shareit

Осакатени гении: Айнщайн погребан без мозък, Моцарт без глава…

| от |

Книгата на Джеймс Суонзи - „Край на деня: Убийство на Джон Ф. Кенеди“, в която Робърт Кенеди, брат на убития президент на САЩ, е обвинен, че е откраднал мозъка на Джон след аутопсията, за да скрие доказателствата за лекарствата , които е вземал. Това не е единственият документ, в който се споменава за кражби на органите на известните хора в историята.

„Гардиън“ пише, че Кенеди не е единствената знаменитост, която след смъртта си остава без органи, Подобно нещо се е случило и на Алберт Айнщайн, Моцарт, Наполеон, Ленин, Галилей, съобщава blic.rs

Частите на тялото са крадени, пренасяни незаконно, държани в музеи или продавани на търгове за и милиони долари. Така например, кичур от косата на Ернесто Че Гевара на търг в Далас през 2007 г. е продаден за $ 100,000.

След като през ноември 1963 г. е убит в Далас, тялото му е пренесено във Вашингтон, за да бъде направена аутопсия. Неговият мозък е поставен в стоманен контейнер, който след това се съхранява в помещение на тайните служби, а по-късно откаран в Националния архив.

През октомври 1966 г. е установено, че е изчезнало съдържанието на контейнера , а мозъка на някогашния президент никога не е намерен .

Има странна връзка между откраднатите останки на Кенеди и Бонапарт. Дъщерята на Джон Латиме , урологът от Ню Джърси, когото семейството на Кенеди е довело да наблюдава аутопсията на бившия ръководител на Белия дом е купила пениса на Бонапарт на търг през 1977 г. , докато за други части на тялото на френския пълководец не се знае къде са завършили .

Когато Айнщайн умира през 1955 г. , мозъкът му е изключен и проучван от патолога Томас Харви , който е направил много напречни разрези на мозъка, много от които са загубени.

Мозъкът на Ленин също е отстранен след смъртта му , а завършва като случаите на много други руски значими личности – в ръцете на учените  на Московския Институт за Изследване на Мозъка .

Главата на австрийския композитор Йозеф Хайдн, починал през 1809 г. , е откраднат от гроба му от двама мъже интересуващи се от френология – псевдонаука , която въз основа на черепа определя изследва психичното състояние и характеристиките на човека.

Черепът на Хайдн, 80 години след смъртта му, завършил в помещенията на Дружеството на приятелите на музиката във Виена , а останките от тялото са обединени още през 1954 година.

Когато Бетовен умира няколко години след Хайдн, интересът към френологията още е в разгара си, така че известен гробар твърдял, че са му били предлагани пари за главата на Бетовен, за да я пренесе на определено място.

Един от лекарите, които извършват аутопсията взел кост от ухото на германския композитор, както и кичур от косата, а когато тленните останки на Бетовен късно са били ексхумирани установили ,че са откраднати  и части от черепа му .

В помещенията на Международната фондация на Моцарт в австрийския град Залцбург се намира черепа, за които само твърдят, че е принадлежал на известния композитор , но това определено не е потвърдено.

Къде е останалата част от скелета му не е известно, тъй като след смъртта му през 1791 г. гробницата е раскопана и а останките са били откраднати.

 

 
 
Коментарите са изключени

Експериментът „Малкият Албърт“ – да уплашиш бебе с Дядо Коледа

| от |

Експериментът „Малкият Албърт“ е проведен през 1920 г. от известния психолог и „бащата на бихевиоризма“ Джон Б. Уотсън. Неговата цел е да накара бебе, което знаем единствено с името Албърт Б, да изпитва страх от всичко пухкаво. Като оставим настрана огромните проблеми с методологията и етиката на експеримента, получените резултати и тяхното значение за историята на науката стават един от най-известните и значителни в областта на човешката психология.

John Broadus Watson

Джон Б. Уотсън, докато работи в Университета Джон Хопкинс

И така, как започна всичко? Уотсън е силно заинтригуван от работата на руския изследовател Иван Павлов, на когото случайно му хрумва идеята за къндишънинга, докато изследва храносмилателната система на кучетата. За тези, които никога не са чували израза „кучето на Павлов“ – по време на своите изследвания, Иван забелязва, че неговите изследователски субекти започват да слюноотделят преди да им бъде дадена храна, все едно знаят, че идва време за ядене. Така Павлов разбира, че кучетата всъщност отделят слюнка, когато видят, че неговите колеги влизат в стаята, защото ги асоциират с храната. След няколко експеримента в тази посока, той успя да накара кучетата да слюноотделят само при звука на метроном, който преди това не им е влияел по никакъв начин, което го води до заключението, че реакциите на случаен стимул могат да бъдат променяни с помощта на правилните методи.

Що се отнася до Уотсън – той се интересува дали хората могат да бъдат дресирани по същия начин (всъщност Павлов по-късно експериментира с деца сираци, имайки същата идея). И така, вместо да прави експерименти, които не биха били психологически нараняващи, Уотсън решава да тръгне да плаши бебета…

Експериментът е проведен върху бебе, тъй като Уотсън смята, че те са емоционално неутрални и според оскъдното количество информация, останала от изследването (Уотсън изгаря много от бележките си преди да умре през 1958 г.), малкият Албърт е избран от болница на територията на Университета Джон Хопкинс, когато е бил на 8 месеца и 26 дни. Албърт е избран, защото е изключително спокоен към Уотсън и неговата асистентка (и любовница) Росли Рейнър.

След като е взет, на Албърт се правят серия от тестове в лабораторията на Уотсън, за да се установи неговата базисна реакция към редица стимули. В хода на тези начални експерименти на Албърт са показани бял лабораторен плъх, заек, маймуна и по някаква причина горящ вестник като никое от тези неща не изглежда да развълнува особено малкото дете.

Уотсън изчаква известно време, докато Албърт става на 11 месеца и 3 дни, преди да продължи в експеримента си.

Когато отново поднася плъх към бебето, както изследователят очаква, Албърт се пресяга да го погали, но в който момент Уотсън удря с чук еднометрова стоманена тръба с диаметър около 2 сантиметра непосредствено зад бебето, което предизвика силен стряскащ звук, който успява да го разплаче. Уотсън повтаря този експеримент многократно, докато в крайна сметка само при вида на плъха Албърт изглежда, че започва да се плаши и да се опитва да избяга.

За това, че е разрешила детето й да участва в този експеримент, майката на Албърт получава крупната магнатна сума от 1 щатски долар (днес около 12 долара). Трябва да се отбележи също, че въпросната жена може да се е съгласила на експеримента от страх да не загуби работата си, ако не го направи – смята се, че е работила като кърмачка в Дома за деца инвалиди Хариет Лейн, които е свързан с Университета Джон Хопкинс. 

Но да накараш дете да се страхува от плъхове не е толкова лошо, нали? Има голяма вероятност това да бъде полезно в даден момент; никой не иска детето им да бъде ухапано от подобен противен гризач. Проблемът обаче е, че както Уотсън смята, Албърт  започва да се страхува не само от плъха, а от всичко с козина, включително зайци, кучета и дори мъже с пухкави бели бради (като Дядо Коледа). За капак, Уотсън не си прави труда да премахне страховете на детето преди в крайна сметка да го освободи от болницата.

Как въобще може да се оправдае един такъв експеримент върху бебе? По собствените думи на Уотсън:

Отначало имаше значително колебание от наша страна, когато решихме да направим опит за експериментално създаване на реакции на страх. Има известна отговорност, свързана с такава процедура. В крайна сметка решихме да направим опита, оправдавайки действията си с извода, че подобни страхове ще възникнат така или иначе, веднага щом детето напусне защитената среда на детската си стая и навлезе в грубата реалност на останалата част от дома си.

И така, израства ли Албърт с тежка фобия от козина и бради? Това не ни е известно, нито пък самоличността на детето. Но изследователите успяват да намерят имената на две деца, които биха могли да бъдат Албърт, въз основа на малкото информация, която има – Дъглас Мерит и Уилям Барджър. И за двете деца доказателствата са много силни, тъй като и двете са родени в рамките на един ден в една и съща болница, откъдето е избран и Албърт, и двете са имали майки, които са били кърмачки, от които е имало само четири, работещи в болницата, във всеки един момент.

След изчерпателно 7-годишно проучване, ръководено от Хол П. Бек, неговия колега Шарман Левинсън и един роднина на Мерит на име Гари Айрънс, спираме се на Дъглас. За съжаление историята на Мерит не е особено щастлива и ако той наистина е Албърт, тя хвърля върху вече противоречивия експеримент още по-тъмна сянка. Според проучванията на Бек, Мерит е бил син на кърмачка на име Арвила Мерит. Контрастно на описанието на Уотсън за Албърт като един от „най-добре развитите деца, довеждани някога в болницата“, Мерит е много болнаво бебе и страда от хидроцефалия (течност в мозъка) – състояние, което в крайна сметка отнема живота му на 6-годишна възраст. Ако това е вярно, би означавало, че Уотсън умишлено е излъгал в своите документи и по-важното – прекарва значително време, измъчвайки смъртно болно бебе.

Въпреки че изследването на Бек е задълбочено и изчерпателно, не е категорично. В резултат на това някои изследователи смятат, че малкият Албърт всъщност е другото бебе – Уилям Барджър. За разлика от Мерит, Барджър е описан като пример за здраво дете, което вече съответства на описанието на Уотсън. Медицинските данни на Барджър също показват, че той е бил в здравословно тегло за бебе, докато Мерит е слабичък, което изобщо не си съответства с изображенията (и видеото) на Албърт, които показват пухкаво и здраво бебе. Накрая беше открито, че средното име на Барджър всъщност е Албърт и той го ползва дори като голям, което пък доста убедително обяснило защо Уотсън го нарича „Албърт Б“.

Барджър е имал значително по-щастлив живот от Мерит – доживява до сериозната възраст от 87 години и според приятели и семейство му той е бил мил човек, който е живял пълноценен живот, макар че казва, че има отвращение към кучета – нещо, с които семейството му с радост го дразни (според племенницата му).

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени

Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле

| от |

Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.

Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:

В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.

Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.

Josef Mengele, Richard Baer, Rudolf Hoess, Auschwitz. Album Höcker

От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944

Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)

През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.

Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.

През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.

Auschwitz I (22 May 2010)

Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.

Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.

С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.

Child survivors of Auschwitz

Дечица, оцелели от лагера

Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.

WP Josef Mengele 1956

Снимката от аржентинските документи на Менгеле

В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.

По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.

Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.

 
 
Коментарите са изключени