shareit

Ориент Експрес : Раждането на един мит

| от |

Германският кайзер Вилхелм Втори имал любим проект: железница, която да свързва Османската империя с Европа. Така през 1903 започва строежът на багдадската железница – трасето на прочутия „Ориент експрес“, разказва Дойче веле.

В края на 19-ти век Османската империя губи все повече влияние и власт. Европейските вестници пишат за „болния човек край Босфора“. През 1898 султан Абдулхамид Втори решава да модернизира необятната си империя, която все още се простира от Черно до Червено море и Персийския залив. Замислена е нова железопътна линия, която да свърже Багдад с Истанбул и така – с цяла Европа. Чрез багдадската железница Османската империя разчитала да се свърже с европейските индустриални нации.

orient express

Германия – любим партньор на османците

На 18 октомври 1898 в Истанбул пристига човекът, на когото се разчита да подпомогне реализацията на тази идея: германският кайзер Вилхелм Втори. По онова време османците не са били в състояние сами да осъществят намеренията си – имали са нужда от пари и от специалисти, които да прокарат дългото 1 600 км трасе, преминаващо през труднодостъпни участъци.

Така се стига до тържественото пристигане на кайзера, който слиза в Истанбул от борда на кораба си „Хоенцолерн“ и е посрещнат с 21 топовни изстрела. Както германците, така и Османската империя използват обстоятелството, за да демонстрират открито близкото си партньорство. Без да я афишират официално, британците също дават благословията си за осъществяването на проекта. Строителството на багдадската железница е било от голямо политическо значение и всяка велика сила играе своята собствена игра.

Германците обаче се явяват най-любимият партньор на османците, тъй като не мислят за териториални придобивки, а само за икономическа експанзия и достъп до суровини. Освен това приятелството е дългогодишно: още от 1882 г. германски офицери се занимават с обучението на османската армия.

И ето, че идва редът на гигантския проект за новото железопътно трасе. Османската империя има спешна нужда от тази модернизация, тъй като е почти безнадеждно изостанала от развитието на своето време. На прага на 20-и век конете, камилите и мулетата все още са били основното превозно средство за хора и стоки. Превозът на товари или военни части от едната част на империята до другата отнемал месеци.

orient-express-in-poland-02

Строителството трае 37 години

Дойче банк, която трябвало да осъществява финансов надзор над строителството, се колебаела да поеме високия риск. Вилхелм Втори обаче, който е въодушевен от идеята за багдадската железница, принуждава банкерите да приемат ангажимента. И строителството започва през 1903 година от град Коня, докъдето стигали железопътните релси по онова време. Германските инженери и строители се залавят за работа в един изключително труден планински район – с дълбоки пропасти и надморски височини, стигащи до 3 700 метра. Там те изграждат тунели и мостове и отстраняват всевъзможни други пречки.

Наред с техническите проблеми строителството се забавя и по други причини – през 1908 започва бунтът на младотурците, които свалят султана, след това избухва Първата световна война, чийто завършек слага край на Османската империя. Така или иначе, строителството продължава интензивно до 1918, по трасето дори успява да премине и един влак, но последните 300 километра остават недовършени. Чак през 1940-та, цели 37 години след полагането на първата копка, багдадската железница е завършена. На мястото на Османската империя вече е Турция, а Германия е на път да въвлече цяла Европа в нова кръвопролитна война. Багдад пък отдавна вече не е османско владение, а столица на кралство Ирак.

 
 
Коментарите са изключени

Пилоните, които трябва да се счупят

| от |

През повечето време пилоните по улиците са за да държат табели, уличните светлини и така нататък. Те трябва да бъдат добре проектирани, за да издържат на ветрове, бури, цунамита и земетресения. От време на време обаче те трябва да се счупят и то по конкретен начин. Това трябва да се случи при удар на автомобил – за да се намалят щетите и да се спасят животи.

post-light-bases-from-roadside-design-guide-by-the-association-of-state-highway-and-transportation-outdoor

Снимка: Roadside Design Guide

Един от методите, който се използва за правилното счупване на пилоните, е известен като slip base system. В основата си пилонът е направен да се изплъзва при удар. Вместо от край до край пилонът да е едно парче, той е два отделни стълба, застопорени заедно чрез съединителни плочи като на снимката. Това позволява двата пилона да се разделят при сблъсък.

По време на катастрофа, системи като тази могат значително да намалят щетите по автомобила и неговите пътници. След сблъсък, тези системи също така улесняват последващия ремонт.

Има и сглобки, направени по специфичен начин – например, двете съединените плочи са под ъгъл (обикновено 10 до 20 градуса спрямо земята). Този дизайн оптимизира пилонът за удари от предварително предполагаема посока. Целта е след въпросния удар (да чукнем на дърво) горният стълб да се изстреля във въздуха.

При тази система е необходима нормална сила за разбиването на сглобката, докато същевременно тази сглобка все пак е достатъчно здрава, за да издържа на елементите, които изброихме по-горе, както и да забави катастрофиралата кола. Правилното завиване на болтовете между двата пилона постига това – затова и умението на монтиращите е от критично значение.

В наши дни все по-често се използват късащи се болтове, които са предназначен да се счупят в конкретна точка. Те са предпочитани и защото способността им да се счупят правилно не зависи толкова от посоката или ъгъла на удара. Те отнемат и от фактора монтаж, тъй като правилното затягане вече не е съществено.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

| от |

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите „патици“ – една забавна екстравагантност на архитектурата

| от |

Почти 20 години след построяването й, тази 7-етажната офис сграда, която виждате на снимката, е в процес на изоставяне от компанията й собственик. В своя пик тя е приютява 500 работници на Longaberger. Нейният дързък дизайн е вдъхновен от един от основните продуктите на компанията (Medium Market Basket). Съоръжението от 16 700 кв. м. вече е обявенo за 5 000 000 долара.

Въпреки че може да не е привлекателна и полезна за много купувачи, сградата често е посочвана като класически пример за определена дизайнерски клас сгради. Архитектите Робърт Вентури и Дениз Скот Браун наричат този тип сграда „патица“ (а не просто „украсена барака“). Сега ще обясним.

Randy's

„Патиците“ са сгради, които представляват функцията си чрез цялостната си форма и конструкция. Една „украсена барака“ от своя страна е обикновена сграда с добавени табели и декорации, които обозначават предназначението й (като сградата на снимката над този абзац).

Big Duck 2018 05

Сградите „патици“ носят името си от истинска сграда с форма на патица: така наречената Голяма патица, разположена на Лонг Айлънд в Ню Йорк (на снимката). Структурата е построена за магазин, продаващ патици и патешки яйца. Така самата сграда казва на минувачите какво ще намерят вътре.

Вентури и Скот Браун дефинират разликата между патици и украсени сгради, докато изучават Лас Вегас в края на 60-те и началото на 70-те години. По онова време (а може би в известна степен и днес) идеята архитектите да изучават такова помпозно и комерсиално място, предназначено за масите, е силно необичайна, ако не и скандална.

Там, където други модернисти виждат пустиня от кич и псевдоисторически декор, Вентури и Скот Браун откриват слоеве смисъл и символиката, приложени към иначе скучните сгради. По някакъв начин Града на греха представлява завръщане към предсъвременната архитектура – големи знаци показват целта на всяка сграда, а орнаментите обогатяват външния вид на много от тях.

Робърт Вентури, Дениз Скот Браун и Стивън Изенур публикуваха своите открития и мнения в „Learning from Las Vegas“. Книгата е в известна степен скандална за 1972 година и разтърсва някои от тогавашните архитекти, които започват да се разделят на две страни – модерност и (това, което би могло да се разглежда като) постмодерност.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост ot 25 км. ч. а когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

C5, освен че е калпаво превозно средство, също така крие и огромни рискове за безопасността, защото е близо до земята и така затруднява виждането на другите автомобилисти, които могат да се блъснат в него и съответно в шофьора му. То няма въздушни възглавници и е доста нестабилно на три колела.

 
 
Коментарите са изключени