shareit

Олимпийският Сочи е странно място

| от |

Преди избора си за домакин на Зимните олимпийски игри през 2014, които започват през февруари, Сочи е бил непознат за повечето хора извън Русия.

Тази анонимност кара фотографа Rob Hornstra и писателя Arnold van Bruggen да се впуснат в петгодишен проект за проучване на града на брега на Черно море.

Тяхната работа сега е събрана във фотокнигата „An Atlas Of War and Tourism in the Caucasus“, излязла наскоро и в Амазон. Тя започва зловещо:

„Зимни олимпийски игри в субтропичен курорт. Заобиколен от конфликтни зони. Най-скъпите игри, правени някога. Това е Сочи. За едва шест години, всичко тук е изградено от нулата.“

Сочи се намира в Кавказ, граничи с Чечения, Грузия, Абхазия, както и други региони, в които е имало насилие в последните години. Или, както казва Катя Примакова, местен журналист: „Единственото място в Русия без никакви сняг, избрано да организира зимни игри“.

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

| от |

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Как една немска кинозвезда вдъхнови създаването на Жокера

| от |

В „Joker“, който излезе сравнително скоро, феновете се насладиха на най-новата екранна интерпретация на закачливия психопат. Преди брилянтния Хоакин Феникс в ролята са влизали дълга поредица от всепризнати актьори като Сизър Ромеро, Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето.

Това, че филмът е посветен само на Жокера подчертава, че може би с изключение на Лекс Лутор, той е най-известният и развит злодей и антагонист, който вселената на комиксите ни даде. И не е трудно да се види защо: Жокерът носи със себе си постоянна заплаха от непредсказуем хаос, който се крие зад широка му лъчезарна усмивка, и именно заради него Клоунът принц на престъпността е далеч по-изнервящ и вълнуващ от един обикновен злосторник, който просто иска да превземе планетата.

Conrad Veidt by Becker & Maass

Конрад Вайд

Жокерът е създаден от творчески екип в състав Боб Кейн, Бил Фингър и Джери Робинсън за комикса „Batman“ брой 1 през април 1940 г. Докато за точния му произход все още се водят дебати, единодушно се смята, че злодеят е вдъхновен от външния вид и поведението на една позабравена филмова звезда, Конрад Вейдт от Германия, във филмовата адаптация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго от 1928 г.

В интервю на Comic-Con през 2009 г., Робинсън разказва как обединява сили с Кейн и Фингър малко след дебюта на Батман в „Detective Comics“ брой 27, издаден през май 1939 г., и заедно започват да размишляват върху това какъв враг да дадат на черния рицар.

За целта Робинсън, по това време студент в Колумбийския университет, се обръща към своите изследвания и наблюдения в областта на литературата. Първо, той знаеше, че всички велики герои имат противник, който наистина ги подлага на изпитания, независимо дали това е професор Мориарти за Шерлок Холмс или Голиат за Давид. Той също така искаше персонажа да притежава някаква характерна физическа черта, а-ла Гърбушкото на Нотр Дам. И накрая, той смята, че е от съществено значение порасонажът да има „някакъв атрибут, който да създава един вид противоречивост в образа му“ като мисли, че ако персонажът е лош, но има чувство за хумор, това би създало интригуващото психологическо въздействие.

Идвайки от семейство на картоиграчи, не минава много време преди пред Робинсън да изкристализира концепцията, която ще обедини всичките му изисквания. Той вади жокера от колода карти и я показва на Кейн и Фингър.

Фингър отбелязва, че лицето от картата много му напомня на това на Конрад Вайд от „Човекът, който се смее“, което първоначално не говори абсолютно нищо на колегите му. Но той им дава книга със снимки от филма от 1928 г., в който се разказва за момче на име Гуинплайн, което е осакатено така, че устата му винаги да седи в неестествена усмивка като наказание към баща му, който обижда краля. Въпреки че образът му е положителен и симпатичен, на снимките човекът е с коса, отметната назад, и с неестествено широка усмивка, което създава достатъчно притеснителен образ, за да могат тримата да формират антагонист, достоен за Батман.

Кейн обаче си спомня нещата по малко по-различен начин. В интервю от 1994 г. за Entertainment Weekly той каза:

„Бил Фингър и аз създадохме Жокера. Бил беше писател. Джери Робинсън дойде при мен с една карта жокер. Това е начинът, по който ще обобщя историята… Бил Фингър имаше книга със снимки на Конрад Вайд и ми я показа и каза: „Ето Жокера“. Джери Робинсън няма абсолютно нищо общо с процеса, но винаги ще твърди, че го е създал, докато не умре. Той донесе игрална карта, която използвахме в няколко броя, в които Жокера носеше такава карта в себе си.“

Официално сочен до 2015 г. за едноличен създател на Батман, Кейн е известен с това, че споделя много малко заслуги за успеха на комикса с други хора, дори при условие, че Фингър създава външния вид на Рицаря, както и много от другите герои, заедно с историите им. Що се отнася до собствените му спомени за произхода на Жокера, Фингър по интервюта обикновено отдава заслуга на целия екип.

В крайна сметка обаче всички са съгласни, че тъжният и обезобразен Гуинплайн е образът, по който е моделиран злодея. И въпреки че по първоначален план персонажът е трябвало бързо да умре, той е спасен от един от редакторите, защото показва потенциал да бъде източник на интриги. Така и става – затова днес Жокерът е на едно от челните места в класацията на враговете на Батман.

Joaquin Phoenix (2005)

Хоакин Феникс 

Както Робинсън също отбеляза в интервю от 2009 г., Жокерът нарочно e създаден без конкретна история за произхода му, което дава възможност за нови и нови реинтерпретации на героя както върху белия лист, така и на екрана. През 1951 г., например, излиза романът „Batman: Arkham Asylum“, в който се засяга присъщата за Жокера анархистичност, която пък ясно можем да видим в играта на Хийт Леджър в „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан.

Жокерът на Хоакин Феникс пък следва траектория, очертана в комикса от 1988 г. „The Killing Joke“.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на „защитниците на църквата“ – швейцарската гвардия

| от |

На 21 януари 1506 г. по нареждането на папа Юлий II се сформира така познатата швейцарска гвардия. До днес това се смята за една от най-старите военни бригади, които работят и до днес. След като Ватикана призовал тази гвардия да предпазва папата, униформата трябвало да се промени. Ренесансът бил доста по-дръзко преживяване и съответно трябвали известни промени.

До 1981 г. това била единствената група, която да предпазва папата, докато през 1981 г. не се прави неуспешен опит за покушението на папа Йоан Павел II. Тогава вече се поставят доста по-тежко въоръжени гвардейци, които да се справят с по-сложните ситуации. Изискванията са сурови: армията призовава мъже на възраст между 19-30 години, които не трябва да бъдат женени, всички трябва да преминат суровите тренировки и обучение и след това трябва да чакат повикване от папата. Папа Юлий II първи ги нарича „защитници на църквата“.

Първото им бойно кръщене е на 6 май 1527 година и до днес се смята за основния подвиг, който никога няма да ги замени. Повече от 147 гвардейци успяват да задържат атаката на римския император Чарлз V, докато се води битката за Рим. Папа Климент VII успява да избяга със скромен ескорт от 42-ма гвардейци. Междувременно всички останали умират в изпълнение на своя дълг. Последната битка е водена близо до базиликата на Свети Петър. Едва там се налага на Климент VII да използва и немски наемници, за да успее да се спаси.

Magius_Voyages_et_aventures_detail_09_03

Снимка: By Anonymous – http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8496581k, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21656063

Папа Пол III ще възобнови службата на швейцарската гвардия само 10 години по-късно (1537 г.). Швейцарската гвардия има само възможности за защитаването на доброто си реноме и е последната линия на защита на крал Луи XVI. И дори тогава показват геройски опити да се справят с побеснялата тълпа. Историята показва, че гвардията е назначавана няколко пъти и след това разпускана в зависимост от ситуацията.

Когато папа Пий IX напуска Рим е освободил и своите гвардейци, но на следващата година се завръща отново и ги назначава. В края на XIX век вече няма особена нужда от гвардейци, които да охраняват толкова ревностно папата, но изпълняват традиционната роля на охрана по време на някои церемонии. Броят им се намалява до 133 души. През 1929 г. на услугите на папата идва и жандармерията, докато гвардията продължава да присъства на церемонии. През 1978 г. следва поредното редуциране, което в този случай е 90 човека. Папа Йоан Павел II ги увеличава до 100 човека, а през 2010 г. стават 107 души. Огнестрелното оръжие се въвежда след прословутия опит за убийство, освен това униформите се сменят и повечето гвардейци приемат официалния гардероб, придружавайки папата в чужбина.

Самата гвардия се обновява всяка година на 6-и май и освен възрастово изискване, височината на кандидата трябва да отговаря на определен стандарт – в този случай говорим за 174 сантиметра минимум. На този етап жените не се допускат в гвардията и това може да бъде план за много далечното бъдеще. Всеки гвардеец трябва да служи минимум 2 години и заплатата е 1300 евро на месец със заплащането на допълнителните разходи и извънредни часове. Гвардейците, които служат повече от три години получават и Бенемеренти медалът за вярност към папата. И до този момент се смята, че това остава най-лоялната наемна армия (поне за папата). Подвизите на тези джентълмени са записани в световната история и подпечатани с огромната им жертвоготовност.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Боян Петканчин – основоположник на геометрията в България

Улица „8-ми декември“ може да се похвали с няколко пресечки кръстени на името на професори. Времето се промени в такава посока, че днес улицата кръстена на студентския празник е осеяна с кафета и заведения, докато академиците най-вероятно остават зад светлината на прожекторите. Една от тези позабравени малки улички носи името на Боян Петканчин.

Роденият през 1907 г. Боян идва от род на повече от 2 века. А коренът е основателят на фамилията Петканчо и така рядката фамилия продължава да съществува. Данни за Петканчо липсват, но се смята, че е бил борец з асвобода, който умира след схватка с османската власт. Тогаващната традиция гарантира, че децата ще се казват Петканчини, а не Петканчови, защото историята се кове чрез действия, чиято стойност изисква запомняне. В началото на 20-и век на бял свят проплаква и Боян, а времената за бунтове и преследвания вече са приключили.

Идва време за нови постижения и предизвикателства. Като дете, малкият Боян израства в интелигентно семейство на търговци. Дядото Тодор Лазаров Петканчин е владеел няколко езика, търгувал и често пътувал до Виена, Букурещ, Атина и Цариград. Родната майка на Боян пък била дете на учители, както и внучка на поп, следователно възпитанието било за пример. Тодор Петканчин много добре знаел каква фамилия има и се включвал активно в Освободителната война. Богатството приключва бързо и семейството е принудено да живее в нищета. Лазар Тодоров Петакнчин (бащата на Боян) започва да слугува в Зографския манастиръ в Света гора.

Този занаят ще бъде доста сериозно практикуван и ще работи така в Банско, а после и в София до 1887 г. Тогава брат му Иван го записва в първи клас и с това дава крилете и свободата на знанията за Лазар. Науката го кара да завърши образованието си в Кюстендилското педагогическо училище. Още със завършването си през 1895 г. заминава за Пловдив и започва да преподава. Именно там се запознава със своята съпруга Ивана. Учителите получават сериозно заплащане, но законът не позволява семейство да преподава и затова само бащата започва да работи като преподавател, а Ивана остава да гледа децата. Парите обаче не стигат и много скоро започва да работи като преподавател в село Коматево (днес квартал на Пловдив).

person-4723982_1920

И точно в това интелигентно семейство се ражда прословутия Боян Петканчин. За него е известно, че започва да говори много късно и още на 4-годишна възраст губи баща си. Майката отглежда трите си деца и успява да даде на всяко едно образование. Големият син Тодор се озовава в Морското училище във Варна. Дъщерята Зорница завършва Софийския университет със специалност химия и по-късно освен като преподавател е и автор на учебници по същия предмет, а за малкия Боян остава най-тежката корона – талантът. На четири годишна възраст успява да се научи да чете и пише чрез наблюденията на своя брат и сестра.

Тръгва на училище на 6-годишна възраст и показва феноменална памет. Завършва средното си образование в мъжка гимназия „Александър I“ и в този период има няколко сериозни интереса – следенето на небесните тела и идентифицирането им, както и висшата математика. Вторият ще бъде основен в живота му, а когато има свободно време, предпочита да го запълни с научаването на нещо ново. Точно по тази причина изучава със сестра си стенографията и я практикува през лятото в Пловдивския военен съд. През 1925/1926 г.

Боян Петканчин прекрачва прага на Физико-математическия факултет на университета в София. Колегите му коментирали таланта като светкавичен и той самият можел да решава задачи, докато се изписват. През 1929 г. става асистент след единодушно решение на Съвета на преподавателите (впрочем през цялата си математическа кариера Петканчин винаги ще бъде единодушно избиран).

Дори и докато отбива военната си служба продължава да се занимава с математика и да покорява нови и нови върхове. Необятната математика му е толкова позната, че за няколко минути може да обясни всичко, което остава неясно при срещите с професорите, а това е рядко срещан талант. В този период България изпраща своите най-големи математици на обучение в страни като Германия, Франция и Италия. През 1934 г. е пуснат една година в творчески отпуск и съответно заминава за Хамбург. За една година се запознава обстойно с геометрични вероятности, геометрични приложения на диференциалните уравнения, квантова теория и оптика, сферична астрономия и още много други.

Неговата дисертация е „Връзки между гъстотите на линейните подпространства в n-мерни пространства“. Изборът му е интересен, имайки предвид, че този човек не се е занимавал особено с многомерна геометрия. Унгарският математик О. Варга ще разказва, че при поставянето на трудна задача от немския професор Блашке, Петканчин купува няколко хляба и килограм кашкавал, затваря се в квартирата и след няколко дни излиза с решение. Подобна отдаденост можем да срещнем и сред други велики личности като Бетовен.

През 1936 г. Боян е официално „доктор на природните науки“. През 1941 г. с единодушно решение е избран за редовен доцент. Всички са запленени от краткото и ясно представяне на математически проблеми, както и съвършената логическа мисъл. От 1935 г. Петканчин става член на немското математическо дружество и членува в него до края на Втората Световна война. Благодарение на него в Софийския университет започва да се изучава дисциплината „Основи на математиката“, с чиято помощ се повишава значително подготовката на бъдещите преподаватели по математика. Неговият труд води до изграждането на ново геометрично направление – двуосната геометрия и нейните обобщения.

В началото на 1945 г. е повишен в извънреден професор. В края на 1956 г. се признава и научната степен „доктор на физико-математическите науки“. И както всеки се досеща, неговият път го води и до изграждането и развитието на Математическия институт на БАН. През 1966 г. става редовен член на Българската академия на науките. От 1971 г. работи изцяло в БАН, но продължава да преподава. През 1971 г. е заместник секретар на Редакционно-издателския съвет на БАН. На 75 години е вече редовен професор в Института по математика и продължава да е там до смъртта му през 1987 година.

Боян Петканчин оставя светла следа за всеки бъдещ математик, който иска да бъде изкушен от точните науки. Стилът му на изразяване, вниманието към детайлите и още редица други качества променят изцяло вида на тази наука в България. Подобно постижение заслужава далеч по-сериозна почит от малка уличка в Студентски град, но не трябва да забравяме, че това е род на повече от 2 века и всеки е оставил своята ясна следа.

 
 
Коментарите са изключени