shareit

Обществените нагласи: 60% от българите подкрепят студентските протести

| от |

655-402-boriana-dimitrova-ot-alfa-risyrch

Това показва национално представително проучване на Социологическа агенция Алфа Рисърч, проведено сред 1030 души в периода 26-31 октомври 2013г. чрез пряко стандартизирано интервю по домовете на интервюираните лица.

Одобрението за протестите доминира във всички типове населени места, като относително по-високо е в столицата и малките градове (64- 67%), а малко по-ниско (59-56%) – в областните градове и селата. Подобна е подкрепата и сред отделните образователни групи. Тя варира между 57% и 62%, като отново няма силни разлики между хората с различно образователно равнище. Нагласите се обръщат единствено при хората над 60г., които са и най-поляризирани – 47% одобрение срещу 52% неодобрение.

Със студентската окупация започва да се пропуква една от най-упорито налаганите тези за протестите, избухнали след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС – че протестиращите, които и да са те, са водени не от морална кауза и възмущение от начина на управление на страната, а са платени и използвани от политическата опозиция. Две трети от българите застават зад тезата, че студентските протести са „спонтанни, водени от чувство за справедливост“, 29% – че са „платени и обслужват партийни интереси“. Нов момент в обществените нагласи е, че 20% дори от хората, които по една или друга причина не подкрепят протестните действия, са на мнение, че студентите са изразители на справедлив морален бунт, а не на користен партиен интерес.

Очакванията за развитието на протестите също опровергава тезата за тяхното „отмиране” – 58% от хората смятат, че те ще се разраснат , а 41% – че ще се изтощят, преди да „събудят“ и други социални групи. Разбираемо, в мнозинството си хората, които подкрепят протестите са по-големи оптимисти за развитието им, а противниците им имат по-високи очаквания за провал. Интересни тук са изключенията от общата тенденция – сред неподкрепящите протестите прогнозите за разрастването им са по-високи (38%), отколкото са скептичните нагласи сред привържениците им (25%). Накратко, това означава, че доскоро твърдата убеденост на противниците на протестите, че промяна на статуквото няма да се случи, започва да се пропуква. И това става с по-бързи темпове, отколкото се изхабява енергията на  протестиращите.

Рейтингът на кабинета „Орешарски” продължава да пълзи надолу и през октомври е паднал до безпрецедентните 19%. Отрицателните оценки нарастват до 49%, като в тях се отразява недоволството на различни социални групи, в които кабинетът, макар и по различни причини, губи одобрение.

Конституционният съд, чийто рейтинг социологическата агенция измерва за първи път, стартира с критичната и вероятно без аналог за подобна основополагаща институция подкрепа от 12%.

Наблюдава се и катастрофален срив в подкрепата за всички основни политически сили. БСП и ГЕРБ застават на практически равни позиции в пътя си надолу – съответно 16,9% и 16,5%. Реформаторският блок също отстъпва от равнището, от които стартира и стига до 6,4%, следван от по-ниския като потенциал, но по-мобилизиран вот за ДПС (6,1%).

„Единственият печеливш от сегашната ситуация на ескалираща криза е „Атака”, чийто рейтинг, макар и бавно, започва да пълзи нагоре”, отчита „Алфа Рисърч”.

Подкрепата за партията нараства от 1,6% до 3% от общия брой избиратели, а одобрението за лидера й от 5% на 7%. Националистите извличат дивиденти не от парламентарното си поведение, което продължава да търпи все така остри критики, а от радикалните си позиции по чувствителния за обществото въпрос с бежанците, подчертават социолозите.

Личния рейтинг на министър-председателя Пламен Орешарски на около 30%, през септември той бележи рязък спад надолу. Премиерът се радва на едва 24% положителни оценки срещу 48% отрицателни. „Действащият премиер има по-ниска популярност от своя предшественик Бойко Борисов в края на неговия мандат”, отбелязват от „Алфа Рисърч“.

Парламентът остава с критичните 11% доверие, но трупа нови, почти 10% недоверие.

Припомняме и друго регулярно проучване на агенция Алфа Рисърч на обществено-политическите нагласи в страната, реализирано в периода 19–25 септември 2013г. Изследването е представително за пълнолетното население на страната. Проведено е по метода на пряко стандартизирано интервю сред стратифицирана по тип населено място извадка от 1010 пълнолетни граждани, подбрани по метода на квота въз основа на признаците възраст, пол и образование.

Проучването регистрира следните основни тенденции в общественото мнение в края на месец септември:

  • Пълзяща  делегитимация на институциите – едва 23 на сто се доверяват на правителството,  28% на премиера Орешарски. Рейтингът на Народното Събрание спада до критичните 11%. За последните пет парламента няма друг случай на толкова нисък начален старт и толкова слабо сцепление между политически елит и граждани.
  • Слаба подкрепа за основните политики на правителството. Дори относително най-одобряваната – социалната – се посреща с 30% одобрение и 48% неодобрение. Оценките за кадровата политика, борбата с корупцията и монополите са в рамките на критичните 12 на сто подкрепа, здравеопазването и еврофондовете – 15 на сто. Липсата на обществено доверие прави много  трудни действията на правителството, тъй като поставя под въпрос водените политики, дори и в тях да има разумно стъпки.
  • В условията на криза на институциите и политиките преобладаващата част от гражданите живеят с усещането не за стабилизация, а за неизбежни предсрочни избори. Едва 23% смятат, че правителството трябва да управлява до края на мандата, а 76% – че е нужен предсрочен вот. От тях 37% настояват за провеждането им до няколко месеца, а други 39% заедно с европейските.
  • Сближаване на електоралните позиции  на БСП и ГЕРБ след период на по-ясно изразено преимущество за управляващите (17.9% за БСП и 17.1% за ГЕРБ). Тримесечните усилия на БСП да съхрани правителството в условията на непрекъснати протести, изглежда водят до изчерпване на мобилизационния й потенциал и тя вече е достигнала своя  таван. ГЕРБ, от своя страна, след обратното си влизане в парламента и активизирането си, възвръща част от оттеглилата се от него периферия. Тепърва обаче ще стане ясно дали това е траен процес. ДПС (6.1%) и Реформаторският блок (7.0%) са другите две сигурни парламентарни партии,  ако изборите бяха днес.
  • Доверието в лидерите на основните политически сили следва сходна тенденция. Положителното отношение към Бойко Борисов е 28%, към Сергей Станишев – 25%, Лютви Местан – 14% и Волен Сидеров – 5%. С одобрение сред левите избиратели се ползва и Георги Първанов, а сред десните – Росен Плевнелиев и столичния кмет Йорданка Фандъкова. Преобладаващо положително е отношението към еврокомисаря Кристалина Георгиева и омбудсмана Константин Пенчев.

 

ДОВЕРИЕ В ПРАВИТЕЛСТВОТО И МИНИСТРИТЕ

Месец след началото на новия политически сезон, правителството и премиерът Пламен Орешарски продължават да се ползват с високо недоверие. Одобрението за дейността на кабинета остава 23% при двойно по-високо неодобрение (46%). Аналогична е и тенденцията в рейтинга на министър-председателя: доверие, свито до 28% срещу недоверие от 42%.

Освен кадровите назначения, правителството търпи най-силни критики за политиките по борбата срещу монополите и корупцията с едва 12% положителни оценки. Мерките по предизборните ангажименти за икономическо съживяване (18%), подкрепа за бизнеса (18%), подобряване на здравеопазването (15%), усвояване на еврофондовете (15%) също получават много ниско одобрение. Дори към относително най-високо оценената политика на кабинета „Орешарски“ – социалната – критичните оценки (48%) доминират над положителните (30%).

Три месеца след излъчването на правителството мнозинството от членовете на кабинета са неразпознаваеми за хората, а тези, които са способни да дадат мнение ги оценяват критично. Всеки втори жител на страната не е в състояние да посочи нито едно име на министър, който се справя успешно с работата си. В резултат, позитивни асоциации с правителството носят основно двамата силови министри – вътрешният Цветлин Йовчев (с общ индекс за дейността си от 6.6) и военният Ангел Найденов (4.4). Само още четирима имат положителен индекс. Това са външният министър Кристиан Вигенин (2.2), на културата Петър Стоянович (1.6), вицепремиерът по икономическото развитие Даниела Бобева (1.4) и транспортният Данаил Папазов (0.5).

В дъното на таблицата са министъра на инвестиционното проектиране Иван Данов (отрицателен индекс от минус 3.9), финансовият Петър Чобанов (-4.4) и здравният Таня Андреева (-7.2).

 

ДОВЕРИЕ В ИНСТИТУЦИИ

С положителен рейтинг сред висшите държавници се открояват президентът Росен Плевнелиев, еврокомисарят Кристалина Георгиева и омбудсманът Константин Пенчев. Одобрението за дейността на президента през последните месеци бележи лек спад, но той запазва доверието на 35% от пълнолетните жители на страната, срещу 28% недоверие. Преобладаващо позитивно е и отношението към еврокомисаря К. Георгиева – 43% одобрение и 15% неодобрение, както и към омбудсмана К. Пенчев – 35%:14%.

Всички останали институции обаче губят обществена легитимност. Доверието към парламента ерозира до 11%, а към председателя му Михаил Миков остава в рамките на 20%. Показателен за делегитимацията на законодателната власт е ръстът в отрицателните оценки – от 39% през юни до 51% през септември.

Одобрението за съд, следствие, прокуратура е в минимални стойности между 14% и 16%. Главният прокурор Сотир Цацаров е с положителен рейтинг (29% одобрение срещу 20% неодобрение). Отношението към него през последните месеци обаче търпи динамика, която отразява разминаването между високите очаквания към висшия държавен обвинител и липсата на резултати от ръководената от него институция. В резултат, вместо повишаване на одобрението за прокуратурата, спада това за главния прокурор (от 35% през август до 29% през септември).

Израз на кризата на доверие в институциите е застопоряването им на дъното на общественото одобрение. Това задълбочава текущите политически и икономически проблеми, както и общата нестабилност на управлението. Само една пета от гражданите оценяват положително развитието на страната след изборите през май, за 41% няма ясна посока, а други 38% са категорични, че е отрицателна. За мнозинството от българите изходът от нестабилността е в нови, по-скорошни (37%) или проведени заедно с европейските (39%) избори. Само 23% – колкото са и привържениците на правителството – смятат, че то трябва да изкара пълния си мандат.

 

ДОВЕРИЕ В ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ

Тримесечните изтощителни усилия на БСП да запази правителството изглежда са довели до максимално възможна мобилизация и изчерпване на резерва й. В края на септември електоралната подкрепа за социалистите е 17.9% от общия брой избиратели и бележи лек спад от половин процент за последния месец. Социалната база на левицата, както и на излъченото от нея правителство, продължава да бъде изключително тясна и затворена в средите на най-възрастните поколения (34% сред  избирателите над 61-годишна възраст и само 8% сред 18 – 30 годишните), малките градове и селата.

С връщането си в парламента и активизиране на позицията си ГЕРБ възстановява част от своите симпатизанти, които през лятото се бяха оттеглили в изчаквателна позиция. В края на септември, с подкрепа от 17.1% ГЕРБ скъсява значително дистанцията с БСП.

С близък помежду им потенциал, след двете водещи партии се позиционират Реформаторският блок (7%) и ДПС (6.1%). Реформаторите черпят подкрепа основно от привържениците на обединените в блока партии в големите градове, но все още не са напълно убедителни за по-широкия кръг десни избиратели.

Националистическият вот продължава да бъде разделен основно между две от партиите в тази ниша – НФСБ (2.8%) и Атака (1.6%).

Засилването на политизацията през последния месец мобилизира подкрепа най-вече за водещите партии за сметка на по-малките. Така потенциалът на партия на протестиращите, както и сумарната тежест на други формации въобще остава значителен, но по-нисък в сравнение с периода на най-активните летни протести. Делът на нежелаещите да гласуват нараства до нормалните за неизборен период равнища от 34%, като сред тях се открояват както традиционно отчуждените от политиката, така и част от бившите избиратели на непредставените в парламента партии.

 

НАГЛАСИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ КЪМ БЕЖАНЦИТЕ

Увеличаващата се бежанска вълна към България и засиленият дебат около възможностите на страната да се справи с възникналата ситуация изострят социалната чувствителност по темата. 83% от населението изразяват опасения, че нарастващият брой бежанци крие рискове за сигурността в страната. Около тази позиция се консолидира мнозинството от всички социално-демографски групи, докато едва 17% от хората не виждат сериозна причина за притеснение. Макар да проявява разбиране към положението на бежанците, българското обществено мнение е силно поляризирано по въпроса дали страната трябва да продължи да ги приема.

Отношението към бежанците е противоречиво, както заради притесненията за сигурността, така и поради все още слабото познаване на тези хора, на техните проблеми и нужди. Като цяло, обществото ни е съпричастно и приема, че бягат от война и преследвания (40%). Независимо от това обаче се споделят и притеснения. Най-съществените от тях са от протестите на бежанци срещу условията в центровете за настаняване (39%), и че в сравнение с местното население бежанците са по-толерирани от държавата (37%). В каква посока ще се развият обществените нагласи към бежанците зависи от реакцията и мерките на българските държавни институции. Докато техните действия са половинчати, а информацията, която предоставят недостатъчна, обществото ще продължава да проявява своите притеснения и поляризирано отношение.

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени

Как се заражда пушенето на тютюн

| от |

Кой точно първи пуши тютюн не се знае, но Джордан Гудман в книгата си „Tobacco in History“ изказва теорията, че растението се отглежда за първи път преди хиляди години в Америките, в регионите на днешно Мексико и Бразилия. То е отглеждано за лечебни и церемониални цели и е смесвано с други растения за създаване на халюциногенно лекарство. Доказателствата обаче сочат, че то не се е използвало всеки ден като навик.

Растението се потребява изключително на местно ниво до идването на Христофор Колумб. Когато Колумб пристигна на Бахамските острови, туземците му връчват подарък изсушени тютюневи листа. което едокументирано в дневника на му.

Европейците (най-вече испанци, португалци и французи) са използвали тютюн през втората половина на 16 век по подобен начин, както коренните американци – за медицински цели и като болкоуспокояващо. Всъщност през 1592 г. поетът Антъни Шут твърди в памфлета си „Тютюн“, че ползите за здравето от тютюна са толкова големи, че лекарите го пазят в тайна, за да останат болни, които да лекуват.

През 1619 г. холандски търговски кораб пусна котва в залива Чесапийк, Вирджиния, с двадесет пленени африкански туземци. Макар че има известни спорове дали това не са били първите африкански роби въобще в британските колонии или са били просто слуги, остава фактът, че са продадени против волята им като работници на тютюневи плантации. (Интересното е, че първият легален по тогавашните закони роб в тези британски колонии е бил собственост на един от ранните нелегални роби, продаден срещу волята му като слуга през 1620 г.)

До края на 17 век, Джеймстаун, Вирджиния произвежда над 11 000 тона тютюн годишно за Европа. Тютюнът става износ номер едно на британските колонии в Америка, от Мериленд до Джорджия. Дори Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън са били тютюневи производители. Англия, знаейки напълно, че нейните колонии контролират тютюневата промишленост, започва да манипулира цените и намериха начини да облагат тютюневите изделия с данък, за да си донесе още повече приходи. Затова и Американската война за независимост понякога се нарича „Войната за тютюн“ – поради финансовото значение, което индустрията има върху двете страни. Тютюнът има такава стойност, че дори помага за финансирането на войната, служейки като обезпечение за заема, който Бен Франклин взима от Франция, под формата на 2 000 тона тютюн от Вирджиния.

Но с нарастване на популярността му все повече и повече хора започват да забелязват вредите от пушенето. Например, през 1791 г., лондонският лекар Джон Хил пише за случаи, в които наблюдава, че употребата на стрит тютюн за шмъркане изглежда е довела до рак на носа.

William Michael Harnett (American, 1848-1892). Still Life with Three Castles Tobacco, 1880

Still Life with Three Castles Tobacco, Уилям Майкъл Харнет, 1880

Въпреки това употребата на тютюн продължи да нараства (както и използването на африкански роби като работници) поради изобретяването на пурите и цигарите. Преди 20-те години на 19 век тютюнът най-често се дъвче, пуши в лула или се шмърка. Никой не е съвсем сигурен точно кога и къде е била създадена пурата, но най-вероятно това е станало, защото навитите и пъхнати в тръба тютюневи листа са много по-лесни за транспортиране, отколкото в насипно състояние.

До 1830 г. Англия внася над 110 тона пури годишно. Съединените щати следват примера и до 50-те години на 19 век стават най-големите потребители на пури. Както и днес, тогава също кубинските пури се смятат за първокласни. В резултат, много производители на пури създават магазини в Тампа, Флорида, близо до кубинската граница, а Тампа става известна като „Градът на пурите“.

2008-07-24 Statue of James Buchanan Duke

Джеймс Бюканън Дюк

През 1880 г., се бележи силен напредък в индустрията, защото Джеймс Бюканън Дюк променя начина, по който се консумира тютюн. Бък Дюк е син на собственик на тютюнева компания и когато баща му се пенсионира, оставя компанията на Бък и брат му Бен. Бък, за да разграничи работата си от тази на брат си, започна да се специализира в пазара на тютюн на ръчно свитите цигари. По онова време те не са били особено популярни, но въпреки това той отваря фабрика в Дърам, Северна Каролина, и продава тези по-малки, по-преносими и дискретни цигари на богатите.

Малко предистория. През 1875 г., мъж на име Джеймс А. Бонсак създава машина, която свива цигари. Машината му е способна да произведе невероятните 120 000 цигари за един ден. Тя е унищожена при пожар, но Бонсак успява да я възстановява и получава патент за нея през септември 1880 година.

Точно такава машина търси Бък Дюк. Той прави сделка с Бонсак, според която, ако Дюк получи сериозна отстъпка от лизинга, той обещави така, че машината (и патента) на да струват милиони. Точно това и се случва. Заедно те правят толкова много цигари, че за известно време предлагането е по-голямо от търсенето. Дюк обаче се оказва цар на рекламата и инвестира днешния еквивалент на 25 милиона долара за спонсориране на състезания, раздаване на безплатни продукти и пускане на реклами във вестници. Това сработва и въпреки, че цигарите са били много нишов продукт преди две десетилетия, през 1900 г. са продадени над четири милиарда бройки, като Бък Дюк произвежда около 20% от тях.

Пушенето и тютюнът продължават да са популярни и през първата половина на 20 век. По това време лекарите се разделят на два лагера – едните казват, че тютюнът не крие риск за здравето, а други, че е опасен. Няколко държави в началото на 1900 г. имат сериозни ограничения върху продажбите и разпространението на тютюн. Тъй като компаниите за цигари се разрастваха и парите стават големи, тези ограничения отпадат с напредването на века. През 1950 г., д-р Ернст Л. Уайндър публикува революционен доклад в списанието на Американската медицинска асоциация, който демонстрира, че пушенето причинява ракови тумори при мишки. А останалото, както се казва, е история.

 
 
Коментарите са изключени