shareit

Освиркване или възпяване душите на загиналите?

| от chronicle.bg |

„Грозни сцени преди началото на приятелския мач между Турция и Гърция“ – така бяха описани скандиранията от турската публика в световните медии.

Двата отбора се събраха в центъра на терена и наведоха глави в памет на загиналите по време на терористичните атаки в Париж в петък вечерта.

Дали обаче агитката на Турция наистина е освиркала минутата мълчание, химна на УЕФА или каквото и да било още там?

По-вероятно не.

Според източник на 101greatgoals.com – студент в университета в Анадола Мустафа Йозсари – скандиранията по време на планираната като минута мълчание са били точно в памет на жертвите.

„Мъченици, те не умират (те са безсмъртни), родината ни е неделима“, това е в най-общ превод какво скандираха турските фенове преди началото на двубоя.

Като мъченици се определят душите на загиналите по време на терористичните атаки, а не тези на самите терористи, каквато информация също се появи, потвърди източник на Sportcafe.

Това е изключително популярен рефрен в Турция от 25 години насам в памет на всички загинали в борбата с тероризма и жертвите, дадени в тази борба.

„Това е навик у нас още от миналото в борбата с терористичната организация PKK. Над 30 000 цивилни са избити през последните 30 години от PKK (включително деца, жени, учители, лекари, студенти, войници)“, допълва Йозсари пред 101greatgoals.

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Как Сталин премахна всички противници, превръщайки себе си в жертва

| от |

Политическите убийства никога не са били нещо ново. В някои страни са ежедневие, в други са разменна монета и измерване на силата. Всеки път, когато такова се случи, някои медии обичат да вадят архивите и да напомнят колко души са погледнали в дулото на политиката. Макар и политическите режими да са различни, в навечерието на Втората Световна война, великите сили са правили едно и също – разчиствали са враговете и потенциалните харизматични лидери.

Равенство не може да съществува, докато враговете все още дишат, а понякога враговете първо са били приятели, както разказва историята. И така се връщаме назад във времето, а именно 1 декември 1934 г. – последният ден на Сергей Киров, един от най-близките хора на Сталин. Киров е известен със своята харизма и често съветвал Сталин, помагайки му в разгромяването на всяка възможна конкуренция. Когато марксистът все пак изпълнил всички задачи и се надявал на охолен и спокоен живот, не подозирал, че смъртната му присъда е разписана. Нещо повече, палачът на това действие ще бъде друг объркан партиец – Леонид Николаев.

Sergey_Kirov_at_the_10th_Party_Congress

Снимка: By Неизвестен – http://rgakfd.altsoft.spb.ru/showObject.do?object=150346601, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=42919111

Интересен момент е, че малко след извършеното престъпление, Николаев следва съдбата на жертвата си. Предложеният мотив е вече активиран и ловът на вещици е открит, познат е на историците като „Голямата чистка“. За съжаление, докато мнозина смятат, че Сталин е жертва на заговори, още повече подозират задкулисната игра. Все пак не трябва да забравяме, че в един момент самият Сталин е виждал във всеки потенциална заплаха на бъдещия трон. Конспираторите винаги са смятали, че добре оркестрираният сценарий не дава шанс на елита да предпази своите материални блага, създавайки доста добър щит около Сергей Киров и неговите шансове за заместването на Сталин. Ако единият стане неудобен, винаги другият е можел да заеме лидерската позиция, докато не се случат резки промени отвътре.

Богатите нямат място в новия режим, освен това са много по-опасни, отколкото мнозина подозират. Ето защо и до днес се смята, че бедният Леонид Николаев е натиснал пистолета, но винаги ще се разглежда като кукла на конци в ръцете на Сталин. Пикът на така наречения „Държавен тероризъм“ е в периода на 1937-1938 г. и Йосиф Сталин използва най-вярната си хрътка за разчистване на сметките. Това е толкова добре познатият Николай Ежов – ръководител на съветската тайна полиция.

Ежов_Николай_Иванович_1895-1939

Снимка: By Unknown – Original publication: Газета «Литуратуная газета» №39 (675) от 20 июля 1937 годаImmediate source: http://all-photo.ru/portret/ejov_ni/index.ru.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6706912

За тази една година, въпросната институция не е била никога повече тайна. Жителите на град Виница, Украйна може би никога няма да забравят името Ежов, както и упражненото насилие върху тях. Мнозина са се чудили как този малък човек (само 151 сантиметра) има толкова агресия в себе си. Зверстватата ще бъдат открити едва от окупационните немски сили, които първоначално ще понесат вината за смъртта на хората, но по-късно ще бъде направено разследване от международна комисия, което ще намали греховете на Нацистка Германия.

Зверствата на НКВД минават всякакви граници. Патолозите са категорични, че жертвите са простреляни по няколко пъти в задната част на врата, защото са използвани 22-калибрени куршуми. Не се търсят присъди, никой не е получил дори обяснение за извършените екзекуции. Личните вещи и документи са били заровени малко по-далече от в отделна яма от телата. Съдбата на Ежов приключва, с приключването и на ролята му – обвинен е в държавна измяна и след това е екзекутиран. Самият процес завършва с арестуването на 1.5 милиона души и половината от тях намират своя трагичен край.

Подозренията, че това е просто щастлива случайност и възможност един човек да създаде най-добрата възможна конспирация, намесвайки външно влияние, с което да създаде един общ враг. Забавен факт е, че Йосиф накрая се превръща в жертва, призовавайки всички свои привърженици в армия, която по-късно ще даде властта именно в ръцете на обединителя. И така започват арестите, убийствата, изчезването на хора и други по-специални ритуали. Това едва ли е особена изненада или новост за Европа. Историята е доказала, че опитите на скритата власт, бореща се за светлина, винаги започва с проблясъка на изстрел. Хитлер не е по-различен в това отношение, оркестрирайки подобни преживявания за своите опоненти.

Vinnycia01

Снимка: By Unknown – https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn543893, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3123731

Властта обича силните, защото слабите се разколебават много по-лесно с 9 грама в сърцето, както казват лириците. От друга страна атентатите могат да се разглеждат и като покана за оттегляне от власт. Александър II знае много добре това, след като няколко пъти успява да се размине на косъм. На финала са необходими две бомби, за да може най-накрая властта да падне. При това втората експлозия е извършена от камикадзе. Друг пример е Пьотър Столипин (тогаващният министър-председател на Русия), който успява да преживее 10 опита за убийство, преди да стане жертва на атентат. Застрелян е от Дмитри Богров в Киевската опера. Умира след 3 дена. Столипин е погребан по свое желание в Киев – мястото на атентата.

Очевидно е, че всяка революция започва с вътрешно пречистване, концентриране на властта в един човек и отприщването на всичкото събрано зло, което по-късно в историята носи названието „Култ към личността“.

 
 
Коментарите са изключени