Островът, където мъжете изчезват

| от chronicle.bg По BBC |

На пръв поглед можеш да го опишеш само с една дума – рай. Малък карибски остров с палми, които се поклащат в ритъма на морския бриз, бели пясъци и изумрудено сини води – недокоснато от дългите ръце на масовия туризъм местенце. Но Олд Провидънс има своя тайна – голям брой хора са тръгнали по пътя на наркотиците и след това са изчезнали безследно.
В Олд Провидънс никой не бърза за никъде. Никой не е стресиран. Хората там никога не спират да се усмихват.
Това е малък остров, колонизиран от британските пуритани през 1629 година и използван за база, включително и от пирата капитан Хенри Морган в моментите, когато е атакуван от испанските кораби след като е извършил поредните си дръзки набези в Панама и Маракайбо.

Въпреки че Олд Провидънс от дълго време е част от Колумбия и се намира на близо до бреговете на Никарагуа, майчиният език там е форма на развален английски. Островитяните, които наброяват между 5-6 хиляди, се чувстват по-скоро карибски наследници отколкото колумбийци. Много са растафарианци и дълго време мястото успяваше да се измъкне от мрежите на наркотрафикантите. Никъде не виждаш оръжие, килъри , бодигарди или блясъкът, типичен за наркобароните.
Проблемът се крие дълбоко под повърхността, но това не го прави по-малко сериозен.
„Губим мъжете си”, казва ми един островитянин, който иска да остане анонимен. „Според моето проучване най-малко 800 мъже са вкарани в чужди затвори или просто са изчезнали”.

Това означава, че около ¼ от мъжкото население на острова е изчезнало, ако проучването е вярно. Олд Провидънс има равен брой жители и от двата пола. Официални данни за техния брой обаче няма.

Работата е там, че Олд Провидънс не може да остане недосегаем от проблемите с наркотиците на Колумбия. Преди няколко години трафикантите осъзнаха, че островитяните са отлични моряци. Те имат безценни знания за околните води, наследени от предците им капитани.

„Островитяните са последната дупка на кавала в трафика на наркотици”казва журналистът Ампаро Пантон, който е живял на острова в продължение на 25 години. „Местните по-добре от всеки друг познават океана, така че биват наемани да управляват моторниците, които пренасят дрогата. Ако успешно доставят лодката с пратката на дреса – което може да е навсякъде от Хондурас до Флорида – печелят хиляди долари. Ако ги хванат, обаче, отиват директно в затвора”.
Ситуацията става опасна, когато лодката е преследвана от бреговата охрана. В този случай екипажът хвърля дрогата зад борда – а след това трябва да обясни действията си пред наркобароните. Следващата работа, която бъде поискана от тях няма как да бъде отказана.

„Синът ми свърши в затвора в Мисисипи, САЩ”, казва ми една майка. „Вече излежа присъдата си от 6 години зад решетките, но се опита да прави същото отново и отново се провали. Мисля си, че той се забърка отново с наркотиците, защото просто не си намираше работа. Повечето семейства на острова са затънали в проблеми по един или друг начин. Губим момчетата си”
Един от начините за създаване на повече работни места за бъдещо развитие е туризмът. Това е път, от който остров Олд Провидънс умишлено се отклонява – за разлика от съседния остров Сан Андрес, който вече е осеян с курорти. Но изследователката, която е изчислила, че над 800 островитяни са изчезнали, смята, че липсата на възможност за работа е само едната страна на проблема.

„Адреналинът на подрастващите също играе важна роля тук”, казва изследователката. Тя често чува коментарите на младежите, които казват: „Имам три варианта – да умра, да изчезна или да спечеля много пари”. С други думи – или печелиш много, или те арестуват или те ликвидират.

Вече сме изгубили около 10% от поколението преди мен”, споделя 26-годишният рибар Лорено Бент. „Има много деца, които се будят всяка сутрин без да познават баща си, защото той е изчезнал някъде в морето, когато бебето е било само на 4 месеца. Майките плачат, защото синовете им отплават и никога повече не се връщат. Никой не знае къде са те сега. Може да са в затвора,а също така и навсякъде по света. Просто изчезват”.

Но той не критикува наркотрафикантите.

„Морето е нашата икономика, няма значение дали търговията, която извършваш е легална или не. Това, което означава тук е, че правиш пари без да извършваш престъпление срещу друг човек. В Колумбия търговията с дрога може да е нелегална, но много от нас тук това е начинът да се издържаме. Така че не го смятаме за престъпление, а за бизнес.”
Той допълва: „Хората казват, че това са лесни пари, но те се правят по доста труден начин. Ако събудиш сутринта, знаейки, че животът ти е в опасност, това няма как да са лесни пари”.

Когато нечий син изчезне, родителите честно не знаят къде е отишло детето им и дали ще се върне – много от семействата са твърде засрамени, за да търсят какво точно се е случило. Исканията за издирване на лица са прекалено малко, според данните на колумбийското посолство в САЩ.

Но това не значи, че семействата на изчезналите не страдат дълбоко. „Има семейства, в които пра дядото, дядото, бащата и синът – всики са в затвора”, казва журналистът Ампаро Пантън.

Колумбийският наркобизнес става източник на много трагедии. Тази е просто поредната.

 
 

Интернет поезията: нова форма на изкуство или евтин търговски трик?

| от chronicle.bg, по The Atlantic |

През деня Том работи като чиновник в подземните етажи на банката „Лойдс“. Службата му е в отдела по чуждестранни транзакции, денят започва в 9 и свършва в 17. В свободното си време, когато не попълва документи, пише поезия.

Том е познат на широкия свят като Т. С. Елиът. Става чиновник през 1917 г., когато най-популярните му поеми вече са публикувани и е известен. Но дори при тези обстоятелства, не може да свърже двата края. Събира финансови помощи от приятели и тревогата около въпроса с парите го докарва до нервни кризи.

Поезията винаги е била форма на изкуството, но рядко е била и кариера, дори при легендарните поети. Повечето от тях са вършили най-различни работи от миячи на чинии, шофьори на камиони, застрахователни агенти или пощальони до доктори. Животът им винаги е бил раздвоен между две жизнени потребности: изкарването на пари и правенето на изкуство.

Един пример за това как се е променила средата, в която съществува поезията е 26 годишната , вече световноизвестна поетеса, Рупи Каур. Канадката вече е надминала Омир и неговата „Одисея“ по продажби. Първата й стихосбирка, „мляко & мед“е преведена на над 40 езика и от нея са продадени 3.5 млн. копия.

Всичко започва от Tumblr, където Каур публикува своята поезия и постепенно се преориентира към Instagram. Но социалната мрежа не може да покрива разходите й. После, през 2014 г., „мляко & мед“ е публикувана и стига до върха на списъка с бестселъри на The New York Times. Именно тогава авторката осъзнава, че това може да я издържа. Успехът не закъснява. Само за последната година тя се появява в шоуто на Джими Фалън, влиза в списъка „30 под 30″ на списание „Форбс“, продава новата си книга в Индия и Великобритания и приключва турне по промотиране в САЩ. Към момента има над 3 млн. последователи в Instgram.

Това обаче е част от една по-голяма тенденция. Откакто на пазара се появява „мляко & мед“ поезията става един от най-развиващите се жанрове в издателския свят. Според маркетинговите проучвания, 12 от 20-те най-продавани поети на 2017 г. са Instagram поети, които комбинират издаването на хартия с привличащи окото публикации в социалната мрежа. Към днешна дата, според организациите за изкуства в САЩ, 28 млн. американци четат поезия – най-високият брой на читатели за последните две десетилетия.

Възходът на Insta-поетите обаче, не се случва мигновено и с появата на Рупи Каур. Преди нея една камбоджанско-австралийска поетеса на име Ланг Лив добива широка популярност, благодарение на социалните медии. Литературен агент я забелязва и през 2013 г. първата й стихосбирка е издадена и се продава в над 150 000 копия. Резултатът е забележителен.

Пет години по-късно светът на поезията вече е наситен с редица популярни личности, тръгнали именно от социалните мрежи. Клео Уейд, на 29 години, популярна със своите мантри. Атикус, който носи маска, за да крие самоличността си. Р. М. Дрейк, който тръгва също от Tumblr и стига до 1.8 млн. последователи в Instagram. Всички тези автори постигат рекордно високи продажби на хартиените си издания.

Един от хората, които открояват тенденцията е Чад Харбах, редактор на списанието „n+1″, който през 2010 г. отбелязва, че има два вида литературна култура в Америка. Тази на университетите, подготвящи автори на художествени произведения и тази на нюйоркските литературни кръгове. Но се появява и трета – културата на Интернет. Тези автори често нямат специализирана подготовка, а издателите им са пръснати из цялата страна и често са малки като влияние. Очевидно социалните мрежи са спомогнали за спукването на балон, който в продължение на десетилетия е бил запазен само за интелигенцията, управлявана по традиционни ценности. Това отваря границите за всички хора от всички раси и полове.

Поетите от социалните мрежи не само артисти – те са изпълнители. Те хора печелят най-много от хартиените си издания и събития на живо, но всичко това става възможно благодарение на Instagram и другите производни платформи. Каур, която заема първенството в тези редици, е казвала, че възприема поезията като управление на бизнес. Един неин ден може да мине в цял ден писане, ангажименти на турне или време в офиса заедно с колегите си за организиране проекти.

Изграждайки си такава солидна база от фенове, всички тези поети могат да печелят и от онлайн търговия. И някои го правят. Щамповани чаши с тяхна поезия, ръчно написани поеми в рамка, постери, талисмани… всякакви предмети.

Подобно Багряниния опит за рекламиране не пудра „Идеал“ преди около век у нас, творчеството на някои от поетите става рекламен лозунг за кампании на известни модни брандове. Кецове Nike, реклами на Gucci, миналата година на Седмицата на модата в Ню Йорк модели рецитираха поезия от модния подиум.

Може би пък този феномен е очакван и естествен предвид природата на социалните мрежи, където можеш да видиш кратко изречение, да харесаш и да продължиш надолу в нюзфийда за секунди. Колкото е по-тъжно, толкова по-добре. Ограничените граници на публикациите в Instagram стимулират кратките изказвания, късите афоризми, цитатът, който не изисква време за прочитане и е лесен за разбиране. Повечето поети в Instagram ни съветват как да водим по-добър живот – как да излекуваме разбитото си сърце, как да вярваме в себе си, как да преследваме мечтите си. В една платформа, която идеализира до небесата естетичния и визуално приятен начин на живот в храненето, пътуването и модата, поезията е поредният вдъхновяващ аспект, който бляскавият Instagram може да „осинови“.

Малко по-рано тази година поетът Ребека Уотс критикува Instagram звездата Холи Макниш, казвайки, че работата й не е на поет, а на „личност“. Уотс определя Instgaram поезията като аматьорщина и търговски трик, който е по силите на всеки. „Поезията, в която няма изкуство, продава. Читателят е мъртъв. Да живее консуматорското съдържание и моменталното признание, което то привлича.“

Но поезията трябва да се адаптира към променящия се свят. Специално тя, често е виждана като нещо, съществуващо във вакуум, в който човек се затваря,  за да мисли с часове върху вечните истини и великите мистерии на съществуването ни. На практика обаче, тя винаги е била повлияна от технологиите и медията, която я доставя до хората, твърди Рейчъл Алън – един от редакторите на литературното списание Granta, достъпно и у нас.

Тя добавя, че все още списанието получава общо близо 2000 хиляди нови лирически произведения и публикува и дълги поеми (в някои случаи по пет страници). Кандидатстването в програмите по писане на поезия в университетите също не е намаляло. Така че според Алън всички съвременни проявления на поезията биха могли да съществуват заедно.

Все още не можем да кажем с точност до колко влиянието на Instagram (пък и на всички социални мрежи) е променило света на поезията. Причината за това е, че те все още са в обръщение. Но триумфът на автори като Рупи Каур не може да бъде отречен. Те са феномен, който е интересен. И в някои случаи забележителен. Въпросът, както винаги когато се появи нов феномен, е колко дълго той ще бъде актуален и какво ще остави след себе си?

 
 

Какво да сготвим набързо, когато гаджето на съквартиранта е в кухнята

| от chronicle.bg |

За някои хора е трудно да си сготвят, когато има непознат в кухнята им. Ако съквартиранта ви си води непознати хора вкъщи през ден или пък един конкретен човек, с който обаче никога не сте се запознавали, ситуацията лесно може да стане неловка. Особено ако завземе „ничията земя“, която обикновено е кухнята.

Галерията ни може да си приложи и за всякакви други моменти  – прекалено зает ден, прекалено много мързел, досада от готвенето…

Събрахме няколко бързи ястия за ваше удобство, а и за това на госта ви. С тях контактите и неловкото мълчание се свеждат до минимум, което е добре и за двете страни.

Имайте предвид, че непознат в кухнята означава военно време. Това пък означава, че предложенията ни може и да не са от най-здравословните. После може да се наложи една разходка, за да свалите поне срама от гастрономичното злодеяние. Вие решавате.

 
 

Хореографът Чарлс Слендър-Уайт ще гостува в България със спектакъла си „(дез)интеграция“

| от chronicle.bg |

Един от признаците на съвременния човек, потънал в информационното общество е, че колкото повече говори за някакви проблеми, толкова повече се отдалечава от потенциалните им решения. Такъв е проблемът за интеграцията. Или по-скоро за „(дез)интеграция“, каквото е име на танцовият спектакъл, който театър „Азарян“ и Ðerida Dance Center отново ще представят на българската публиката.

Представлението „(дез)интеграция” на Чарлс Слендър-Уайт не е само спектакъл, а преживяване, целящо обмен на информация, контекст, лична история и изграждане на междукултурно разбиране чрез танца. Това е модулярен съвременен танц, свързан с ромската диаспора, расовата неопределеност, промяната на кодовете и асимилацията. Представлението е насочено към устойчивите стереотипи на ромите и разкрива опитa на създателя му – Слендър-Уайт като четвърто поколение ром-американец.

Неговият проект „(дез)интеграция” включва четири различни секции: демонстрация на стереотипен „джипси” танц от XIX в., включен в балета Дон Кихот; бързо пътешествие през пасажите на Counter Pulse theater (пространство за съвременно провокативно изкуство); лекция за ромската история, както и съвременен танц.

Хореограф на спектакъла е Чарлс Слендър-Уайт в колаборация с изпълнителите Киану Брейди, Лиан Бърнс, Михаела Бърнс, Евън Харт Марш, Катрин Нюман, Лиз-Ан Роман Робъртс, Чарлс Слендър-Уайт, Аманд Уайтхед. Музиката е дело на Дан Кантрел, светлинният дизайн се осъществява от Дарл Андрю Пакард и Чарлс Слендър-Уайт. Костюмите са творение на Мелиса Кастанеда, а драматургията е на Сет Айзън.

Представлението ще се играе на 27.10 в театър „Азарян“

 
 

Творческо писане за мечтатели

| от chronicle.bg |

Всеки четвъртък в уютната „Кафе-книжарница на мечтите“ собственичката Петра организира курс по творческо писане. Сгушено в сърцето на Милано, очарователното кафене със старинни дървени рафтове, затрупани с книги и аромат на горещ шоколад, е идеалното място да се отпуснеш в търсене на своята мечта между страниците на някоя книга.

Петима души – всеки със своята необикновена житейска история, постепенно се сближават. Техните лични истории се преплитат, докато се стремят към собствения си щастлив край.

Заедно с ексцентричния и обаятелен учител Дилън те се впускат във вълшебния свят на книгите, за да открият магията на литературата, вкуса на мечтите, но и да се изправят пред страховете и грешките си.