shareit

Ориент Експрес : Раждането на един мит

| от |

Германският кайзер Вилхелм Втори имал любим проект: железница, която да свързва Османската империя с Европа. Така през 1903 започва строежът на багдадската железница – трасето на прочутия „Ориент експрес“, разказва Дойче веле.

В края на 19-ти век Османската империя губи все повече влияние и власт. Европейските вестници пишат за „болния човек край Босфора“. През 1898 султан Абдулхамид Втори решава да модернизира необятната си империя, която все още се простира от Черно до Червено море и Персийския залив. Замислена е нова железопътна линия, която да свърже Багдад с Истанбул и така – с цяла Европа. Чрез багдадската железница Османската империя разчитала да се свърже с европейските индустриални нации.

orient express

Германия – любим партньор на османците

На 18 октомври 1898 в Истанбул пристига човекът, на когото се разчита да подпомогне реализацията на тази идея: германският кайзер Вилхелм Втори. По онова време османците не са били в състояние сами да осъществят намеренията си – имали са нужда от пари и от специалисти, които да прокарат дългото 1 600 км трасе, преминаващо през труднодостъпни участъци.

Така се стига до тържественото пристигане на кайзера, който слиза в Истанбул от борда на кораба си „Хоенцолерн“ и е посрещнат с 21 топовни изстрела. Както германците, така и Османската империя използват обстоятелството, за да демонстрират открито близкото си партньорство. Без да я афишират официално, британците също дават благословията си за осъществяването на проекта. Строителството на багдадската железница е било от голямо политическо значение и всяка велика сила играе своята собствена игра.

Германците обаче се явяват най-любимият партньор на османците, тъй като не мислят за териториални придобивки, а само за икономическа експанзия и достъп до суровини. Освен това приятелството е дългогодишно: още от 1882 г. германски офицери се занимават с обучението на османската армия.

И ето, че идва редът на гигантския проект за новото железопътно трасе. Османската империя има спешна нужда от тази модернизация, тъй като е почти безнадеждно изостанала от развитието на своето време. На прага на 20-и век конете, камилите и мулетата все още са били основното превозно средство за хора и стоки. Превозът на товари или военни части от едната част на империята до другата отнемал месеци.

orient-express-in-poland-02

Строителството трае 37 години

Дойче банк, която трябвало да осъществява финансов надзор над строителството, се колебаела да поеме високия риск. Вилхелм Втори обаче, който е въодушевен от идеята за багдадската железница, принуждава банкерите да приемат ангажимента. И строителството започва през 1903 година от град Коня, докъдето стигали железопътните релси по онова време. Германските инженери и строители се залавят за работа в един изключително труден планински район – с дълбоки пропасти и надморски височини, стигащи до 3 700 метра. Там те изграждат тунели и мостове и отстраняват всевъзможни други пречки.

Наред с техническите проблеми строителството се забавя и по други причини – през 1908 започва бунтът на младотурците, които свалят султана, след това избухва Първата световна война, чийто завършек слага край на Османската империя. Така или иначе, строителството продължава интензивно до 1918, по трасето дори успява да премине и един влак, но последните 300 километра остават недовършени. Чак през 1940-та, цели 37 години след полагането на първата копка, багдадската железница е завършена. На мястото на Османската империя вече е Турция, а Германия е на път да въвлече цяла Европа в нова кръвопролитна война. Багдад пък отдавна вече не е османско владение, а столица на кралство Ирак.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появиха бикините

| от |

Бикините в съвременния си вид имат сравнително кратка история, която се простира само малко повече от половин век, но бельо, което е подобно на бикини, има и се носи често за определени дейности поне от времето на гръко-римляните. Всъщност, първият известен ни екземпляр от какъвто и да вид бикини е от още по-отдавна – около 5600 г. пр. н. е.

Археологически находки от Помпей показват Венера, богинята на любовта и красотата, също облечена в дреха, подобна на бикини. И това е само един пример от много образи на Венера, открити в целия регион, на които тя е облечена в облекло, напомнящо на бикини – както на стенописи, така и на мозайки.

Що се отнася до съвременните бикини, първите стъпки в еволюцията им започват на плажа в Бостън през 1907 г. Бостън тогава е бил значително по-скромно място от древен Рим – затова австралийската плувкиня Анет Келерман дори не е било нужно да обува бикини, за да скандализира народа – тесен бански в една част е повече от достатъчен, за да изплаши бостънци дотолкова, че да я затворят в затвора за скандалното й облекло. Само 3 години по-късно, този тип плувно облекло вече е напълно приемливо за плаж.

Esther Williams 2

Естер Уилямс

През 1913 г., когато жените са допуснати за първи път в олимпийски състезания по плуване, дизайнерът Карл Янстен създава първите бански от две части – впити шорти и горница с къс ръкав. Когато идват 30-те години на 20 век, започват да се появяват деколтета, а ръкавите и страните на банския изчезват. Холивуд изигра огромна роля в развитието на бикините като набляга на сексапила и гламурността и съответно прекрасната Естер Уилямс във филми като „Neptune’s Daughter“ прекарва възможно повече време във водата, облечена в провокативни (за времето си) бански костюми.

С изобретяването на нови материали като найлон и латекс, около 1934 г. банските костюми стават по-подчертаващи формите на тялото и вече имат презрамки, които могат да се повдигат или спускат.

Betty Grable 20th Century Fox

Известният Pin-up модел Бети Грейбъл

До началото на 40-те години банските от две части вече са доста често срещана гледка по плажове. Холивудските pin-up момичета като Ава Гарднър, Рита Хейуърт и Лана Търнър бяха заснемани доста често, носейки такъв тип бански костюми, и техните снимки красяха военните казарми по целия свят.

След това идва лятото на 1946 г., когато двама мъже, инженерът Луис Реард и дизайнерът Жак Хайм, създават и пускат собствени бански от две части горе-долу по едно и също време. Хайм е дизайнер на бански костюми по професия, който изработва този модел специално за магазина му в Кан, Франция. Той го кръщава „Atome“, което отразява оскъдните му размери. За да рекламира най-новата си модна линия, той наема пилоти, които изписват думи в небето.

Междувременно в Париж, Луис Реард, вдъхновен от жени, които вижда да навиват банските си костюми, за да хванат повече тен, създава свой собствен бански от две части, който нарича „бикини“. Нарича го така, защото смята, че въздействието на банския му ще бъде като на експерименталните атомни бомби, които по това време се взривяват близо до рифа Бикини в Тихи океан. Реард рекламира бикините като „най-малкият бански на света“ и ако се замислим днес как наричаме този тип бельо – атом или бикини – бихме си отговорили чий продукт печели конкуренцията.

Мишелин Бернардини

Модерните бикини бяха официално представени пред света на модата на 5 юли 1946 г., когато голата танцьорка Мишелин Бернардини (единствената жена, която Реард успява да намери да носи облеклото му), ги показа на модно дефиле до басейн в Париж. Няколко присъстващи американски модни репортери изразяват лек шок от оскъдните бански, като заявиха, че това може и да е окей за френските жени, но американските момичета никога не биха се решили в такъв мръснишки, долен вид. Година по-късно бикините ще направят и своя американски дебют.

Първоначалните продажби на бельото вървят бавно. В САЩ има много хора, които намират разголения характер на бикините шокиращ и неморален, а в някои градове носенето им на публично място дори е незаконно.

Goldie Hawn - 1970

Голди Хоун 

През 60-те и 70-те обаче идва сексуалната революция и популярността на бикините рязко избухва, ставайки важна част от поп културата. Тъй като отношението на обществото към секса става все по-спокойно, бикините съответно стават все по-малки и по-малки с напредването на времето, а до началото на 80-те години идват на мода бикини с много ниска талия, които се държат само от една връзка. След това се появяват дори още по-отрязани бикини, след това идват и просто въженца с миниатюрни парчета плат, които едвам да покриват срамотиите на човек…

 
 
Коментарите са изключени

Историята на метъра

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.

gettyimages-146833406-594x594

Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията –  Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.

Alexander The Great

Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.

Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.

gettyimages-50615028-594x594

През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.

След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.

gettyimages-51244932-594x594

Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“  и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.

Istanbul_-_Museo_archeol._-_Alessandro_Magno_(firmata_Menas)_-_sec._III_a.C._-_da_Magnesia_-_Foto_G._Dall'Orto_28-5-2006_b-n

Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329

Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40  000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.

gettyimages-57067553-594x594

Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.

От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.

Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.

Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл.  През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.


View this post on Instagram

(16/16) In 324 BC, Alexander the Great’s lifelong friend and second-in-command, Hephaestion, died from a fever, though some reports suggest he may have been poisoned. Hephaestion’s death devastated Alexander, and he ordered the preparation of an expensive funeral pyre in Babylon, as well as a decree for public mourning. Back in Babylon, Alexander planned a series of new campaigns, beginning with an invasion of Arabia, but he would never have the chance to see them through. In June 323 BC, Alexander died in the palace of Nebuchadnezzar II, in Babylon (pictured), at the age of 32. There are two different versions of Alexander’s death, the details of which differ from one another. One source, the Roman writer Plutarch, is that Alexander developed a fever after a heavy night of drinking with two of his military officers, Nearchus and Medius of Larissa. The Ancient Greek historian Diodorus recounts that Alexander was struck with pain after downing a large bowl of unmixed wine in honour of Heracles, the divine hero of Greek mythology and son of Zeus, dying following a further 11 days of weakness. There are also theories that the great leader was poisoned, which, given the Macedonian aristocracy’s propensity for assassination (recall his father Phillip II had died in this way), is not at all implausible. However, Plutarch is known to have dismissed this as a fabrication. Alexander had no obvious or legitimate heir, his son Alexander IV by Roxane being born after Alexander’s death. According to Diodorus, Alexander’s companions asked him on his deathbed to whom he bequeathed his kingdom; his cryptic reply was „to the strongest“. Thus began several decades of war between his generals and the governors of his empire for ultimate control, known as the Wars of the Successors. The eventual result was that Alexander’s empire was divided between four main stakeholders: the Ptolemaic Kingdom of Egypt, a Hellenic-Persian Empire (known as the Seleucid Empire) of Mesopotamia and central Asia, the Attalid dynasty of Anatolia (Asia Minor) and the Antigonid dynasty of Macedonia. #alexanderthegreat #history #alexander #persia #arabia #empire #king #macedonia #greece #historylovers

A post shared by the_history_page (@the_history_page) on

Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.

Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.

Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.

 
 
Коментарите са изключени

Заговорът на Уолстрийт срещу американския президент

| от |

През 1933 и 1934 г. може би се случва предполагаем заговор за сваляне на правителството на Франклин Делано Рузвелт от банкери на Уолстрийт и едри бизнесмени. Докато вестниците по онова време го наричат „гигантска измама“, други, включително Специалният комитет на Камарата на ООН за американските дейности, намират твърденията за „достоверни“. Решете сами:

По време на предизборната му кампания през 1932 г. Рузвелт обещава работни места за безработните изплашени бизнесмени, които се страхуват, че той ще превърне капиталистическата им нация в социалистическа. Един от първите икономически актове на Рузвелт като президент е да премахне златния стандарт, през април 1933 г.

Консерваторите са възмутени от това. Както пише сенатор Хенри Д. Хатфийлд:

Това е деспотизъм, това е тирания, това е унищожаването на свободата… Така обикновеният американец се свежда до статута на робот. Президентът не просто е подписал смъртния акт на капитализма, но е наредил осакатяването на Конституцията, освен ако приятелите на свободата, независимо от партията, не се обединят, за да си върнат загубеното.

И някои хора действително се обединяват и създадат Американската лига на свободата с намерението да покажат „ценността на насърчаването на хората да работят; насърчаване на хората да забогатяват„. Членовете включват някои от най-заможните и най-могъщи хора в страната по това време:

Айрийн, Пиер и Ламо дю Понт, Джон У. Дейвис, бившият кандидат за президент и адвокат на Дж, П. Морган, Алфред Слоън от General Motors и Ал Смит [виден нюйоркски политик].

Според тези, които вярват, че има заговор, няколко членове на лигата, страхувайки се от социалистическите и комунистическите (според тях) реформи, които Франклин възнамерява да направи, правят план да свалят кабинета му от власт. Участниците в заговора включваха дю Понт, бивш кандидат за президент, бивш губернатор на Ню Йорк, банкери от Уолстрийт и директора на компанията Bethlehem Steel.

Vincenzo_Laviosa_-_Franklin_D._Roosevelt_-_Google_Art_Project

Франклин Рузвелт

Двама членове на този Уолстрийт пуч бяха Джералд Макгуайър, продавач на облигации с доста връзки и командир на американския легион в Кънектикът, и Уилям Дойл, също бивш командир на американския легион.

По това време в САЩ, в разгара на Голямата депресия, фашизмът не се възприема като напълно лошо нещо от редица американци. Всъщност един историк отбеляза: „Успехът на Хюи Лонг (популярен и силен губернатор на Луизиана) изглеждаше доказателство, че фашизмът може да му идва на човек отвътре… със съгласието на хората“.

В действителност, застъпниците за крайно дясно правителство вярват, че разполагат с готова милиция, която ги чака в лицето на членовете на Американския легион:

Бедните, но добре обучени ветерани от Първата световна война бяха идеалните кандидати за фашистка милиция [и] чрез Американския легион, те вече бяха организирани и униформени… близо милион членове.

SmedleyButler

Смедли Бътлър

Без съмнение Смедли Бътлър е американски герой. Присъединява се към пехотинците на 16-годишна възраст и:

Първо служи в Куба като непълнолетен лейтенант през 1898 година… заради актовете си на смъртоносен героизъм в Боксерското въстание, докато е бил още в юношеските си години… е удостоен с първия си от два медала на честта [и става] комендант на родната полиция на Хаити… В Китай от 1927-1929 г. Бътлър… е повишен в генерал-майор.

Участници в Боксерското въстание

Като не особено сервилен човек, Бътлър често се е сблъсквал с различни неприятности. През 1932 г. той защитава Бонус маршовете (на снимката най-горе), протест на 20 000 бедни ветерани от Първата световна война, които правят лагер във Вашингтон в опит да получат пари за участието си във войната.

Бътлър е бил много популярен сред ветераните и често е бил молен да говори пред ветерански групи. В обръщение към членове на Американския легион през 1931 г. Бътлър казва:

Прекарах 33 години… като мъж от висок клас за Големия бизнес, за Уолстрийт и банкерите. Накратко, бях рекетьор за капитализма… пречиствах Никарагуа за международните банки… през 1909-1912г… Мексико… за американските петролни интереси през 1916г… Доминиканската република за американски захарни интереси през 1916г… Хаити и Куба… за момчетата от Нешънъл сити… Помогнах в изнасилването на половин дузина централноамерикански страни в полза на Уолстрийт…

Бътлър остава защитник на правата на войниците и продължава да изнася лекции срещу печалбарството от войната, споделяйки страха си, че фашизмът в САЩ нараства.

По-голямата част от основната версия на сюжета на заговора идва от показанията на генерал Бътлър пред Специалния комитет на Камарата (Комитета на Маккормак-Дикщайн). Той твърди, че през 1933 г. към него са се обърнали Дойл и Макгуайър под претекста, че искат да помогне за реформирането на Американския легион.

В началото на заговора Бътлър трябва да „постави“ 200-300 редовни легионери сред публиката на годишната конвенция, да ги накара да вдигнат шумотевица и след това да излязат и да изнесат реч, която ще е предварително написана от Дойл и Макгуайър. На въпроса откъде ще дойдат парите за транспортиране на войниците до Чикаго, Бътлър казва, че Макгуайър му е казал: „О, ние имаме приятели“, които включват Грейсън Мърфи.

Бътлър се измъква, но след това по-късно Робърт Кларк идва при него, наследник на компанията за шевни машини Singer, идва при него и му обяснява, че речта е важна за плана им да върнат златния стандарт в Америка:

Не искам да загубя [състоянието си]. Склонен съм да похарча половината… за да спася другата половина. Ако излезете и направите това изказване в Чикаго, сигурен съм, че те ще приемат резолюцията и това ще бъде една стъпка към връщането на стандарта.

Бътлър отново отказа да произнесе речта.

След конвенцията, през ноември 1933 г., Макгуайър се отново говори с Бътлър, този път да ръководи „много голяма супер организация за поддържане на демокрацията“, която той определи по-късно като „френска организация от супер войници“. Твърди се, че Макгуайър казва на Бътлър, че войниците ще „подкрепят президента… [като се уверят], че той няма да променя метода [на финансиране на правителството]“.

Заговорът, според Бътлър, включва и внедряването на „помощник-президент“, секретар по общите въпроси, за да помогне на преумореният Франклин, за когото „всеки може да каже, че здравето на президента отлсабва… и тъпият американски народ ще се хване на това след секунди“.

Бътлър никога не се присъединява към този заговор, но говори със своя приятел и репортера на Philadelphia Record, Пол Комли Френч за това. Френч разследва нещата през септември 1934 г. и свидетелства, че когато говорил с Макгуайър, той му казал, че:

Имаме нужда от фашистко правителство в тази страна… Единствените мъже, които имат патриотизма да го направят, са войниците, а Смедли Бътлър е идеалният водач. Той можеше да организира милион мъже за една нощ.

Френч потвърди останалата част от историята на Бътлър.

Никой никога обаче не е съден за този заговор.

 
 
Коментарите са изключени