shareit

Обществените нагласи: 60% от българите подкрепят студентските протести

| от |

655-402-boriana-dimitrova-ot-alfa-risyrch

Това показва национално представително проучване на Социологическа агенция Алфа Рисърч, проведено сред 1030 души в периода 26-31 октомври 2013г. чрез пряко стандартизирано интервю по домовете на интервюираните лица.

Одобрението за протестите доминира във всички типове населени места, като относително по-високо е в столицата и малките градове (64- 67%), а малко по-ниско (59-56%) – в областните градове и селата. Подобна е подкрепата и сред отделните образователни групи. Тя варира между 57% и 62%, като отново няма силни разлики между хората с различно образователно равнище. Нагласите се обръщат единствено при хората над 60г., които са и най-поляризирани – 47% одобрение срещу 52% неодобрение.

Със студентската окупация започва да се пропуква една от най-упорито налаганите тези за протестите, избухнали след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС – че протестиращите, които и да са те, са водени не от морална кауза и възмущение от начина на управление на страната, а са платени и използвани от политическата опозиция. Две трети от българите застават зад тезата, че студентските протести са „спонтанни, водени от чувство за справедливост“, 29% – че са „платени и обслужват партийни интереси“. Нов момент в обществените нагласи е, че 20% дори от хората, които по една или друга причина не подкрепят протестните действия, са на мнение, че студентите са изразители на справедлив морален бунт, а не на користен партиен интерес.

Очакванията за развитието на протестите също опровергава тезата за тяхното „отмиране” – 58% от хората смятат, че те ще се разраснат , а 41% – че ще се изтощят, преди да „събудят“ и други социални групи. Разбираемо, в мнозинството си хората, които подкрепят протестите са по-големи оптимисти за развитието им, а противниците им имат по-високи очаквания за провал. Интересни тук са изключенията от общата тенденция – сред неподкрепящите протестите прогнозите за разрастването им са по-високи (38%), отколкото са скептичните нагласи сред привържениците им (25%). Накратко, това означава, че доскоро твърдата убеденост на противниците на протестите, че промяна на статуквото няма да се случи, започва да се пропуква. И това става с по-бързи темпове, отколкото се изхабява енергията на  протестиращите.

Рейтингът на кабинета „Орешарски” продължава да пълзи надолу и през октомври е паднал до безпрецедентните 19%. Отрицателните оценки нарастват до 49%, като в тях се отразява недоволството на различни социални групи, в които кабинетът, макар и по различни причини, губи одобрение.

Конституционният съд, чийто рейтинг социологическата агенция измерва за първи път, стартира с критичната и вероятно без аналог за подобна основополагаща институция подкрепа от 12%.

Наблюдава се и катастрофален срив в подкрепата за всички основни политически сили. БСП и ГЕРБ застават на практически равни позиции в пътя си надолу – съответно 16,9% и 16,5%. Реформаторският блок също отстъпва от равнището, от които стартира и стига до 6,4%, следван от по-ниския като потенциал, но по-мобилизиран вот за ДПС (6,1%).

„Единственият печеливш от сегашната ситуация на ескалираща криза е „Атака”, чийто рейтинг, макар и бавно, започва да пълзи нагоре”, отчита „Алфа Рисърч”.

Подкрепата за партията нараства от 1,6% до 3% от общия брой избиратели, а одобрението за лидера й от 5% на 7%. Националистите извличат дивиденти не от парламентарното си поведение, което продължава да търпи все така остри критики, а от радикалните си позиции по чувствителния за обществото въпрос с бежанците, подчертават социолозите.

Личния рейтинг на министър-председателя Пламен Орешарски на около 30%, през септември той бележи рязък спад надолу. Премиерът се радва на едва 24% положителни оценки срещу 48% отрицателни. „Действащият премиер има по-ниска популярност от своя предшественик Бойко Борисов в края на неговия мандат”, отбелязват от „Алфа Рисърч“.

Парламентът остава с критичните 11% доверие, но трупа нови, почти 10% недоверие.

Припомняме и друго регулярно проучване на агенция Алфа Рисърч на обществено-политическите нагласи в страната, реализирано в периода 19–25 септември 2013г. Изследването е представително за пълнолетното население на страната. Проведено е по метода на пряко стандартизирано интервю сред стратифицирана по тип населено място извадка от 1010 пълнолетни граждани, подбрани по метода на квота въз основа на признаците възраст, пол и образование.

Проучването регистрира следните основни тенденции в общественото мнение в края на месец септември:

  • Пълзяща  делегитимация на институциите – едва 23 на сто се доверяват на правителството,  28% на премиера Орешарски. Рейтингът на Народното Събрание спада до критичните 11%. За последните пет парламента няма друг случай на толкова нисък начален старт и толкова слабо сцепление между политически елит и граждани.
  • Слаба подкрепа за основните политики на правителството. Дори относително най-одобряваната – социалната – се посреща с 30% одобрение и 48% неодобрение. Оценките за кадровата политика, борбата с корупцията и монополите са в рамките на критичните 12 на сто подкрепа, здравеопазването и еврофондовете – 15 на сто. Липсата на обществено доверие прави много  трудни действията на правителството, тъй като поставя под въпрос водените политики, дори и в тях да има разумно стъпки.
  • В условията на криза на институциите и политиките преобладаващата част от гражданите живеят с усещането не за стабилизация, а за неизбежни предсрочни избори. Едва 23% смятат, че правителството трябва да управлява до края на мандата, а 76% – че е нужен предсрочен вот. От тях 37% настояват за провеждането им до няколко месеца, а други 39% заедно с европейските.
  • Сближаване на електоралните позиции  на БСП и ГЕРБ след период на по-ясно изразено преимущество за управляващите (17.9% за БСП и 17.1% за ГЕРБ). Тримесечните усилия на БСП да съхрани правителството в условията на непрекъснати протести, изглежда водят до изчерпване на мобилизационния й потенциал и тя вече е достигнала своя  таван. ГЕРБ, от своя страна, след обратното си влизане в парламента и активизирането си, възвръща част от оттеглилата се от него периферия. Тепърва обаче ще стане ясно дали това е траен процес. ДПС (6.1%) и Реформаторският блок (7.0%) са другите две сигурни парламентарни партии,  ако изборите бяха днес.
  • Доверието в лидерите на основните политически сили следва сходна тенденция. Положителното отношение към Бойко Борисов е 28%, към Сергей Станишев – 25%, Лютви Местан – 14% и Волен Сидеров – 5%. С одобрение сред левите избиратели се ползва и Георги Първанов, а сред десните – Росен Плевнелиев и столичния кмет Йорданка Фандъкова. Преобладаващо положително е отношението към еврокомисаря Кристалина Георгиева и омбудсмана Константин Пенчев.

 

ДОВЕРИЕ В ПРАВИТЕЛСТВОТО И МИНИСТРИТЕ

Месец след началото на новия политически сезон, правителството и премиерът Пламен Орешарски продължават да се ползват с високо недоверие. Одобрението за дейността на кабинета остава 23% при двойно по-високо неодобрение (46%). Аналогична е и тенденцията в рейтинга на министър-председателя: доверие, свито до 28% срещу недоверие от 42%.

Освен кадровите назначения, правителството търпи най-силни критики за политиките по борбата срещу монополите и корупцията с едва 12% положителни оценки. Мерките по предизборните ангажименти за икономическо съживяване (18%), подкрепа за бизнеса (18%), подобряване на здравеопазването (15%), усвояване на еврофондовете (15%) също получават много ниско одобрение. Дори към относително най-високо оценената политика на кабинета „Орешарски“ – социалната – критичните оценки (48%) доминират над положителните (30%).

Три месеца след излъчването на правителството мнозинството от членовете на кабинета са неразпознаваеми за хората, а тези, които са способни да дадат мнение ги оценяват критично. Всеки втори жител на страната не е в състояние да посочи нито едно име на министър, който се справя успешно с работата си. В резултат, позитивни асоциации с правителството носят основно двамата силови министри – вътрешният Цветлин Йовчев (с общ индекс за дейността си от 6.6) и военният Ангел Найденов (4.4). Само още четирима имат положителен индекс. Това са външният министър Кристиан Вигенин (2.2), на културата Петър Стоянович (1.6), вицепремиерът по икономическото развитие Даниела Бобева (1.4) и транспортният Данаил Папазов (0.5).

В дъното на таблицата са министъра на инвестиционното проектиране Иван Данов (отрицателен индекс от минус 3.9), финансовият Петър Чобанов (-4.4) и здравният Таня Андреева (-7.2).

 

ДОВЕРИЕ В ИНСТИТУЦИИ

С положителен рейтинг сред висшите държавници се открояват президентът Росен Плевнелиев, еврокомисарят Кристалина Георгиева и омбудсманът Константин Пенчев. Одобрението за дейността на президента през последните месеци бележи лек спад, но той запазва доверието на 35% от пълнолетните жители на страната, срещу 28% недоверие. Преобладаващо позитивно е и отношението към еврокомисаря К. Георгиева – 43% одобрение и 15% неодобрение, както и към омбудсмана К. Пенчев – 35%:14%.

Всички останали институции обаче губят обществена легитимност. Доверието към парламента ерозира до 11%, а към председателя му Михаил Миков остава в рамките на 20%. Показателен за делегитимацията на законодателната власт е ръстът в отрицателните оценки – от 39% през юни до 51% през септември.

Одобрението за съд, следствие, прокуратура е в минимални стойности между 14% и 16%. Главният прокурор Сотир Цацаров е с положителен рейтинг (29% одобрение срещу 20% неодобрение). Отношението към него през последните месеци обаче търпи динамика, която отразява разминаването между високите очаквания към висшия държавен обвинител и липсата на резултати от ръководената от него институция. В резултат, вместо повишаване на одобрението за прокуратурата, спада това за главния прокурор (от 35% през август до 29% през септември).

Израз на кризата на доверие в институциите е застопоряването им на дъното на общественото одобрение. Това задълбочава текущите политически и икономически проблеми, както и общата нестабилност на управлението. Само една пета от гражданите оценяват положително развитието на страната след изборите през май, за 41% няма ясна посока, а други 38% са категорични, че е отрицателна. За мнозинството от българите изходът от нестабилността е в нови, по-скорошни (37%) или проведени заедно с европейските (39%) избори. Само 23% – колкото са и привържениците на правителството – смятат, че то трябва да изкара пълния си мандат.

 

ДОВЕРИЕ В ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ

Тримесечните изтощителни усилия на БСП да запази правителството изглежда са довели до максимално възможна мобилизация и изчерпване на резерва й. В края на септември електоралната подкрепа за социалистите е 17.9% от общия брой избиратели и бележи лек спад от половин процент за последния месец. Социалната база на левицата, както и на излъченото от нея правителство, продължава да бъде изключително тясна и затворена в средите на най-възрастните поколения (34% сред  избирателите над 61-годишна възраст и само 8% сред 18 – 30 годишните), малките градове и селата.

С връщането си в парламента и активизиране на позицията си ГЕРБ възстановява част от своите симпатизанти, които през лятото се бяха оттеглили в изчаквателна позиция. В края на септември, с подкрепа от 17.1% ГЕРБ скъсява значително дистанцията с БСП.

С близък помежду им потенциал, след двете водещи партии се позиционират Реформаторският блок (7%) и ДПС (6.1%). Реформаторите черпят подкрепа основно от привържениците на обединените в блока партии в големите градове, но все още не са напълно убедителни за по-широкия кръг десни избиратели.

Националистическият вот продължава да бъде разделен основно между две от партиите в тази ниша – НФСБ (2.8%) и Атака (1.6%).

Засилването на политизацията през последния месец мобилизира подкрепа най-вече за водещите партии за сметка на по-малките. Така потенциалът на партия на протестиращите, както и сумарната тежест на други формации въобще остава значителен, но по-нисък в сравнение с периода на най-активните летни протести. Делът на нежелаещите да гласуват нараства до нормалните за неизборен период равнища от 34%, като сред тях се открояват както традиционно отчуждените от политиката, така и част от бившите избиратели на непредставените в парламента партии.

 

НАГЛАСИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ КЪМ БЕЖАНЦИТЕ

Увеличаващата се бежанска вълна към България и засиленият дебат около възможностите на страната да се справи с възникналата ситуация изострят социалната чувствителност по темата. 83% от населението изразяват опасения, че нарастващият брой бежанци крие рискове за сигурността в страната. Около тази позиция се консолидира мнозинството от всички социално-демографски групи, докато едва 17% от хората не виждат сериозна причина за притеснение. Макар да проявява разбиране към положението на бежанците, българското обществено мнение е силно поляризирано по въпроса дали страната трябва да продължи да ги приема.

Отношението към бежанците е противоречиво, както заради притесненията за сигурността, така и поради все още слабото познаване на тези хора, на техните проблеми и нужди. Като цяло, обществото ни е съпричастно и приема, че бягат от война и преследвания (40%). Независимо от това обаче се споделят и притеснения. Най-съществените от тях са от протестите на бежанци срещу условията в центровете за настаняване (39%), и че в сравнение с местното население бежанците са по-толерирани от държавата (37%). В каква посока ще се развият обществените нагласи към бежанците зависи от реакцията и мерките на българските държавни институции. Докато техните действия са половинчати, а информацията, която предоставят недостатъчна, обществото ще продължава да проявява своите притеснения и поляризирано отношение.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени