Общата цел на Сталин и Путин

| от |

Путин реабилитира пакта Хитлер-Сталин, защото иска да оправдае собствената си нападателна война, пише Дойче веле. И подобно на Сталин, Путин също работи за срутването на Западния свят, твърди американският историк Тимъти Снайдър.

Защо руският президент Путин реши да реабилитира пакта Хитлер-Сталин точно в момента, когато руската агресия в Украйна стана публичен факт? Американският историк и публицист Тимъти Снайдър припомня, че доскоро Путин по дипломатичен начин наричаше пакта „неморален”, сега обаче изведнъж силно се е развълнувал от съюза между двамата диктатори. Историческият ревизионизъм на руския президент не се появява случайно тъкмо сега, когато Русия възражда традицията на агресивните войни на европейска територия, смята Снайдър.

С ирония той отбелязва внезапно нарасналия интерес на Путин към историята и констатира, че Путин упорито се мъчи да пренапише руската история, като си фантазира за нея неща, които са му удобни. Тези му пориви особено се засилиха, откакто Москва води война срещу Украйна, пише Снайдър и дава примери: „Путин твърди, че руснаците и украинците всъщност били една нация в резултат от някакво загадъчно кръщене, което се било състояло преди повече от хиляда години на терена на търговска колония, населена от викинги-езичници и от хазари-юдеи. След като анексира Крим, той непрекъснато повтаря, че полуостровът винаги е бил руски. А в действителност в продължение на столетия Крим е сцена, на която се изявяват най-различни европейски култури. Полуостровът придобива руски характер чак след 1944 година, когато Сталин пролива много кръв, за да прокуди оттам кримските татари. Неслучайно беларуският президент Лукашенко наскоро се пошегува, че по-правилно би било кримските татари да си върнат Москва, отколкото Москва да си връща Крим, защото Московия навремето е била всъщност протекторат на татарите.

Путин настоява освен това, че Русия трябва да се разширява на юг, защото там някога е съществувала област на име „Новорусия”. Президентът очевидно не е наясно с истинските исторически граници на тази област, но това е по-малкото зло. Голямото зло е, че неговата претенция за Новорусия е точно толкова основателна, колкото би била претенцията на Англия за Нова Англия (в САЩ), на Шотландия за Нова Шотландия (в Канада) или на Южен Уелс за Нови Южен Уелс (в Австралия)”, отбелязва Снайдър.

Логиката на Кремъл

Американският историк твърди, че напоследък руската пропаганда непрекъснато затъва в тежки противоречия. „Тя хем зове „упадъчния Запад” най-после да схване, че украинска нация не съществува, хем твърди, че украинците са ужасни националисти. Кремъл хем повтаря, че украинска държава не съществува, хем казва, че държавните ѝ органи потискат руското население. Че украински език не съществува, но руснаците са принудени да го говорят. Тези исторически манипулации сами по себе си са ужасни, а внезапното одобрение, което Путин дава на пакта Хитлер-Сталин, прави нещата още по-абсурдни. Защото този съюз оставя дълбок отпечатък върху европейската история от 20 век: тъкмо той даде на Хитлер възможност със съветска подкрепа да започне агресивна война срещу Полша. Така пактът Хитлер-Сталин всъщност се превръща в увертюра към последвалите трагедии, разиграли се както в Полша, така и другаде“, твърди Снайдер, като не премълчава, че един от аргументите на Путин притежава валидност. Руският президент оправдава съюза между Москва и нацистка Германия със срамното поведение на Запада при съсипването на Чехословакия. Американският историк признава, че предателството спрямо Чехословакия на Мюнхенската конференция е било важна крачка по пътя към войната и към Холокоста. Според него обаче това изобщо не означава, че договорът между СССР и нацистка Германия трябва да бъде оправдан.

Снайдър стига до неочакваното заключение, че Путин всъщност разбира и дори оправдава и двете исторически събития: Мюнхенската конференция и пакта Хитлер-Сталин, защото те се вписват в неговата логика на сила и агресия, на геополитическо прекрояване на картите. „Впрочем, руската кампания срещу Украйна от 2014 година удивително прилича на германската пропаганда срещу Чехословакия от 1939 година. И в двата случая като аргумент се използва етническият национализъм, измислят се някакви региони („Судетите”, „Новорусия”), а след употреба на сила се казва, че тези региони вече са подсигурени. Да не говорим за подкрепата за сепаратистите, които не биха имали никакви шансове без външна помощ. Двете събития си приличат обаче най-вече по своята цел: да разрушат цялата европейска система, разрушавайки една отделна европейска държава”, пише Тимъти Снайдър.

Американският историк смята, че Путин е имал два възможни сценария: „В първия от тях Москва предлага на Полша да поеме историческата роля на Германия и да се включи в подялбата на Украйна. Да, обаче във Варшава изобщо не взеха на сериозно тези предложения. Във втория вариант Москва се опитва да убеди Берлин, че за Германия е най-добре да влезе в ролята на „велика сила”, да потъпче правилата на ЕС и да се върне към онези порядки, които действаха между двете световни войни. За Германия това, разбира се, би било стратегическо малоумие – та нали страната дължи мощната си позиция тъкмо на своята интегрираност в ЕС! Въпреки всичко обаче германски държавници като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмид изобщо не са далеч от такива идеи”, припомня Снайдър последните изказвания на двамата бивши канцлери.

Истината за дружбата с нацистка Германия

Американският историк развива още една своя теза: че Съветският съюз е участвал в две фази на Втората световна война, първо като съюзник на Хитлер, после – срещу него. „От 1939 до 1941 година Съветският съюз е съюзник на хитлеристка Германия, като ѝ доставя руди, нефт и храни и така ѝ дава възможност да води своите агресивни войни срещу Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург, но най-вече срещу Франция и Великобритания. В тази фаза от войната Сталин много се старае да се хареса на Хитлер. Когато Хитлер разваля договорката и напада СССР, Москва изведнъж се оказва от другата страна на барикадата – в коалиция с Великобритания, а по-късно и със САЩ. Съветската пропаганда обви в пълно мълчание първата фаза на войната, докато „подвигът на съветските хора” през втората фаза беше възхваляван до небето”, пише Снайдър.

След като хладно анализира цялата митология, натрупана около победата в така наречената „Велика отечествена война”, историкът стига до извода, че тази митология просто помпа самочувствие и легитимност, а хората в Русия и в Беларус и до днес живеят в замъглението на този патос. Когато величаеш победата над Хитлер, естествено е да премълчаваш, че той малко преди това ти е бил съюзник, припомня историкът. Според него съветската историография не смята този пакт за престъпление (каквото той безспорно е), а – колкото и цинично да звучи – просто за „неправилно решение”: „Та нали тъкмо благодарение на него Германия успя да се доближи значително до съветските граници много преди юни 1941 година. Та нали тъкмо този пакт помогна на нацистка Германия да се превърне в онази могъща европейска страна, която едва не превзе Москва. След Втората световна война Съветският съюз искаше да го смятат за миротворец и именно поради това на живот и смърт отричаше факта, че е бил една от силите, които всъщност започнаха войната”, припомня Снайдър.

В неговата интерпретация именно агресивната война, която води днешна Русия, е причина да се сменят акцентите и интерпретациите на Втората световна война. Днес за Путин е важна не толкова отбранителната война от 1941 година нататък, колкото нападателната от 1939 до 1941 година. Снайдър припомня, че между 1939 и 1941 година, когато СССР и нацистка Германия бяха приятелски държави, в съветското общество никой не критикуваше Германия, напротив. В Съветския съюз се печатаха нацистки речи, по сградите и по плакатите можеха да се видят портрети на съветски лидери, „украсени” със свастики – все факти, които съветската пропаганда десетилетия наред укриваше.

Историкът отбелязва, че подобно тотално объркване на ценностите се наблюдава и в днешна Русия: „По държавната телевизия говорят, че евреите били виновни за Холокоста. Интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник. Руски неонацисти маршируват на 1 май. Организират се митинги с факли и пречупени кръстове, които хем много напомнят Нюрнбергските партийни конгреси, хем се обявяват за антифашистки. Гоненията срещу хомосексуалните хора се рекламират като защита на истинските европейски ценности. Във връзка с инвазията си в Украйна Русия призовава крайно десните сили както у дома, така и в чужбина, да подкрепят действията на Кремъл и да разпространяват по света руската версия за случващото се. По време на изборните фарсове в Донецк и Луганск, както и преди това на фалшивия референдум в Крим, в ролята на „наблюдатели” влязоха редица политици от крайната европейска десница, включително и истински фашисти, които се опитаха да легитимират руските териториални придобивки. Тези „наблюдатели” изобщо не са някаква ексцентрична случайност, напротив – те онагледяват днешната руска интерпретация на пакта Хитлер-Сталин”, пише Тимъти Снайдър.

Сталин и Путин: прилики и разлики

Историкът припомня, че навремето Сталин е искал да насочи Хитлер на Запад и така да опази своята страна от германска агресия. В капана на своето доктринерско мислене Сталин е вярвал, че вътрешните противоречия на капитализма в крайна сметка ще доведат до общото рухване на Германия, Франция и Великобритания. Същата цел преследва днес и Путин, твърди американският историк:

„Сталин се опита да обърне срещу Европа най-радикалната сила по онова време: Адолф Хитлер. Същото днес прави и Путин, залагайки на един миш-маш от крайно десни сили. Негови съюзници са тъкмо онези, които се опитват да срутят Евросъюза и да върнат Европа в епохата на националните държави: сепаратисти от целия континент (включително лидерите на британската Партия на независимостта, на които Путин изрично се възхищава), големи антиевропейски популистки партии (Националният фронт във Франция), та чак до най-дясната периферия, където се подвизават фашистите и нацистите. Има обаче една важна разлика между Сталин от 1939 и Путин от 2014. Тогава Сталин се опитваше да реши реално съществуващ проблем, защото Хитлер наистина искаше да нападне Съветския съюз. Докато днес Путин няма никакъв истински враг в Европа. По причини, които си остават обвити в мистерия, руската външна политика изведнъж реши да посочи ЕС като свой противник. По причини, които и до днес никой не може да обясни, Русия изведнъж започна война с Украйна и по този начин рязко влоши отношенията си със Запада – едно съвършено малоумно решение, ако се имат предвид елементарните руски интереси”, пише Снайдър.

Според автора, в желанието си постфактум да намери уж стратегическо обяснение за катастрофалните си решения, Путин неусетно е стигнал до ръба на пропастта, отказвайки се от централния принцип на следвоенния европейски мирен ред: нападателните войни са забранени. Той реабилитира пакта Хитлер-Сталин не поради някаква идеология, а защото иска да прикрие собствената си политическа некадърност. „А който оправдава пакта Хитлер-Сталин, той се отказва от трудния диалог и от разбирателството, утвърдили се на Запад след Втората световна война, и избира една късогледа тактика, която нищо не гради, а само разрушава”, заключава американският историк Тимъти Снайдър.

(По публикации във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Тагесшпигел“)

 
 

Северин Красимиров признал за убийството на Виктория Маринова

| от chronicle.bg |

Асен Георгиев, доведеният баща на Северин Красимиров, обвиняемият за убийството на Виктория Маринова, каза, че Северин признал за убийството на журналистката и казал, че съжалява. Това станало, когато той избягал при Асен и майка си в Германия. Той също така каза, че Северин също като брат си и сестра си пиел хапчета, защото „не бил добре с главата“.

Обвиненията срещу него са за изнасилване и убийство. Днес предстои Русенският съд да обяви мярка за неотклонение. 

След ареста си той беше настанен в килия, която отговаря на европейските изисквания. Там той беше разпитван в продължение на 4 часа като в полицията разбира къде е заровил телефона на жертвата си и след това го намира на същото място.

Общо 6 адвокати са отказали преди Красимиров да си намери служебен защитник.

 
 

Двете най-важни правила за супергерои на Брайън Кранстън

| от chronicle.bg |

Брайън Кранстън все още не е играл в някой блокбъстър по комикс, но съвсем няма против. Скоро той каза пред Screen Geek, че от дълго време е хвърлил око на мутанта от X-Men – Mister Sinister – и би го изиграл, ако някога Marvel го вкарат във филм. Кранстън допълни още, че персонажа изпълнява и двете изисквания, които той има, за да изиграе супергерой.

„Бих искал да играя антагонист, една идея по-умен от протагониста; да не е тъп, за да позволи лесна победа – това е скучно и фрустриращо за гледане.“

И добавя: „Не искам да играя персонаж, който вече е игран няколко пъти, не искам да бъда сравнява и така нататък. Искам да направя нещо, което не е правено до сега“

Персонажът Mister Sinister вече е засяган във филм на Marvel. Една от сцените след финалните кадри на „X-Men: Apocalypse“ се отнася до служителите на Essex Corp, с които Mister Sinister има връзка, а името му се споменава и в „Deadpool 2″. Той е трябвало и да участва в предстоящия „The New Mutants“, но частта му в последствие е била махната от сценария.

Последният високобюджетен филм на Кранстън е „Power Rangers“, където той играе Зордон. Също така го видяхме и в „Last Flag Flying“ на Ричард Линклейтър и го чухме в „Isle of Dogs“ на Уес Андeрсън. Следващият филм на Брайън е „The Upside“ с премиера на 11 януари 2019 година.

 
 

Интернет поезията: нова форма на изкуство или евтин търговски трик?

| от chronicle.bg, по The Atlantic |

През деня Том работи като чиновник в подземните етажи на банката „Лойдс“. Службата му е в отдела по чуждестранни транзакции, денят започва в 9 и свършва в 17. В свободното си време, когато не попълва документи, пише поезия.

Том е познат на широкия свят като Т. С. Елиът. Става чиновник през 1917 г., когато най-популярните му поеми вече са публикувани и е известен. Но дори при тези обстоятелства, не може да свърже двата края. Събира финансови помощи от приятели и тревогата около въпроса с парите го докарва до нервни кризи.

Поезията винаги е била форма на изкуството, но рядко е била и кариера, дори при легендарните поети. Повечето от тях са вършили най-различни работи от миячи на чинии, шофьори на камиони, застрахователни агенти или пощальони до доктори. Животът им винаги е бил раздвоен между две жизнени потребности: изкарването на пари и правенето на изкуство.

Един пример за това как се е променила средата, в която съществува поезията е 26 годишната , вече световноизвестна поетеса, Рупи Каур. Канадката вече е надминала Омир и неговата „Одисея“ по продажби. Първата й стихосбирка, „мляко & мед“е преведена на над 40 езика и от нея са продадени 3.5 млн. копия.

Всичко започва от Tumblr, където Каур публикува своята поезия и постепенно се преориентира към Instagram. Но социалната мрежа не може да покрива разходите й. После, през 2014 г., „мляко & мед“ е публикувана и стига до върха на списъка с бестселъри на The New York Times. Именно тогава авторката осъзнава, че това може да я издържа. Успехът не закъснява. Само за последната година тя се появява в шоуто на Джими Фалън, влиза в списъка „30 под 30″ на списание „Форбс“, продава новата си книга в Индия и Великобритания и приключва турне по промотиране в САЩ. Към момента има над 3 млн. последователи в Instgram.

Това обаче е част от една по-голяма тенденция. Откакто на пазара се появява „мляко & мед“ поезията става един от най-развиващите се жанрове в издателския свят. Според маркетинговите проучвания, 12 от 20-те най-продавани поети на 2017 г. са Instagram поети, които комбинират издаването на хартия с привличащи окото публикации в социалната мрежа. Към днешна дата, според организациите за изкуства в САЩ, 28 млн. американци четат поезия – най-високият брой на читатели за последните две десетилетия.

Възходът на Insta-поетите обаче, не се случва мигновено и с появата на Рупи Каур. Преди нея една камбоджанско-австралийска поетеса на име Ланг Лив добива широка популярност, благодарение на социалните медии. Литературен агент я забелязва и през 2013 г. първата й стихосбирка е издадена и се продава в над 150 000 копия. Резултатът е забележителен.

Пет години по-късно светът на поезията вече е наситен с редица популярни личности, тръгнали именно от социалните мрежи. Клео Уейд, на 29 години, популярна със своите мантри. Атикус, който носи маска, за да крие самоличността си. Р. М. Дрейк, който тръгва също от Tumblr и стига до 1.8 млн. последователи в Instagram. Всички тези автори постигат рекордно високи продажби на хартиените си издания.

Един от хората, които открояват тенденцията е Чад Харбах, редактор на списанието „n+1″, който през 2010 г. отбелязва, че има два вида литературна култура в Америка. Тази на университетите, подготвящи автори на художествени произведения и тази на нюйоркските литературни кръгове. Но се появява и трета – културата на Интернет. Тези автори често нямат специализирана подготовка, а издателите им са пръснати из цялата страна и често са малки като влияние. Очевидно социалните мрежи са спомогнали за спукването на балон, който в продължение на десетилетия е бил запазен само за интелигенцията, управлявана по традиционни ценности. Това отваря границите за всички хора от всички раси и полове.

Поетите от социалните мрежи не само артисти – те са изпълнители. Те хора печелят най-много от хартиените си издания и събития на живо, но всичко това става възможно благодарение на Instagram и другите производни платформи. Каур, която заема първенството в тези редици, е казвала, че възприема поезията като управление на бизнес. Един неин ден може да мине в цял ден писане, ангажименти на турне или време в офиса заедно с колегите си за организиране проекти.

Изграждайки си такава солидна база от фенове, всички тези поети могат да печелят и от онлайн търговия. И някои го правят. Щамповани чаши с тяхна поезия, ръчно написани поеми в рамка, постери, талисмани… всякакви предмети.

Подобно Багряниния опит за рекламиране не пудра „Идеал“ преди около век у нас, творчеството на някои от поетите става рекламен лозунг за кампании на известни модни брандове. Кецове Nike, реклами на Gucci, миналата година на Седмицата на модата в Ню Йорк модели рецитираха поезия от модния подиум.

Може би пък този феномен е очакван и естествен предвид природата на социалните мрежи, където можеш да видиш кратко изречение, да харесаш и да продължиш надолу в нюзфийда за секунди. Колкото е по-тъжно, толкова по-добре. Ограничените граници на публикациите в Instagram стимулират кратките изказвания, късите афоризми, цитатът, който не изисква време за прочитане и е лесен за разбиране. Повечето поети в Instagram ни съветват как да водим по-добър живот – как да излекуваме разбитото си сърце, как да вярваме в себе си, как да преследваме мечтите си. В една платформа, която идеализира до небесата естетичния и визуално приятен начин на живот в храненето, пътуването и модата, поезията е поредният вдъхновяващ аспект, който бляскавият Instagram може да „осинови“.

Малко по-рано тази година поетът Ребека Уотс критикува Instagram звездата Холи Макниш, казвайки, че работата й не е на поет, а на „личност“. Уотс определя Instgaram поезията като аматьорщина и търговски трик, който е по силите на всеки. „Поезията, в която няма изкуство, продава. Читателят е мъртъв. Да живее консуматорското съдържание и моменталното признание, което то привлича.“

Но поезията трябва да се адаптира към променящия се свят. Специално тя, често е виждана като нещо, съществуващо във вакуум, в който човек се затваря,  за да мисли с часове върху вечните истини и великите мистерии на съществуването ни. На практика обаче, тя винаги е била повлияна от технологиите и медията, която я доставя до хората, твърди Рейчъл Алън – един от редакторите на литературното списание Granta, достъпно и у нас.

Тя добавя, че все още списанието получава общо близо 2000 хиляди нови лирически произведения и публикува и дълги поеми (в някои случаи по пет страници). Кандидатстването в програмите по писане на поезия в университетите също не е намаляло. Така че според Алън всички съвременни проявления на поезията биха могли да съществуват заедно.

Все още не можем да кажем с точност до колко влиянието на Instagram (пък и на всички социални мрежи) е променило света на поезията. Причината за това е, че те все още са в обръщение. Но триумфът на автори като Рупи Каур не може да бъде отречен. Те са феномен, който е интересен. И в някои случаи забележителен. Въпросът, както винаги когато се появи нов феномен, е колко дълго той ще бъде актуален и какво ще остави след себе си?

 
 

Какво да сготвим набързо, когато гаджето на съквартиранта е в кухнята

| от chronicle.bg |

За някои хора е трудно да си сготвят, когато има непознат в кухнята им. Ако съквартиранта ви си води непознати хора вкъщи през ден или пък един конкретен човек, с който обаче никога не сте се запознавали, ситуацията лесно може да стане неловка. Особено ако завземе „ничията земя“, която обикновено е кухнята.

Галерията ни може да си приложи и за всякакви други моменти  – прекалено зает ден, прекалено много мързел, досада от готвенето…

Събрахме няколко бързи ястия за ваше удобство, а и за това на госта ви. С тях контактите и неловкото мълчание се свеждат до минимум, което е добре и за двете страни.

Имайте предвид, че непознат в кухнята означава военно време. Това пък означава, че предложенията ни може и да не са от най-здравословните. После може да се наложи една разходка, за да свалите поне срама от гастрономичното злодеяние. Вие решавате.