останат бъдат отворени за посещение още два месеца./С Нова телевизия

 
 

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ

| от chronicle.bg |

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ с приходи от 125 милиона долара, съобщиха световните информационни агенции.

Приходите са по-малко от тези на първия филм, който със 132,4 милиона постави рекорд за дебют на продукция, забранена за зрители до 18 години, но бяха достатъчни да изместят „Отмъстителите “ от челната позиция.

„Дедпул 2″ зае второ място в историята за дебют на филм, забранен за зрители под 18 години, и третото за годината след „Отмъстителите: Война без край“ и „Черната пантера“.

„Отмъстителите: Война без край“ слезе на второто място с приходи от 29 милиона долара, след като три седмици оглавяваше бокс-офис класацията на Северна Америка. Общите приходи от филма на вътрешния пазар са 595,4 милиона долара и 1,2 милиарда долара в чужбина.

Филмът вече зае петото място по приходи за всички времена в света. Третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с 12,3 милиона долара зае дебютният „Книга за възрастни“ с участието на Джейн Фонда, Даян Кийтън и Кандис Бъргън.

Челната петица се допълва от „Безкраен купон“ и „Проникновение“ с приходи съответно 7,5 милиона долара и 6,5 милиона долара.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.