Общата цел на Сталин и Путин

| от |

Путин реабилитира пакта Хитлер-Сталин, защото иска да оправдае собствената си нападателна война, пише Дойче веле. И подобно на Сталин, Путин също работи за срутването на Западния свят, твърди американският историк Тимъти Снайдър.

Защо руският президент Путин реши да реабилитира пакта Хитлер-Сталин точно в момента, когато руската агресия в Украйна стана публичен факт? Американският историк и публицист Тимъти Снайдър припомня, че доскоро Путин по дипломатичен начин наричаше пакта „неморален”, сега обаче изведнъж силно се е развълнувал от съюза между двамата диктатори. Историческият ревизионизъм на руския президент не се появява случайно тъкмо сега, когато Русия възражда традицията на агресивните войни на европейска територия, смята Снайдър.

С ирония той отбелязва внезапно нарасналия интерес на Путин към историята и констатира, че Путин упорито се мъчи да пренапише руската история, като си фантазира за нея неща, които са му удобни. Тези му пориви особено се засилиха, откакто Москва води война срещу Украйна, пише Снайдър и дава примери: „Путин твърди, че руснаците и украинците всъщност били една нация в резултат от някакво загадъчно кръщене, което се било състояло преди повече от хиляда години на терена на търговска колония, населена от викинги-езичници и от хазари-юдеи. След като анексира Крим, той непрекъснато повтаря, че полуостровът винаги е бил руски. А в действителност в продължение на столетия Крим е сцена, на която се изявяват най-различни европейски култури. Полуостровът придобива руски характер чак след 1944 година, когато Сталин пролива много кръв, за да прокуди оттам кримските татари. Неслучайно беларуският президент Лукашенко наскоро се пошегува, че по-правилно би било кримските татари да си върнат Москва, отколкото Москва да си връща Крим, защото Московия навремето е била всъщност протекторат на татарите.

Путин настоява освен това, че Русия трябва да се разширява на юг, защото там някога е съществувала област на име „Новорусия”. Президентът очевидно не е наясно с истинските исторически граници на тази област, но това е по-малкото зло. Голямото зло е, че неговата претенция за Новорусия е точно толкова основателна, колкото би била претенцията на Англия за Нова Англия (в САЩ), на Шотландия за Нова Шотландия (в Канада) или на Южен Уелс за Нови Южен Уелс (в Австралия)”, отбелязва Снайдър.

Логиката на Кремъл

Американският историк твърди, че напоследък руската пропаганда непрекъснато затъва в тежки противоречия. „Тя хем зове „упадъчния Запад” най-после да схване, че украинска нация не съществува, хем твърди, че украинците са ужасни националисти. Кремъл хем повтаря, че украинска държава не съществува, хем казва, че държавните ѝ органи потискат руското население. Че украински език не съществува, но руснаците са принудени да го говорят. Тези исторически манипулации сами по себе си са ужасни, а внезапното одобрение, което Путин дава на пакта Хитлер-Сталин, прави нещата още по-абсурдни. Защото този съюз оставя дълбок отпечатък върху европейската история от 20 век: тъкмо той даде на Хитлер възможност със съветска подкрепа да започне агресивна война срещу Полша. Така пактът Хитлер-Сталин всъщност се превръща в увертюра към последвалите трагедии, разиграли се както в Полша, така и другаде“, твърди Снайдер, като не премълчава, че един от аргументите на Путин притежава валидност. Руският президент оправдава съюза между Москва и нацистка Германия със срамното поведение на Запада при съсипването на Чехословакия. Американският историк признава, че предателството спрямо Чехословакия на Мюнхенската конференция е било важна крачка по пътя към войната и към Холокоста. Според него обаче това изобщо не означава, че договорът между СССР и нацистка Германия трябва да бъде оправдан.

Снайдър стига до неочакваното заключение, че Путин всъщност разбира и дори оправдава и двете исторически събития: Мюнхенската конференция и пакта Хитлер-Сталин, защото те се вписват в неговата логика на сила и агресия, на геополитическо прекрояване на картите. „Впрочем, руската кампания срещу Украйна от 2014 година удивително прилича на германската пропаганда срещу Чехословакия от 1939 година. И в двата случая като аргумент се използва етническият национализъм, измислят се някакви региони („Судетите”, „Новорусия”), а след употреба на сила се казва, че тези региони вече са подсигурени. Да не говорим за подкрепата за сепаратистите, които не биха имали никакви шансове без външна помощ. Двете събития си приличат обаче най-вече по своята цел: да разрушат цялата европейска система, разрушавайки една отделна европейска държава”, пише Тимъти Снайдър.

Американският историк смята, че Путин е имал два възможни сценария: „В първия от тях Москва предлага на Полша да поеме историческата роля на Германия и да се включи в подялбата на Украйна. Да, обаче във Варшава изобщо не взеха на сериозно тези предложения. Във втория вариант Москва се опитва да убеди Берлин, че за Германия е най-добре да влезе в ролята на „велика сила”, да потъпче правилата на ЕС и да се върне към онези порядки, които действаха между двете световни войни. За Германия това, разбира се, би било стратегическо малоумие – та нали страната дължи мощната си позиция тъкмо на своята интегрираност в ЕС! Въпреки всичко обаче германски държавници като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмид изобщо не са далеч от такива идеи”, припомня Снайдър последните изказвания на двамата бивши канцлери.

Истината за дружбата с нацистка Германия

Американският историк развива още една своя теза: че Съветският съюз е участвал в две фази на Втората световна война, първо като съюзник на Хитлер, после – срещу него. „От 1939 до 1941 година Съветският съюз е съюзник на хитлеристка Германия, като ѝ доставя руди, нефт и храни и така ѝ дава възможност да води своите агресивни войни срещу Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург, но най-вече срещу Франция и Великобритания. В тази фаза от войната Сталин много се старае да се хареса на Хитлер. Когато Хитлер разваля договорката и напада СССР, Москва изведнъж се оказва от другата страна на барикадата – в коалиция с Великобритания, а по-късно и със САЩ. Съветската пропаганда обви в пълно мълчание първата фаза на войната, докато „подвигът на съветските хора” през втората фаза беше възхваляван до небето”, пише Снайдър.

След като хладно анализира цялата митология, натрупана около победата в така наречената „Велика отечествена война”, историкът стига до извода, че тази митология просто помпа самочувствие и легитимност, а хората в Русия и в Беларус и до днес живеят в замъглението на този патос. Когато величаеш победата над Хитлер, естествено е да премълчаваш, че той малко преди това ти е бил съюзник, припомня историкът. Според него съветската историография не смята този пакт за престъпление (каквото той безспорно е), а – колкото и цинично да звучи – просто за „неправилно решение”: „Та нали тъкмо благодарение на него Германия успя да се доближи значително до съветските граници много преди юни 1941 година. Та нали тъкмо този пакт помогна на нацистка Германия да се превърне в онази могъща европейска страна, която едва не превзе Москва. След Втората световна война Съветският съюз искаше да го смятат за миротворец и именно поради това на живот и смърт отричаше факта, че е бил една от силите, които всъщност започнаха войната”, припомня Снайдър.

В неговата интерпретация именно агресивната война, която води днешна Русия, е причина да се сменят акцентите и интерпретациите на Втората световна война. Днес за Путин е важна не толкова отбранителната война от 1941 година нататък, колкото нападателната от 1939 до 1941 година. Снайдър припомня, че между 1939 и 1941 година, когато СССР и нацистка Германия бяха приятелски държави, в съветското общество никой не критикуваше Германия, напротив. В Съветския съюз се печатаха нацистки речи, по сградите и по плакатите можеха да се видят портрети на съветски лидери, „украсени” със свастики – все факти, които съветската пропаганда десетилетия наред укриваше.

Историкът отбелязва, че подобно тотално объркване на ценностите се наблюдава и в днешна Русия: „По държавната телевизия говорят, че евреите били виновни за Холокоста. Интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник. Руски неонацисти маршируват на 1 май. Организират се митинги с факли и пречупени кръстове, които хем много напомнят Нюрнбергските партийни конгреси, хем се обявяват за антифашистки. Гоненията срещу хомосексуалните хора се рекламират като защита на истинските европейски ценности. Във връзка с инвазията си в Украйна Русия призовава крайно десните сили както у дома, така и в чужбина, да подкрепят действията на Кремъл и да разпространяват по света руската версия за случващото се. По време на изборните фарсове в Донецк и Луганск, както и преди това на фалшивия референдум в Крим, в ролята на „наблюдатели” влязоха редица политици от крайната европейска десница, включително и истински фашисти, които се опитаха да легитимират руските териториални придобивки. Тези „наблюдатели” изобщо не са някаква ексцентрична случайност, напротив – те онагледяват днешната руска интерпретация на пакта Хитлер-Сталин”, пише Тимъти Снайдър.

Сталин и Путин: прилики и разлики

Историкът припомня, че навремето Сталин е искал да насочи Хитлер на Запад и така да опази своята страна от германска агресия. В капана на своето доктринерско мислене Сталин е вярвал, че вътрешните противоречия на капитализма в крайна сметка ще доведат до общото рухване на Германия, Франция и Великобритания. Същата цел преследва днес и Путин, твърди американският историк:

„Сталин се опита да обърне срещу Европа най-радикалната сила по онова време: Адолф Хитлер. Същото днес прави и Путин, залагайки на един миш-маш от крайно десни сили. Негови съюзници са тъкмо онези, които се опитват да срутят Евросъюза и да върнат Европа в епохата на националните държави: сепаратисти от целия континент (включително лидерите на британската Партия на независимостта, на които Путин изрично се възхищава), големи антиевропейски популистки партии (Националният фронт във Франция), та чак до най-дясната периферия, където се подвизават фашистите и нацистите. Има обаче една важна разлика между Сталин от 1939 и Путин от 2014. Тогава Сталин се опитваше да реши реално съществуващ проблем, защото Хитлер наистина искаше да нападне Съветския съюз. Докато днес Путин няма никакъв истински враг в Европа. По причини, които си остават обвити в мистерия, руската външна политика изведнъж реши да посочи ЕС като свой противник. По причини, които и до днес никой не може да обясни, Русия изведнъж започна война с Украйна и по този начин рязко влоши отношенията си със Запада – едно съвършено малоумно решение, ако се имат предвид елементарните руски интереси”, пише Снайдър.

Според автора, в желанието си постфактум да намери уж стратегическо обяснение за катастрофалните си решения, Путин неусетно е стигнал до ръба на пропастта, отказвайки се от централния принцип на следвоенния европейски мирен ред: нападателните войни са забранени. Той реабилитира пакта Хитлер-Сталин не поради някаква идеология, а защото иска да прикрие собствената си политическа некадърност. „А който оправдава пакта Хитлер-Сталин, той се отказва от трудния диалог и от разбирателството, утвърдили се на Запад след Втората световна война, и избира една късогледа тактика, която нищо не гради, а само разрушава”, заключава американският историк Тимъти Снайдър.

(По публикации във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Тагесшпигел“)

 
 

Дрехите втора ръка – да, не или само понякога

| от chr.bg |

Наскоро медиите се чудеха откъде идват дрехите втора ръка. Нека не се лъжем – целият репортажен поглед е за да се разбере тези дрехи перат ли се, не се ли перат. Перат се, естествено. И освен това не идват от Марс да ни заразят с някакъв космически тетанус. Има един куп магазини за дрехи втора ръка – ако стоката беше вредна, нямаше да има нито един.

Нека ви разкажем за тази екзотични места – разберете от първа ръка за магазините втора ръка.

Влизате вътре и то си е като магазин. Първото, което прави впечатление, когато прокарате кунката си през закачалките, е разочарованието. Голяма част от дрехите са морално остарели и захабени. Внимание: Има много неща от 80-те и 90-те години – може да пуснете сълза. 

Ако сте момиче, винаги можете да намерите т.нар. mom jeans и някой прекалено голям пуловер, който да кропнете през кръста. За дамите, също така, има повече стоки, но това е естествено.

Ако сте мъж, има по-малко неща за вас, но шансът да си намерите нещо е по-голям, защото повечето дрехи са основните и вечни: дънки, спортни или есенни якета, пуловери.

Някои магазини предлагат бельо, но тази тема няма да засягаме. Ще засегнем обаче обувките. Те са сивата размита граница между горните дрехи и бельото, между „какво бихте облекли“ и „какво никога не трябва дори да приближавате“. Можете и да намерите чифт обувки, който си заслужава, но това е страхотна рядкост.

Понякога се налага да обиколите доста, докато си намерите нещо и в това е целият кеф. То е като със свалянето на хора в бар, когато си над 30 – цялото удоволствие е в самия лов.

Ако толква държите да разберете откъде идват дрехите в магазина, отидете при тениските и вижте на какъв език са надписите на тях. Най-често ще са на немски. 

 

 
 

Сам Рокуел е рокзвезда

| от Амелия Понд |

През тази година Сам Рокуел ще навърши 50 години в живота и 21 в киното. И макар и двете цифри да ви се струват огромни, то този талантлив калифорниец може спокойно да каже, че 2018-а е една от най-специалните години в живота му.

Защото именно през нея Сам Рокуел ще вземе „Оскар“ за първи път в кариерата си. Освен, ако Академията не реши да му направи сечено и в последния момент не даде наградата на някой друг, но едва ли. Рокуел заслужава статуетката, както и поклон до земята за годините къртовски труд в многобройни и многолики продукции и за изпълнението си на пълния гъз с добро сърце, прикрито зад селташко излъчване, лош език, грубо насилие и глуповато лице Джейсън Диксън в безапелационната южняшка черна филмова поезия „Три билборда извън града“.

Тази година Рокуел каза, че се радва, „че най-накрая участвам във филм, който някой е гледал“. И въпреки, че това звучи като тъпашка шега сега, то малко са хората, които могат да назоват поне три, а камо ли повече филма, в които Сам разгръща своя талант.

MV5BNzU5NTM3YTItYmFjZS00ZmJkLTg5ZjktOWIwYjdkOWUzMDQzXkEyXkFqcGdeQXVyNDg2MjUxNjM@._V1_SY1000_CR0,0,1486,1000_AL_

Останал някак извън листата на големите и важните Рокуел често и предимно получава ролите на аутсайдерите, неуспелите, кретените или злодеите, и никога не успява, както е модерно да се казва – „да открадне шоуто“.

Роден в слънчева Калифорния, а по-късно живял в Ню Йорк и Сан Франциско, Рокуел прави дебют на голям екран едва 10-годишен рамо до рамо с майка си, също актриса. Големият пробив, ако може да се нарече такъв, пристига близо 10 години по-късно, когато Рокуел изиграва една от основните роли в безумния трилър Clownhouse. Следват сериал на фамилната ABC, от който Сам е уволнен за лош език и лошо поведение, и купчина trash-и роли, в които никой не го помни и по-добре. От „Костенурките нинджа“ до „Джери и Том“ (да не се бърка с „Том и Джери“) Сам Рокуел може да се похвали, че има повече филмов боклук зад гърба си, отколкото някоя нещастница участвала само в романтични комедии за Hallmark.

сам рокуел

И въпреки това Рокуел някак успява да намери своето място под слънцето на Холивуд и един ден да се появи във филм на Уди Алън. Годината е 1998-а, а филмът е „Знаменитости“. Нищо особено за кариерата на Алън, но голяма червена точка за тази на Рокуел.

След тази продукция пътят към Холивуд, който винаги е послан с добри намерения, за Сам е малко по-широк. Следват „Зеленият път“, „Сън в лятна нощ“ и „Ангелите на Чарли“, а с тях и настъпването на новото хилядолетие.

MV5BZmIyMDlkN2QtMzkxOC00ZDdlLWFmYzYtNWMwNmUwNmViZDQ1XkEyXkFqcGdeQXVyNDg2MjUxNjM@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Сам Рокуел е като доброто уиски. С годините той става все по-талантлив, по-избирателен към продукциите, в които се появява, по-хубав, по-умен, по-смел. Феновете на киното започват да го забелязват и да го преглъщат все по-лесно и с все по-голямо удоволствие.

Новият век носи на Рокуел участия в купчина качествени продукции и работа с чудесни режисьори, като Ридли Скот (в „Кибритлии“), Андрю Доминик (в „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“), Дейвид Мамет (в „Обир“) и дори с Джордж Клуни (в „В самопризнанията на един опасен ум“). Някъде там се появява и „Пътеводител на галактическия стопаджия“, където Рокуел влиза в лачените обувки на Зафод Библброкс. На бас, че не знаехте за това, нали?

сам рокуел

Големите залъци в кариерата на Рокуел обаче тепърва предстоят. Точно 10 години преди днес Сам прави една от по-добрите си роли. Той играе пристрастения към секс измамник Виктор Манчини в Choke – адаптация по вулгарния саркастичен роман на Чък Паланюк. Фестивалът „Сънданс“, където филмът прави премиера го аплодира горещо и посреща с отворени обятия новата си любима звезда.

Времето е най-добрият мерител за повечето неща и погледнато с днешна дата можем спокойно да кажем, че Choke е грандиозно събитие в кариерата на Рокуел и доста прилично такова във филмово отношение. Дали е шедьовър? Не, не е. Но е великолепен филм, който позволява на Рокуел да разгърне таланта си и да покаже, че всъщост го бива.

Следват два от най-силните филми за Рокуел до момента – „Фрост/Никсън“ и „Луна“. И двата получават номинации за различни награди и са посрещнати с възторг от публиката. Някъде там, по същото време, се нареждат и двете най-комерсиални заглавия, в които Сам Рокуел взима учестие – като злодея в „Железния човек 2“ и като доктора в „Каубои и извънземни“.

75th Annual Golden Globe Awards - Press Room

2012-а е годината, която среща Рокуел с Мартин Макдона. Двамата правят първата си колаборация заедно в „Седемте психопата“. На Рокуел отново е дадена ролята на неудачника, най-добрия приятел на персонажа на Колин Фарел, който се опитва да го измъкне от творческа дупка. Първата среща на Рокуел и Макдона е важна, защото постиля килима за онова, което ще се случи шест години по-късно в „Три билборда извън града“. И макар „Седемте психопата“ да изпада на по-долно място от останалите заглавия на своя създател, каквито са „В Брюж“ и вече сто пъти споменатия „Три билборда“, то той може да се похвали със същото чувство за безхаберие и хумор, със същия остър език и безапелационно и дори грубо отношение, както към света навън, така и към съдбата на своите персонажи. И със Сам Рокуел, разбира се. Който е бъдеща рокзвезда и всеки, който разбира от кино го е забелязал още тогава.

Минавайки през още няколко страшни тъпотии и лоши продукции, Рокуел и Макдона започват работа по „Три билборда извън града“ още през 2015-а, когато филмът най-накрая получава финансиране. Към екипа впоследствие са притеглени Франсис Макдорманд и Уди Харелсън. Всички знаем какъв е резултатът от тази колаборация, а тези, които още не са го разбрали, е редно да го направят възможно най-скоро.

Сам Рокуел не може да се похвали, че има шедьоври във филмографията си. Дори ще е силно да кажем, че има поне пет задължителни филма, които трябва да сте гледали преди да умрете. И все пак неговата рокендрол особа заслужава място на големия екран и тази година, както и купчината награди, които е спечелил до момента, са доказателството за това.

75th Annual Golden Globe Awards - Press Room

С височина само от 1.73 см, с излъчване на нахакан гадняр, език на гамен и без да е красавец Сам Рокуел е модерно нешлифовано бижу, което киното заслужава. Той и неговият Диксън са препъни камъка на политическата коректност и вечно толерантния класически красив американски утопичен идеалист. И да, Сам Рокуел е рокзвезда. Така че, насладете му се.

 
 

Бехати Принслу показа снимка на новородената си дъщеричка

| от |

Бехати Принслу качи в интернет първата снимка на дъщеричката си Джио Грейс, която се появи на бял свят миналата седмица, съобщи Контактмюзик.

28-годишната Принслу и съпругът й, фронтменът на групата „Марун 5″ Адам Лавин се сдобиха с втора дъщеря и Бехати качи първата й снимка в Инстаграм. На нея се виждат крачетата на новороденото. Бехати, която има също 15-месечна дъщеря Дъсти Роуз от Адам Лавин, е написала под снимката „Джио Грейс Лавин, 2/15/18. Тя има пръстите на краката на баща си.“

Gio Grace Levine 2/15/18 She’s got her dads toes

Публикация, споделена от Behati Prinsloo Levine (@behatiprinsloo) на

38-годишният Адам Лавин и съпругата му, които са женени от 2014 г., оповестиха през септември м.г., че очакват второ дете. Изпълнителят на хита „Sugar“ разкри в „Шоуто на Елън де Дженерис“ през ноември, че второто му дете също ще е момиченце, предава БТА.

То вероятно няма да е последното отроче в семейството им, тъй като вокалистът на „Марун 5″ неотдавна заяви, че иска да има много деца. „Бехати няма сестри, нито братя – поясни той. – Тя иска да има много деца, а и моето желание не се различава от нейното.“

 

 
 

Теодор Ушев: „По-добре да бъдеш добър човек, отколкото да бъдеш знаменитост“

| от chr.bg |

Днес Теодор Ушев направи среща-разговор с медии в Софийска градска художествена галерия. Там ще бъде открита и новата изложба на твореца.

„За технология: Това е един специално разработен софтуер, който позволява във виртуалната реалност не само да рисувате картини, но и тези картини да се анимират. Тоест всичко, което рисувате, да се движи. Това се вижда през специалните каски за миксирана реалност.“

На влизане на втория етаж на Галерията ни посреща тъмен салон с изрисувани платна от много тънко фолио по стените. Цилиндрични „кабини“ от същото фолио висят от таван, а в една от тях Теодор говори пред огромна група журналисти и камери. Първото ни впечатление е смесица от колебание какво се случва и убеденост, че определено се случва нещо интересно.

„Всиички картини, всичко, което в продължение на 6 месеца съм рисувал, ще бъде унищожено след изложбата. Това е едно преживяване, което е за мига.“

Изложбата се открива на 20 февруари и ще продължи 3 седмици. Следват събития във Франция и Канада, всяко едно от които ще бъде с нови различни картини и текстове.

„Какво правим с лицемерието, какво правим с фалша? Аз смятам, че в момента всичко е фалшиво – играем една фалшива игра, политиците са ни фалшиви, правителството е фалшиво, президентът е фалшив. И единственото, което е истинско, е тази виртуална реалност.

Чрез такива акции можем да накараме хората да започнат да действат, защото всичко зависи от нас. Единственото лошо нещо е хората, които не вярват и не действат. И затова правя тази инсталация. От това нищо не печеля. Отне ми много усилия – в България е 10 пъти по-трудно, отколкото където и да е другаде по света. Просто бюрокрацията и бумащината са стигнали такова ниво! В тази държава няма производство на съгласие. Съгласието е изчезнало.