Основните заплахи за САЩ идват от слабите и провалилите се държави

| от |

 Чък Хейгъл, „Форин афеърс“

Терористичните удари от 11 септември 2001 година, погубили близо 3000 американци, се превърнаха във водораздел на новата епоха, в повратен момент на нашата история. Тероризмът е историческо и екзистенциално предизвикателство, което променя из основи традиционните ни представи за безопасността. Борбата с нето трябва да стане приоритет за нашата страна, съответно основно направление на външната политика на Републиканската партия.

Но войната с тероризма не трябва да се разглежда откъснато от други фактори. Необходимо е по-специално да се отчита мащабната криза на управление в развиващия се свят, особено в Големия Близък изток.

Започвайки военната операция в Афганистан срещу „Ал Кайда“ и талибаните, президентът Джордж Буш е разбирал, че войната срещу терора трябва да бъде нещо повече от простото оправдание за използване на военна сила. Задачите на САЩ трябва да съответстват на мащаба на усилията. Както заяви президентът на 29 януари 2002 г. на съвместно заседание на двете камари на Конгреса, „нашите цели не се ограничават с отстраняването на заплахите и озаптяване на враждебността. Необходимо ни е светът след войната с терора да стане справедлив и мирен“. Външнополитическата мъдрост изисква лидерската роля на САЩ да бъде свързана в еднаква степен както с привързаността ни към принципите, така и с нашата готовност да използваме сила. Външната политика е мост както между САЩ и света, така и между миналото, настоящето и бъдещето. САЩ не трябва да изпускат изпод око енергията на промените – включително енергията на едно непредсказуемо и неспокойно поколение, което в момента се формира в целия свят. Ключовите фактори, които трябва да ни помогнат да се установи връзка с тези поколения, е вярата в нашите лидери и доверието в тях и в нашите намерения.

Основните заплахи за сигурността и лидерската роля на САЩ и занапред ще идват не от другите световни сили, а от слабите държави. Тероризмът намира убежище в несъстояли се и разпадащи се държави – там, където тлеят неугаснали регионални конфликти, където цари бедност и отчаяние. Режимите, подкрепящи тероризма, се опитват да се сдобият със сила и легитимност не с народна подкрепа, а с оръжие за масово унищожение. Проблемът на тероризма и разпространението на оръжията за масово унищожение е неразривно свързван с проблема с несъстоялите се държави.

Пет от 6-те милиарда хора на нашата планета живеят в по-неразвити и изостанали региони. Но именно на тези региони ще се падне по-голямата част от ръста на населението през този век. Днес всеки трети техен жител е под 15-годишна възраст. Когато това поколение порасне, то ще става основна движеща сила на промените в световната политика през първата половина на 21 век. Много държави от развиващия се свят – особено в Африка, Големия Близък изток и Азия – няма да могат да удовлетворят базовите потребности на увеличаващото се население по отношение на работа, здравеопазване и безопасност. Макар бедността и отчаянието да не пораждат тероризъм, те го подхранват с удобна питателна среда. Трудностите с демокрацията и икономическото развитие, както и властта на авторитарните правителства спомагат за радикализацията на населението и политиката. По такъв начин кризата на управлението в развиващия се свят не трябва да се отделят от американските глобални интереси в широк смисъл. Отчитането на този контекст е необходимо за разбирането на днешните външнополитически разисквания.

Републиканската външна политика

Републиканците традиционно наблягат върху въпросите на отбраната. Терористи и държави, нападащи САЩ, трябва да срещнат бърз и силен отпор.

Републиканците признават, че силата във външната политика изисква силна икономика. Ресурсите на САЩ трябва да бъдат управлявани внимателно и благоразумно. Ако дефицитът на бюджета и програмите за субсидиране излязат изпод контрол, те могат да отслабят доверието в нашата икономика, да забавят икономическия растеж и увеличаването на инвестициите, да намалят конкурентоспособността на САЩ и да подкопаят нашите позиции като световен икономически лидер. В този случай нашите политици ще бъдат принудени да правят труден избор между националната сигурност и вътрешните приоритети.

Американците са длъжни да осъзнават реалностите на глобалната икономика и да разбират каква отговорност лежи върху нас като световен лидер. Нашата образователна политика трябва да отделя особено внимание на чуждите езици, култура и история и да създават повече стимули и програми за обучение в чужбина. Ние също трябва да подготвяме кадри за онези сфери и отрасли, които ще обезпечат на САЩ предимство в глобалната икономика през първата половина на нашия век.

Републиканците разбират, че външната политика трябва да бъде не само силна, но и последователна. Това изисква вътрешно съгласие и решимост. Като начало президентът трябва да бъде силен лидер и да има ясна представа за ролята на САЩ в света. Освен това президентският екип в областта на националната сигурност трябва да бъде единен и сплотен. Това не означава, че в него не трябва да има разногласия – напротив, без различните гледни точки е невъзможно да се изработи действена политика. Но когато решението бъде взето, дворцовите интриги и личните драми не трябва да изопачават политическия курс и да усложняват реализирането му – и това може да осигури единствено президентът. Впрочем, Конгресът също е длъжен да помага за формирането на външната политика. Без неговото участие и подкрепа на нея ще й липсва легитимност и устойчивост.

Липсата на съгласие вътре в държавата означава политически трудности в чужбина. Това е един от уроците на Виетнам (Виетнамската война на САЩ – ред.). Провалът на САЩ в Югоизточна Азия бе свързана именно с вътрешния разкол и външната изолация.

Републиканците осъзнават също, че успешната външна политика трябва да бъде разбираема и всеобхватна, но и достатъчно гъвкава, за да реагира на постоянно възникващите неясности, нюанси и изненади. Структурата и ресурсите на американските въоръжени сили трябва да съответстват на онези задачи, които ще стоят пред следващите поколения в сферата на външната политика и безопасността. Това може да изисква въвеждането на задължителна национална служба в една или друга форма. Тъй като САЩ фактически са влезли във война от поколенчески мащаб, всички ние трябва да поемем свързаните с нея трудности, жертви и загуби.

С оглед на всичко казано дотук, републиканската външна политика в 21 век не може да се свежда до традиционната „реална политика“ и до поддържането на „баланса на силите“. При това успехът на нашата политика ще зависи не само от това доколко мощни ще бъдат нашите сили, но и от това доколко добре ще осъзнаваме техния „таван“. Историята ни учи, че във външната политика не трябва да се изпада под влиянието на месиански идеи. Напротив, нашият външнополитически курс трябва да вдъхновява нашите съюзници да поемат върху себе си бремето за укрепването на мира в света. За това той трябва да остава верен на 7 принципа.

Принципи и практика

Първо, САЩ трябва да се стремят към запазване на лидерството си в глобалната икономика. Върховенството на закона, защитата на правата върху собствеността, постиженията в областта на науката и технологиите и силният растеж на производителността осигуриха на САЩ челни позиции на световните пазари. Нарастващата производителност на труда може да намали заетостта в някои отрасли – примерно в производствения. Но тези постижения означават, че след време ще се увеличи броят на по-привлекателни работни места в бързо развиващите се високотехнологични сектори, в които ще влизат инвестиции.

Това означава, че САЩ трябва да разширят споразуменията за свободна и взаимноизгодна търговия и да поощряват междурегионалната търговия и инвестиции в развиващия се свят. Търговията е движещата сила на трайното икономическо процъфтяване, на безопасността и растежа на заетостта както в САЩ, така и в целия свят. В периоди на промени и неопределеност понякога държавите затварят пазарите си в опит да защити своите производители. Американците не са изключение. В миналото ние неведнъж сме се обръщали към политическите традиции на обособяването, които тласкаха страната към изолационизъм и дестабилизираха обстановката в чужбина. Ние не трябва да забравяме уроците, които струваха скъпо на страната ни, и отново да се поддаваме на това изкушение.

Външната политика на САЩ трябва също да спомага за разпространението на добросъвестното управление, законността, инвестициите в човешкия капитал, икономическата свобода и правата върху частната собственост. САЩ могат все така да дават пример на света – без високомерие, опирайки се на лидерските качества, партньорството и сътрудничеството. Разумната икономическа политика и стратегия на развитие, базирани на търговията, са от полза за всички държави. Второ, американската външна политика не може да пренебрегва проблемите на глобалната енергийна сигурност. Американската политика в областта на енергетиката често се обсъжда откъснато от въпросите на икономиката и външната политика. САЩ са заинтересовани на пазара да има стабилно и гарантиране предлагане на нефт и газ. По данни на Министерството на енергетиката Америка внася почти 60% от използвания от нея петрол. А 20% от нефтения внос в САЩ идват от страните на Персийския залив. Към 2025 г. делът на този регион във вноса на нефт ще нарасне до 26%. Предполага се също, че делът на вноса от страните на ОПЕК (производителки на петрол – ред.) трябва да нарасне от 40% до 53 на сто. Но дори нашата зависимост от близкоизточния нефт да намаляваше, нестабилността и конфликтите в Персийския залив пак щяха да се отразят върху нас заради глобалния характер на петролните пазари. Съответно националната сигурност на САЩ зависи от политическата стабилност в Близкия изток и в другите потенциално неустойчиви региони, добиващи нефт и газ. САЩ трябва да помагат за гарантирането на тази сигурност, но заедно с това ние трябва да търсим алтернативни източници на горива, да разширяваме добива на газ, мрежите от газопроводи и газохранилища, активно да използваме ядрената енергетика и технологиите на чистите въглища, а също да развиваме програми за икономия на енергия.

Трето, дългосрочните интереси на САЩ в сферата на безопасността са свързани със съюзи, коалиции и международни структури. Републиканската външна политика трябва да разглежда съюзите и международните институции като средства за разпространение на нашето влияние, а не като ограничаващи фактори. Нито една държава, включително САЩ, при цялата ни огромна военна и икономическа мощ, не може сама да се противопостави успешно срещу предизвикателствата на 21 век. Примерно, за победата срещу тероризма е необходима развита система на международно сътрудничество.

В тази връзка САЩ трябва да укрепват международните институции и алианси, като се започне от ООН и НАТО. Като при всяка друга институция ООН има своите ограничения. Тя, несъмнено, се нуждае от реформи и твърде често се оказва уязвима за най-лошите разновидности на политическите игри и безотговорни стъпки – това особено се отнася за Общото събрание. И въпреки това, днес значението на ООН е по-голямо както никога досега. Такива световни проблеми като тероризмът, разпространението на оръжията за масово унищожение, гладът, болестите и бедността изискват международни усилия и инициативи.

Освен това ООН може да играе важна роля в преходните периоди след конфликти. Тя може да осигури легитимно международно присъствие и да оказва квалифицирана помощ в такива места като Източен Тимор, Балканите, Афганистан и Ирак. Стабилизацията и демократизацията на тези региони налага значителни международния усилия. В някои случаи САЩ могат да поемат лидерска роля, но от наша страна би било разумно да поделяме пълномощията с други държави (а също отговорностите, разходите и рисковете).

В основата на американската мрежа от съюзи трябва да залегне трансатлантическото партньорство. Общите интереси на САЩ и Европа никога не са били ограничавани от Студената война. Както бе отбелязал президентът Джералд Форд на Хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г., „нас ни обединява най-здравата връзка – нашата пламенна любов към свободата и независимостта, която не познава друго Отечество освен човешкото сърце. “

Централна роля в американската глобална стратегия трябва все така да бъде НАТО. След края на Студената война стратегическият фокус на Северноатлантическия алианс се премести от защитата на Европа по посока към Големия Близък изток, Централна Азия и Африка. Това означава, че през 21 век НАТО ще се нуждае от нова стратегическа доктрина, отчитаща новите стратегически обстоятелства и наличието на нови членове в съюза. На свой ред страните от НАТО трябва да се погрижат за съответствието на военните си възможности и отбранителни разходи с общото равнище. И не трябва да се очаква, че САЩ ще продължат да носят непропорционално голяма част от разходите. Нашите съюзници следва да се замислят за своите задължения пред алианса. Разбира се, военната помощ ще има и занапред ключово и определящо значение, но успехът на НАТО в бъдеще ще зависи също от способността на страните членки да задълбочават и разширяват взаимодействието в сфери като командване на войските, разузнаването, опазването на правовия ред, а също в икономиката, дипломацията и хуманитарното сътрудничество.

Четвъртият принцип на републиканската външна политика има предвид, че САЩ трябва да продължат подкрепата за икономическите и демократични реформи – особено в Големия Близък изток. Ние не може да загубим войната на идеите. В много развиващи се държави, най-вече из целия мюсюлмански свят, днес ние наблюдаваме вътрешни цивилизационни конфликти, които са предизвикани най-вече от демографски предизвикателства и проблемите на развитието. Една държава не може да бъде изградена отвън, тя се гради само отвътре. В момента много ислямски общества търсят равновесието между съвременността, традиционализма и издиганите от младите поколения изисквания за политически свободи и икономически възможности. Особено видими са тези процеси в Иран, Пакистан, Саудитска Арабия, Афганистан, Индонезия и Ирак.

Инициативите за прокарването на политическите реформи трябва да се базират върху реалистичната оценка за потребностите и особеностите на всяка държава, а не върху идеологически догми. Както отбеляза Хенри Кисинджър, „политиката на разпространение на демокрацията трябва да се приспособява към местните и регионални реалности. В тази област, както и във всички други, политиката е преди всичко изкуство на възможното“.

Ние трябва да подкрепяме демократичните промени, развивайки партньорство с приятелски режими и с демократите в чужбина, като се опираме на консултациите, дипломацията, икономическите стимули, стандартите за правата на човека и реалните показатели за успеха. Образец за външнополитически успех в тази сфера може да се смята Грузия. Подкрепата на САЩ за нейните демократични институции и антикорупционни инициативи, съдействаха за успеха на „революцията на розите“ от 2004-та година.

Разработената от администрацията на президента Буш-младши „Настъпателна стратегия на свободата“, включваща Близкоизточната партньорска инициатива и предвиждаща допълнително финансиране от Националния фонд за демокрация, положи началото на амбициозна програма за промяна на региона. Ключова роля в прехода на Близкия изток към устойчива демокрация ще играят институциите на образованието, правата на жените и развитието на частния сектор. Но много ще зависи и от успехите при регулирането на вкоренените регионални конфликт в частност на израелско-палестинското противопоставяне. То продължава да се задълбочава, като засилва позициите на радикалите и съдейства за разпространението на екстремизма и насилието в региона и в целия свят.

Ето защо САЩ и техните съюзници трябва да разработят система за регионална безопасност за Големия Близък изток, която да включва Израел, нашите арабски съюзници, Ирак, Турция, Пакистан и Иран. Проблемите на регионалната сигурност могат да се превърнат в мост за нашия диалог с Иран и още един повод да повдигнем въпроса за подкрепата на терористите от страната на Иран и за неговата ядрена програма. За да се създаде успешно регионална безопасност в Големия Близък изток и особено за взаимодействието между Иран и Ирак, ние ще трябва да си сътрудничим тясно с нашите европейски съюзници. Решението на либийския лидер Муамар Кадафи да се откаже от ядрените амбиции да се присъедини към световната общност може да послужи като пример за Иран и други потенциални разпространители на оръжия за масово унищожение в Близкия изток и други региони.

Пето, един от приоритетите на САЩ трябва да стане западното полукълбо. Процесът на икономическа интеграция, започнал със създаването на Северноамериканска зона за свободна търговия, трябва да се развива като всеобхватна програма, обхващаща цялото полукълбо. Въпросите на енергетиката, търговията, транспорта, имиграцията, борбата срещу тероризма и наркотрафика са крайно важни за нашата национална сигурност.

Особено значими за нас са отношенията с Мексико. В тази страна с 3000-километрова граница със САЩ, живеят почти 100 млн. души. Тя свързва Северна и Южна Америка и служи като стратегически център в системата на нашите връзки в сферата на безопасността и икономиката в Западното полукълбо. Затова САЩ трябва да съдействат за извършването на реформи в нея, включително за либерализацията на законите за чуждестранните инвестиции, особено в енергийната сфера. Нашият принос в мексиканските реформи трябва да се разглеждат не като помощ за чужда държава, а като инвестиции в нашата обща сигурност и в нашето общо процъфтяване.

Онези, които критикуваха Северноамериканското споразумение за свободна търговия, не забелязаха едно от главните постижения на американската външна политика през последното десетилетие. През първите 10 години от действието на споразумението търговският обем между САЩ, Мексико и Канада се е увеличил почти двойно. Ние трябва да продължим да развиваме този успех. Такива многостранни търговски договори като Споразумението за свободна търговия между САЩ и Чили трябва да бъдат следващата стъпка. Те ще съдействат за разпространението на принципите на законността, защитата на частната собственост, прозрачното управление и регионалното сътрудничество. Централноамериканското споразумение за свободна търговия и Зоната за свободна търговия между двете Америки също ще се превърнат във важни етапи от задълбочаване на икономическата и политическата интеграция между 34-те страни от Западното полукълбо.

Процесът на културна интеграция между САЩ и Западното полукълбо върви от много години. Над 50% от имигрантите в САЩ са от Латинска Америка. Към 2050 г. американските граждани с латиноамерикански произход ще представляват 25 процента. С оглед на това САЩ и Мексико следва съвместно да разработят имиграционна политика, основаваща се на силата, а не на страха. Имиграцията поддържа силата и жизнеспособността на Съединените щати. Ако Мексико и Латинска Америка стана по-стабилни и по-процъфтяващи, това ще може да обуздае нелегалната имиграция и да подобри търговския и инвестиционен климат в региона.

Шесто, САЩ трябва заедно със съюзниците да се борят с бедността и болестите по света. Болестите са един от най-болезнените проблеми на развиващия се свят. Птичият грип, атипичната пневмония, СПИН-ът, туберкулозата, маларията и други потенциални пандемии не просто предизвикваха кризи в Африка и Азия, но и бързо придобиваха глобално значение, отразявайки се върху целия свят. В своята книга „Епидемии и народи“ («Plagues and Peoples») историкът Уилям Макнил наричаше заразните болести „едно от фундаменталните обстоятелства, определящи историята на човечеството“. Съвременната бързина на международните пътешествия съкращава времето за вземане на мерки при пламването на птичи грип или атипична пневмония. Освен това Африка няма да може да премине към устойчиво развитие без мащабна инициатива по изкореняването на СПИН – главният убиец в страните на юг от Сахара.

Седмият и последен принцип на републиканската външна политика е важността от силна и изобретателна обществена дипломация. Главният капитал на лидера е вярата и доверието. Общественото недоволство от САЩ и съмненията в нашите намерения могат да подкопаят нашата борба с тероризма и инициативите ни в Големия Близък изток. Обществената дипломация изисква стратегическо ръководство. Не става дума за организирането на гръмки медийни кампании или увеличеното присъствие на американските артисти в ефира. Трябват ни повече специалисти за връзки с обществеността на дипломатическа служба, които да работят с общностите в различните държави, да общуват с тях, да се вслушват в тях и да изработят ефективна стратегия на обществената дипломация въз основа на получената информация. Струва си също да се отбележи, че стажантските програми и образователният обмен, които дълги години бяха опората на обществената дипломация, силно пострадаха заради промените във визовата политика след 11 септември. В краткосрочен план такива мерки бяха разбираеми, но сега ние трябва да възстановим имиграционната реформа, като отделяме дължимото внимание както на сигурността, така и на откритостта.

Обществената дипломация осигурява връзката между политиката на Америка и представата за нейната правилност. Външнополитическите задачи на САЩ трябва винаги да бъдат ориентирани към американските интереси и ценности, но и като се отчита, че нашите интереси и ценности са съвместими с интересите на приятелите и съюзниците. Президентът Дуайт Айзенхауер добре бе формулирал това в своето прощално обръщение към нацията: „След като дръзнахме да създадем свободна държава, ние си поставихме за цел да запазим мира, да съдействаме за прогреса на човечеството, да подкрепяме свободата, честността и достойнството между хората и нациите. Да се стремим към нещо по-малко би било срам за свободни и вярващи хора. Всеки наш неуспех свързан с високомерие, отказ от разбирането да се дават жертви или нежелание за жертви, ще ни нанесе сериозна вреда както вътре в страната, така и отвъд границите й“.

Стратегическите отношения

Републиканците разбират, че външната политика на САЩ в близко бъдеще ще изисква особено внимание км четиримата партньори, отношенията с които са жизненоважни за нас. Това са Европейският съюз, Русия, Индия и Китай. От отношенията на САЩ с тези водещи играчи до голяма степен зависи световната стабилност и безопасност.

През 21 век ЕС ще бъде една от най-големите и значими сили. Външната политика на САЩ трябва да го признае за отделен играч, без да го бърка с НАТО, с която той, впрочем, е тясно свързан. Нещо повече, признавайки дипломатическата и икономическата важност на отношенията с Евросъюза, ние фактически ще укрепим нашите отношения с НАТО.

ЕС се състои от 25 държави, чиито граници са открити за търговия и инвестиции. Обемът на търговията и инвестициите между САЩ и Евросъюза заема първо място в света, надхвърляйки един трилион долара годишно. Но САЩ и Европейският съюз не трябва да се ограничават с разширяването на тези впечатляващи икономически връзки. Те трябва съвместно да решават глобалните проблеми на настъпващата епоха. Това ще е изгодно и за Америка, и за Европа. По-специално за тях ще бъде от полза, ако в крайна сметка Турция бъде приета в ЕС.

Откакто Съветският съюз рухна през 1989 г., Русия се опитва да провежда политически и икономически реформи. САЩ трябва да продължат с подкрепата на реформаторските й усилия. През последните 4 г. президентът Владимир Путин тясно сътрудничеше със САЩ, стремейки се да реформира Русия политически и икономически и да я вкара в Световната търговска организация. Но Русия не трябва да спира дотук.

За да заздравим отношенията между САЩ и Русия ние трябва по-активно да развиваме двустранната търговия. В крайна сметка това ще спомогне за процъфтяване и безопасността на двете държави и да помогне както на Русия, така и на Америка в създаването на нови работни места. САЩ също така следва да сътрудничат с Русия като със стратегически партньор в енергийната област. Доказаните руски запаси от нефт надхвърлят 60 млрд. барела, а руските запаси от газ достигат 1700 трилиона кубически фута. И понеже ние се стремим да разнообразим източниците на потребяваната в САЩ енергия, трябва да разработим политика на стратегическо търговско партньорство с Русия.

Днес населението на Индия надхвърля 1 млрд. души. В средата на 21 век тя ще стана най-многолюдната държава в света. Като най-голямата демократична държава в света тя се сблъсква с многобройни политически и демографски проблеми, но това не засенчва нейният огромен потенциал. Американско-индийските отношения ще ни донесат ползи не само в Централна и Южна Азия, но и в други части на света. Но за да разкрият тези отношения напълно своя потенциал, правителството на Индия трябва да извърши икономическа либерализация, а също да продължи заедно с Пакистан усилията по разрешаването на конфликта в Кашмир. Нашето стратегическо сътрудничество с Индия не трябва да се развива за сметка на нашите отношения с Пакистан. За да бъдат избягнати нови конфликти и дестабилизация в региона, САЩ следва да сътрудничат и с двете държави.

През 1967 г. по страниците на нашето списание Ричард Никсън обяви за предстоящото историческо подобряване на отношенията с Китай. Без да се отказва от отхвърлянето на политиката на китайските комунисти, той отбеляза: „В дългосрочна перспектива ние трябва да върнем Китай в световната общност, но като велика и прогресивна държава, а не като епицентър на световната революция“. Приемниците на Никсън на президентския пост последваха примера му и успяха да постигнат много. Сега САЩ трябва да следят Китай да не се отклони от пътя на нормализацията и стабилността. С население от почти 1.3 млрд. души и с практически неограничен потенциал Китай трябва да бъде подтикван към задълбочаване на регионалната интеграция. Той също трябва да поема по-голяма глобална отговорност.

Съединените щати и Китай невинаги и не във всичко имат съгласие. Америка трябва без притеснения да изразява безпокойството си от нарушенията на закона и на човешките права в Китай. Но нейният глас ще се чува по-добре и ще се възприема по-конструктивно в един контекст на стабилни и сигурни двустранни отношения. Търговията – главната свързваща нишка между двете ни държави – не е повод да се избягват трудни решения и да се оправдават съмнителни постъпки, а е възможност да бъдат създадени стабилни отношения, позволяващи обсъждането на всякакви въпроси.

Развитието на отношенията между Китай и САЩ ще зависят преди всичко от положението в три сфери. Първо, влиянието на Китай може да помогне за обуздаване на ядрените амбиции на Северна Корея. Особената роля на Китай с Пхенян ще му позволи да играе уникалната роля и да подтиква Северна Корея към правилни решения. Без Китай на нас ще ни бъде много сложно да влияем на Северна Корея.

Второ, Китай трябва по-активно да участва в глобалните усилия срещу разпространението на ракетните технологии и на технологиите с двойно предназначение. Наскоро китайското правителство публикува правилник за контрола върху износа на ракетни технологии, биологични вещества и технологии с двойно предназначение. Но Китай трябва неотклонно да прилага собствените си правни норми и да се стреми към по-голяма прозрачност, привличайки свои компании и свои граждани към отговорност за всякакви установени нарушения в тази област. .

Трето, САЩ подкрепят мирното регулиране на разногласията между Китайската народна република и Тайван. Засилването на икономическите връзки между КНР и острова е една от най-положителните тенденции в региона. И все пак КНР е насочил ракетите си срещу Тайван и усилва войските, насочени срещу него. Това увеличава подозренията и създава напрежение. САЩ продължават да се придържат към „политиката на един Китай“, но и не се отказват от задълженията си по Закона за отношенията с Тайван. Държавният секретар Колин Пауъл добре изрази нашата позиция с думите, че „Китай може да разреши своите разногласия с Тайван по мирен път или чрез принуда. Неговият избор ще ни каже много за това каква роля той ще играе в региона и какви отношения иска да гради с нас“.

„Свят, озарен от мълния“

Най-добрите лидери винаги са се отличавали с умението да се възползват от възможностите, откриващи се при кризисни ситуации. Преди 23 години президентът Джордж Буш-старши положи основите на политиката след Студената война. Постигнал съгласие от Съветския съюз за сътрудничество по иракския въпрос, Буш заяви: „Искам да се обърна тази вечер към американския народ, да сложа кръст на Студената война и да очертая новия световен ред, при който ни ще си сътрудничим“.

Днес, в началото на новия век, републиканците вярват, че САЩ трябва да остават опора на хуманизма, свободата и прогреса. Те са убедени, че външната политика на САЩ, съответстваща на нашата идентичност, на нашите убеждения и жизнените ни интереси, произтича от съхраняващата се вече 200 години вяра на американците в своето предназначение. САЩ са ключов фактор за свободата, процъфтяването и мира по света. Както са казвали древните гърци преди много векове, „характерът е съдба“.

В същото време ние не трябва да се поддаваме на горделивостта, която се поражда от силата, и не трябва да смятаме, че нашата мощ и нашите ресурси са безгранични.

Републиканската външна политика трябва да обедини хората вътре в страната, да помогне на Америка да намери приятели и да разшири влиянието си в чужбина заради нашия велик проект – светът да стане по-добър, по-безопасен. И такъв да го предадем на следващото поколение. /БГНЕС

 
 

Да си мързелив може да е ген

| от chronicle.bg |

Учените откриха седем нови гени, на който може да се дължи нежеланието ви да станете от леглото сутрин. 

Изследователите от Университета в Оксфорд, които анализираха данните от 91105 души, казват, че мързелът може да се дължи на генетика. Те сравниха гените с нивото на активност на изследваните. Това може да доведе до по-добро разбиране на физическия тонус, съня и други здравословни проблеми. Откритието ще помогне и на разгадаване проблема с наднорменото тегло – дали гени са виновни за натрупването на подкожни мазнини или самото натрупване променя генетиката.

Изследваните хора носеха специални гривни, която следят за активността им, за една седмица. Резултатите след това бяха анализирани и така бяха идентифицират новите гени.

Така учените откриха 14 гени, 7 от които абсолютно нови, в пряка връзка с нивото на активност на човек. 

Не може обаче да отдаваме всичко на генетиката. Доктор Айден Дохърти, който води изследването, казва: „Не всичко е гени. Но да разгадаем тяхната роля е много важно за разбирането ни за ефектите и последствията от физическата неактивност.“

През 2016 година в световен мащаб над 1,9 милиарда възрастни хора, над 18 години, живеят с наднормено тегло. 650 милиона са със затлъстяване. 41 милиона деца под 5-годишна възраст имат проблем с теглото.

Затлъстяването е една от причини за смърт, които могат да се избегнат лесно.

Данните са на Световната здравна организация.

 
 

Бен Афлек и Оскар Исаак в „Triple Frontier“ от Netflix (ТРЕЙЛЪР)

| от chronicle.bg |

Netflix имаше много добра година по отношение на авторските филми с „The Ballad of Buster Scruggs“, „July 22″ и „Roma“, както и други. И няма никакво намерение да спира и през 2019.

Стрийминг платформата пусна трейлър на „Triple Frontier“, пълен със звезди и режисиран от Дж. С. Чандор („All Is Lost“ и „A Most Violent Year“). Филмът събира отново Чандор с Исаак като тях ще се присъединят Бен Афлек, Педро Паскал, Чарли Хънман и Гарет Хендлънд.

Официалният синопсис на „Triple Frontier“ е:

„Екип от бивши агенти от Специалните служби (Афлек, Исаак, Хънман, Хендлънд и Паскал) се събират отново, за да организират обир малко населена зона в Южна Африка. За първи път в престижните им кариери, тези невъзпяти герои ще предприемат мисия за себе си, а не за родината. Но когато всичко се преобърне неочаквано и излязат извън контрол, уменията им, лоялността им и моралът им ще бъдат изпитани в борба за оцеляване.“

„Triple Frontier“ е един от няколкото основни драми, които ще видим от Netflix през 2019 година заедно с „The Irishman“ на Скорсезе.

Това е първият филм на Чандлор от „A Most Violent Year“ през 2014 година. Сценарият е дело на Марк Боул, който освен с Оскара си е известен и с работата си по „The Hurt Locker“ и „Detroit“ съвместно с Катрин Бигълоу. Самата Бигълоу първоначално трябваше да режисира и „Triple Frontier“, но промени в графика на снимките наложиха и смяната й с Чандор.

Филмът излиза през март 2019 година в Netflix, а ето и трейлъра:

 
 

Феновете молят НАСА и Илон Мъск да спасят Тони Старк

| от chronicle.bg |

Феновете на „Avengers: Endgame“ са уплашени за живота на иначе железния Тони Старк след като го видяха в доста безизходна ситуация в началото на последния трейлър. До толкова притеснени, че някои писаха на НАСА да го спаси. Все пак кислородът и храната му (по негови думи) ще свършат до дни.

Въпросният трейлър започва с Тони, който оставя съобщение за Пепър Потс, казвайки й, че краят е част от пътуването. След това описва оскъдното си количество въздух и храна. Феновете веднага заляха Туитър!

Някой казва: „НАСА, значи ще оставите момчето да умре просто ей така?!? След всичко, което Тони Старк направи за вас?!?“ Други пък са по смирени: „НАСА, моля ви, спасете Тони Старк нашият железен човек от космоса храната и кислородът му свършват утре моля моля моля моля.“ И когато потребителите на социалната мрежа видяха, че Космическата агенция не отговаря на молбите им, пробваха друга тактика.

„ЕЙ Илон Мъск Тони Старк умира някъде в космоса. НАСА няма да го спаси. Ти би ли моля? пп гледай за виолетов чичко с ръкавица“

„Спрете да питате НАСА да спаси Тони Старк всички знам че SpaceX и Илон Мъск ще го направят“

Чудим се да не би Хюстън да имат някакъв проблем, защото получават ново подобно съобщение всеки 5 минути. Някои фенове обаче не бяха толкова импулсивни към това, което виждат, и започнаха да задават въпроси. Как Тони е успял да свали маската си, ако костюмът му е от Nanotech? Когато се бие заедно с  Doctor Strange и Wong срещу злодеите на Танос в предния филм, Тони си слага костюма с едно плавно движение, само като натиска реактора на гърдите си. Как тогава успява да си свали шлема? Хубав въпрос…

„Avengers: Endgame“ идва на 26 април 2019 година, ето трейлъра.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…