shareit

Олимпийският огън се завърна от Космоса

| от |

Спускаемият апарат на кораба „Союз ТМА-09М“ с трима космонавти от екипажа на Международната космическа станция (МКС) и факела на Игрите в Сочи, се приземи днес в планирания район в степта на Казахстан, предаде ИТАР-ТАСС.Агенцията цитира Центъра за управление на полетите край Москва.

Руснакът Фьодор Юрчихин, италианецът Лука Пармитано и американката Карън Найбърг се завърнаха от мисия на МКС, продължила 166 дни. С тях на Земята се завърна и факелът с олимпийския огън, който за пръв път в историята на Игрите стигна и до Космоса. В събота той бе изнесен в космическото
пространство от двама руски космонавти – Олег Котов и Сергей Рязански. Необичайният етап от щафетата с олимпийския огън за олимпиадата в Зимната олимпиада в Сочи догодина се предаваше
пряко от руската телевизия.

В същото време европейският спътник „Гоче“ се разпадна в атмосферата. Данни за щети, нанесени при падането на отломки от сателита, няма, предаде ИТАР-ТАСС, цитирайки Европейската космическа агенция, чиято централа се намира в Париж.

Kazakhstan Russia Space

Приблизително в 01,00 часа централноевропейско време, в понеделник, 11 ноември „Гоче“ навлезе в атмосферата на Земята и както се предполагаше, се разпадна в горните слоеве на атмосферата, се казва в съобщението на космическата агенция.
Научният спътник, който бе използван за създаване на гравитационна карта на Земята и уточняване на параметрите на океанските течения, бе изстрелян през 2009 г. от руския космодрум Плесецк с ракета носител „Рокот“.

 
 
Коментарите са изключени

Как песента Bohemian Rhapsody стигна до ефира

| от |

С времетраене 5 минути и 55 секунди, обединяваща елементи от хард рок, опера и поп, Bohemian Rhapsody със сигурност е една от най-еклектичните песни, пускали се по радиото, но в никакъв случай не е най-дългата. Hey Jude на Битълс (7:11), I’d Do Anything for Love (But I Won’t Do That) на Meatloaf (7:58) и All Around the World на Oasis (9:38) са все песни, които успяха да пробият в класациите, въпреки че са около два пъти по-дълги от повечето стандартни поп парчета. Самият факт обаче, че има толкова малко песни с дължина над 5 минути, които са си извоювали толкова много ефирно време, е свидетелство за това колко рядко се случва това.

Въпреки че днес Bohemian Rhapsody е смятана за шедьовър, когато записът й приключва, EMI (лейбълът на Queen по това време) не я оценява високо, а генералният мениджър по международни продажби, когато я чува, казва: „Какво по дяволите е това?“ И човекът не сам във възмущението си – почти всички казват същото, когато чуват песента, включително и Елтън Джон, който възкликва „Вие луди ли сте?“, когато разбира, че бандата иска тя да бъде първия сингъл в албума A Night in the Opera.

Излиза, че от EMI очакват You’s My Best Friend да бъде най-големият хит в албума и съответно карат групата да го бутне на първо място. Queen обаче са непоколебими в решението си и каза на EMI, че първият сингъл трябва да бъде Bohemian Rhapsody. В отговор EMI се опита да намери компромисно решение и да предлага да скъсят малко песента – предложение, което групата бързо отхвърля.

Единственият човек, който вижда гениалността на песента (и който не е от групата, разбира се) е прочутият диджей и близък приятел на Меркюри, Кени Еверет, който заявява, че „ще бъде номер едно векове наред“.

Точно как Еверет изначално се сдобива с копие на сингъла в началото на октомври 1975 г. не е ясно. В зависимост от това, на кого вярвате, Еверет или иска от Рой Бейкър копие, след като го чува на частна презентация, или получава копие от самия Меркюри, малко след като я записва. Знаем обаче, че Еверет е помолен да запази записа само за себе си и в никакъв, ама никакъв, случай да не го пуска по радиото или да говори за това как го е получил на живо в ефир. Според Бейкър, Еверет се съгласява с тези условия като казва „Няма да го пускам“ и намигва.

Групата все още се бори с лейбъла сингълът им да бъде на първо място в албума и затова взима нещата в свои ръце.

Въпреки „строгите“ инструкции да не го пуска по радиото, веднага след получаването копие на сингъла, Еверет започва да пуска части от песента в сутрешното си предаване по Capital FM, популярна радиостанция в Лондон. Всеки път, когато Еверет пуска откъс от песента, той го прави да изглежда като инцидент, казвайки на слушателите, че „пръстът му явно се e изплъзнал“ и че не е трябвало да чуят нищо. Така интересът към песента започва да расте.

Обаждания започват да заливат станцията като всеки моли Еверет да пусне цялата песен, която той до този момент е нажежил песента до нелепа степен, казвайки на вече пленената си публика, че не може да изсвири цялата песен, защото е обещал, че няма да го направи. В крайна сметка Еверет отстъпва и пуска цялата Bohemian Rhapsody общо 14 пъти за два дни.

Едно много важно нещо, което Еверет изпуска в ситуацията, е да каже къде слушателите могат да си купят песента, в резултат на което станцията е посетена от стотици любопитни музикални фенове, надяващи се да получат копие. Музикалните магазините в цялата страна също са изненадани, когато на следващия понеделник сутринта, след като Еверет изсвири цялата песен, се появяват запитвания за сингъла. Проблемът е, че към този момент песента все още не е пусната на пазара.

Bohemian Rhapsody by Queen US vinyl red label

Сингълът на плоча

Подобно нещо се случваше и от другата страна на Атлантика, където Пол Дрю от RKO успява да се сдобие отнякъде с копие на песента и започва да я върти в мрежата на всички станции на компанията. Както по-късно Бейкър казва „Получи се доста странна и неловка ситуация, при която радиата и от двете страни на Атлантическия океан въртяха песен, за които звукозаписните компании тогава казваха, че никога няма да види ефир!“

Като в крайна сметка вижда, че песента става хит по радиото още преди да бъде издадена, лейбълът отстъпва и на 31 октомври 1975 г. Bohemian Rhapsody официално е пусната като сингъл във Великобритания, където седи 9 седмици под номер 1 в класацията. Както предсказва Кени, днес песента се счита за една от най-добрите в историята на музиката, като получава и своето място в Залата на славата на Грами през 2004 година.

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Удоволствието да построиш нещо

| от |

Много съвременни хранителни стартъпи научиха от първа ръка, че някои клиенти предпочитат да вземат активна роля при приготвянето на ястията си. Но това прозрение не е ново. През 50-те години на миналия век готовите смеси за торта срещат съпротива на пазарна, защото хората добиват чувството, че може би тези смеси правят цялото готвене твърде лесно, подценявайки труда и уменията на готвача.

Марката Betty Crocker наема психолога Ърнест Дихтер, който ги съветва да направят една малка, но много важна промяна – да накарат клиентите си да добавят яйце към сместа. Така нещата се преобръщат изцяло, защото увеличава ролята на клиентите в процеса на приготвяне. Това от своя страна помогна за стимулиране на продажбите на продукта.

Всъщност се оказва конкретно в този случай, че с добавянето на пресни яйца тортите стават по-хубави. Но като повечето легенди, и в тази има известна истина: влагането на усилие от наша страна наистина променя връзката ни с нещата.

През 2011 г. екип от учени наричат този тип когнитивно пристрастие „ефектът на IKEA“, заради това, че клиентите на мебелния гигант сами трябва да си сглобяват покупките. Както се обяснява в едно от проучванията, публикувани от Майкъл И. Нортън от Бизнес школата на Харвард, Даниел Мохон от Йейл и Дан Ариели от Дюк: „Полагането на труд може да бъде достатъчно, за да ни накара да харесваме повече плодовете на този труд: дори сглобяването на едно просто бюро, трудна и самотна задача, може да накара хората да надценят своето (често лошо сглобено) творение.“

Получаването на удовлетворение от добре свършена работа ни е познато преживяване, но докато част от това удоволствие е обвързано с резултата от работата, изследванията показват, че друга част от него идва и от самия процес. Друг пример е компанията Build-a-Bear, която позволява на хората сами да си направят плюшено мече. Както и хейкейшъните (haycation, от англ. hay – слама + vacation – ваканция), на които хората отиват да работят във ферма. Освен това, ефектът на IKEA спира действие, ако завършеното нещо после бъде разрушено, така че самото завършване на нещо не е достатъчно.

 
 
Коментарите са изключени