shareit

„Облачно с кюфтетата 2″ оглави бокс-офисa в САЩ

| от |

„Облачно с кюфтета“ (Cloudy With A Chance of Meatballs 2), събра 35 милиона долара от кината в САЩ и Канада в първия си уикенд.

„Затворниците“ с Хю Джакман и Джейк Гиленхал е втори с 11,3 милиона долара касов сбор (39 милиона за две седмици).


„Rush“ на Рон Хауърд, който разказва за легендарното съперничество от 1976 година между пилотите от Формула 1 – Ники Лауда и Джеймс Хънт, зае трета позиция с 10,3 милиона долара.

Комедията „Стягане на багажа“ има вече 9,3 милиона долара и е на трета позиция.

Дон Джон“ за спорния и обсебен от порно филми мъж е на пета позиция позиция.  Джоузеф Гордън-Левит прави режисьорски дебют. Лентата събра 9 милиона долара в нея може да видите и  Скарлет Йохансон.

Ужасите в свръхестественият трилър на Джеймс Уан, продължение на изненадващия хит от 2011 г. „Коварен“събра 6,7 милиона долара и е на шеста позиция (69,5 милиона за три седмици), следван от екшън комедията „Коза Ностра“ („Malavita“), в която шеф мафията и неговото семейство са преместени в спокойно градче във Франция по програмата за защита на свидетели, след като са предали мафията. Филмът има 3,7 млн. (31,7 милиона за три седмици).

Мексиканската комедия „No se aceptan devoluciones“ (Няма приложени инструкции) губи четири позиции, но остава на осмо място с 3,4 милиона (38,6 общо за пет седмици).

Историята на „Семейство Милър“ с Дженифър Анистън като стриптизьорка, е девета (2,9 милиона, или 142,4 милиона за два месеца).

Десетката завършва с „Икономът“, филмът, който разплаква президенти на САЩ (или поне Обама) – 2,4 млн. долара и 110,3 милиона за почти два месеца по екраните в САЩ и Канада.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Най-голямото оръдие, използвано в битка – Тежкият Густав

| от |

Тежкият Густав (на немски: Schwerer Gustav) е гигантско немско оръдие, разработено в края на 30-те години от компанията Krupp в Рюгенвалде като изричната му цел е да унищожи основните укрепления на френската линия Мажино (За историята как германците „пробиват“ линия Мажино прочетете Непробиваемата защита на Франция) – най-силното укрепление по това време. Снарядите на оръдието трябва да пробият седем метра стоманобетон или метър броня и то от разстояние отвъд обхвата на френската артилерия. Инженер на Krupp Ерих Мюлер изчислява, че е нужно оръжие с калибър около 80 см, което да изстрелва снаряд с тегло 7 тона от цев с дължина 30 метра. Такова оръжие би тежало над 1000 тона. Размерът и теглото означаваха, че за да може да се движи, ще трябва да ползва няколко железопътни коловоза. Krupp подготви планове за калибри от 70 см, 80 см, 85 см и 1 м.

Нищо повече не се случва до март 1936 г., когато по време на посещение в Есен Адолф Хитлер пита за възможностите на гигантските оръжия. Хитлер не поема ангажимент за ползването на такова оръжие, но се започва работата по създаването на 80-сантиметровия модел. Плановете му са завършени в началото на 1937 г. и след одобрение изработката на първия топ започва в средата на 1937г. Технически усложнения при работата с такива масивни парчета стомана стават причина първоначалният краен срок – в началото на 1940 г. – да не може да бъде изпълнен.

Krupp обаче създава тестов модел в края на 1939 г. и го праща на тестовата площадка в Хилерслебен. Там се тестват пробивните му възможности – изстреляния 7,1-тонен снаряд успява да пробие желаните 7 метра бетон и еднометровата броня. Когато тестовете са завършени в средата на 1940 г., започва да се разработва превозът. Алфрид Круп, на чийто баща е кръстено оръдието, лично приема Хитлер на тестовата площадката в Рюгенвалде по време на официалния процес за приемане на Густав в началото на 1941 г.

Поръчани са две оръдия. Първият снаряд е изстрелян от първото готово оръдие на 10 септември 1941 г. в Хилерслебен. През ноември 1941 г. то е откарано в Полша, където са извършени осем допълнителни изпитателни стрелби с бронепробивен снаряд от 7 100 килограма на разстояние от 37 210 метра.

Оръдието е било монтирано на специално проектирано шаси с 80 колела на два паралелни железопътни коловоза. Krupp кръщава творението си Шверир Густав (Тежкият Густав) на старшия директор на фирмата Густав Круп фон Болен унд Халбах.

Schwerer Gustav shell by Daniel Perez Sutil

Един от снарядите на Густав

Финалното оръдие тежи близо 1350 тона и изстрелва снаряди с тегло 7 тона на около 47 км разстояние. Въпреки че Густав е създаден като част от приготовленията за битката с Франция, не е готов за действие, когато битката започва. В крайна сметка, както знаем, немците принуждават французите да се предадат и без да ги взривяват с гигантския топ.

По-късно Густав е разположен в Съветския съюз по време на битката при Севастопол, част от операция „Барбароса“, където, наред с други неща, унищожава депо за боеприпаси, разположено приблизително на 30 м под нивото на земята. След това оръдието (което се движи по влакови релси) е преместено в Ленинград и може би щеше да е се използва във Варшавското въстание като и други тежки германски обсадни машини, но (отново) бунтът е потушен преди да има нужда от него. Густав е унищожен от германците в края на войната през 1945 г., за да не го вземе Червена армия.

Mallet's mortar

Mallet’s Mortar

Тежкият Густав е най-голямото калибрено оръжие, използвано някога в битката и що се отнася до общото тегло, най-тежкото мобилно артилерийско оръжие създавано някога. Съответно то и изстрелва най-тежките снаряди от всяка артилерийска част. По калибър е надминат само от британският топ Mallet’s Mortar и американският Little David – и двата с 91,5 см дула – но те никога не се използват в битка.

Little-david an US siege mortar world war II

Little David

Дора е второто от двете поръчани оръдия. Някъде в средата на август 1942 г. то бе закарано за кратко при Сталинград, където пристига на 15 км. западно от града. Готово бе да стреля на 13 септември, но се оттегля, когато съветските сили надделяват и когато немците започнали дългото си отстъпление, взимат Дора със себе си.

GeschützDora2

Макет на Дора

Langer Gustav е още по-голяма версия на Тежкия – дълго оръдие с калибър 52-сантиметра и 43-метрова цев. То е било предназначено да изстрелва ракетни снаряди с тегло от 680 килограма на много далечно разстояние – до 190 километра. Това му дава възможност да удари Лондон от Кале, Франция. Високият Густав обаче никога не е довършен, защото е бил повреден, докато го строят, по време на една от многото бомбардировки на Кралските ВВС на Великобритания над Есен.

 
 
Коментарите са изключени

Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е бил адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той ще закупил 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Schnitzler, Edward, Emin Pacha, par Carletti, BNF Gallica

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Tippu Tip 1889

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Advance Column of the Emin Pasha Relief Expedition 1890

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън , който ще умре от треска.

Емин паша в момента този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Създаването на клубен футболен отбор

| от |

Кой е най-старият български футболен клуб? Може да потърсите доста сериозни легенди, да прескочите покрай някои вълнуващи истории за обединението на няколко отбора, които по-късно водят до създаването на Славия. Това се случва през 1913 г. и датата е ясно изписана на емблемата. Генерално трябва да знаем, че футболът за първи път (поне според FIFA) е бил описан като играта „ритни топка“ през 206 г. пр. Хр. И забавна подробност е, че спортът в България пристига със същото име „ритнитоп“. Пътят обаче е малко по-различен и има малко обиколен маршрут, който няма нищо общо с Китай.

Pollution over the city

Футболът идва в България с помощта на няколко швейцарски преподаватели по физ. култура. И тук идва интересната и много вълнуваща история относно футбола. Сред пристигналите преподаватели е г-н Жорж дьо Режибюс. Швейцарецът решил да вземе една футболна топка и така да разпространи този интересен спорт в страната. Когато Жорж пристига в България е изпратен да преподава в Мъжката гимназия във Варна. Историята показва, че на 14 май 1894 г. се изиграва първата футболна среща между младежите. Наредин няколко зимни палта, разделил игрището и хвърлил топката. Много скоро става ясно, че футболните страсти не могат да бъдат задържани само в Мъжката гимназия.

Според различни истории става ясно, че градът бързо започва да усвоява този спорт и все по-често всяко училище формира свой футболен отбор. Жорж е канен на всяка среща да влиза в ролята на съдия, а много скоро става ясно, че играта успява да се разпространи много бързо. След 2 години Режибюс ще си тръгне от България, посявайки корените на един много сериозен спорт. До тук добре, но това означава ли, че Славия наистина е първия официален клубен отбор? Очевидно не, защото говорим за обединение на няколко малки отбора, които вече съществуват. Столичните отбори Ботев (създаден през 1909 г.) и Развитие (създаден през 1910 г.). Дори и да гледаме още по-ранните години, истината за родния футбол и първия клубен отбор ще ни насочи на север към Русе.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Неизвестен – Симеонов, Климент (1984) (bulgarian) Футболът в България, София: Медицина и физкултура OCLC: 181130710., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9757860

Докато г-н Режибюс преподавал футбола и карал малки и големи да сънуват тази игра, в Русе често местните жители забелязвали как моряците спират на пристанището, хващат една топка и хукват към зелената трева, където и да е, за да поритат. Стадионите още не били подготвени, но пък тази практика започнала да се забелязва доста често. Според легендата всичко се случвало още в края на XIX век. Опитайте се да познаете кога е регистриран първия футболен клуб? Русе основава Юнашкото дружество „Торпедо“ през 1901 г. и понеже още липсвала институция като БФС, Торпедо защитавали честта на града срещу всички пристигащи моряци, които имат голямо желание да поиграят и да се раздвижат на сушата. Думата „торпедо“ е използвана за първи път от немските инженери и съответно русенци решили да бъдат торпедото на Дунав.

Dark silhouettes of industrial port cranes, Danube River

 

И нещо още по-забавно, следващият най-ранен футболен отбор в историята на България идва пак там от 1906 г. с името „Напредък“, както и дружество „Геолог“ от 1908 г. (отново по-възрастен от останалите футболни отбори). И през ноември 1911 г. става поредното обединение на трите клуба и основаването на „Дунав“. Практически славистите са изгубили битката за най-древен футболен клуб в България с около 12 години. Русенският отбор Торпедо не може да се похвали с толкова невероятни футболни изяви и нека не забравяме, че генерално конкуренцията е била моряците, които ще слязат на пристанището, но въпреки това не можем да изкривяваме фактите.

Dunav-roma_1-0

Дунав Русе срещу Рома за купата на УЕФА

В името на фактите трябва да заявим и нещо друго, наскоро Левски София официално представиха нови документи, в които представят по-специална дата на основаване – 10 май 1911 г. Въпреки всичко не трябва да забравяме, че Русе има футболен отбор преди всички останали. За съжаление не е водена и футболна статистика, която да показва как са се справяли русенци с браненето на футболната чест срещу идващите кораби, но пък желанието им е позволило да се развие една много интересна спортна култура. Необходими са още 11 години на русенци, за да построят и своя първи официален стадион. И ако се чудите кой е вторият най-стар футболен отбор, насочете вниманието си към Силистра – там през 1902 г. се появява „Доростол“ Силистра.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Ненчо Палавеев – филантропът на Копривщица

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

В северния му край са разположени градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния – Суец и Порт Тауфик. Дълъг е 193,30 км., а по средата го дели Голямото горчиво езеро. Водата протича свободно през канала, тъй като той не разполага с шлюзове. Преди неговото построяване, корабите е трябвало да заобикалят Африка, а след появата му се превръща в най-често използвания воден маршрут между Европа и Азия. Той е като Швейцария на каналите, тъй като още от края на XIX в. си спечелва правото през него да преминават търговски и военни кораби, без значение от техния флаг. Суецкият канал е открит през 1869 г., но малцина знаят, че един българин е притежавал част от акциите му.

Това решение може да изглежда далновидно от съвременна гледна точка, но в миналото е било доста рискова и авантюристична инвестиция. Каналът е най-големият строителен обект на своето време и почти цялата му дължина преминава през пустинята. Резултатът обаче е впечатляващ – едно от големите инженерни чудеса на XIX в. Спорен е въпросът колко процента от акциите са били в ръцете на въпросния българин, но най-смелите сведения говорят за близо 10%. Името му е Ненчо Палавеев и той остава известен като един от най-големите дарители в България.

BASA-935K-4-28-16-Nencho_Palaveev_(crop)

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39091925

Историята му започва и завършва в родния град Копривщица. Това главно войнишко селище в Средна гора, е един от най-важните центрове на българската борба за независимост. Тук Левски създава един от първите си революционни комитети и пак тук на 20 април 1876 г. пуква първата пушка на Априлското въстание. Градът е известен със своето богатство, просперитет и видни търговски фамилии като Ослекови, Налбантови, Джамбазови и Маджарови. Сред тях се нарежда и семейство Палавееви. Макар Ненчо да прекарва по-голямата част от живота си далеч от родния край, по-късните му години, както и широката му благотворителна дейност са свързани именно с него.

Съвременниците му го описват като тих и спокоен човек. В чужбина той има по-различна осанка и го описват като самомнителен и недоверчив. Думата „скъперник“ също се прокрадва от време на време, но предвид щедростта му, тя е по-скоро плод на злите езици, тъй като където има успех, там има и завист. За началото на огромното му богатство се носят множество слухове. Спрягат се теории, че е пиратствал или че е продавал бели робини, но тези факти, също не са доказани. Дори, когато издъхва, неговият дух не е оставен на мира. Твърди се, че понякога нощем призракът на Ненчо обикаля калдъръмените улички на Копривщица. Пътят му започва от гробницата му, разположена в по-високата част на града, в църквата „св. Богородица“ и се спуска надолу, бродейки нашир и длъж. Досущ като в някоя английска легенда се твърди, че духът му не може да намери покой, защото не е напълно изпълнена заветната му дума: „Всичко ще остане на ползу роду!

Ненчо Палаеев идва на бял свят през 1859 г. в дома на Дончо и Неша Палавееви. Той има брат – Семко. За майка му почти няма сведения. Баща му е известен търговец и предприемач. Дончо и Иван Маджаров, бащата на бъдещия политик Михаил Маджаров, стават съдружници в „Масърската компания“. Тя се занимава с износ на абаджийска продукция за Южна Македония, Цариград, Александрия и Кайро. Ненчо завършва четирикласното училище в Копривщица и скоро след това се отправя на пътешествие със семейството си до Йерусалим, където става хаджия. През 1871 г. той напуска родното си място и заминава да изучава абаджийство, при баща си в Египет. Руско-турската война (1877-1878) нанася тежък удар върху търговията на Палавееви. Семейният бизнес се разпада. Дончо и Семко се връщат в Копривщица, а Ненчо не се отказва и поема дюкяните в Кайро и Александрия.

Още тогава той доказва своята далновидност и търговски нюх. За да измъкне търговията си от затрудненото положение, Ненчо отваря сладкарница на пристанището в Александрия. Макар и да не продължава образованието си, той лесно учи чужди езици. Говори свободно на арабски, гръцки, турски, френски, руски, вероятно поназнайва и английски. След като стъпва на крака, той разгръща търговията си в Централна и Източна Азия. Търгува c индиго и слонова кост в Индия; с коприна и персийски килими в Дамаск и Багдад; с кехлибар в Русия; с коприна в Сирия; със седеф и икони в Йерусалим и т.н.

След като купува акции от Суецкия канал, Ненчо решава да вложи средства и в недвижимо имущество. Той купува имоти около Кайро и четири конюшни в Александрия. Част от състоянието си той превръща в ценни книжа. С друга част закупува облигации от Египетската земеделска банка и от Египетската национална банка, които се съхраняват в Базел (Швейцария). За да улесни търговските си начинания и да пътува по-свободно, подобно и на други българи търговци през 1914 г. Ненчо Палаеев приема руско гражданство и името – Анести Антонович Жиата. Това му помага да преминава безпрепятствено през Европа, Азия и Африка. Руското консулство дори го назначава за представител на колонията в Кайро. Същевременно той развива и връзките си с Англия, като отваря в Кайро магазин за английски стоки.

През тези бурни години, в които увеличава състоянието и работи неуморно, Ненчо почти не се връща в Копривщица. Първите сведения за негов кратък престой в родния град са от 1884 г., но през 1925 г. той се завръща окончателно у дома. През целия си живот Ненчо подпомага бедни ученици, многодетни семейства, сираци, вдовици и военни инвалиди. Солидни суми той превежда на различни организации, манастири, включително и за строеж на Пловдивската духовна семинария. С негови пари е довършена сградата на началното училище в с. Айваджик (дн. Дюлево), Панагюрско. Даренията му са многобройни, но най-много суми той предоставя безвъзмездно на родната Копривщица. Той не прави това дистанцирано, а участва активно в преговорите, проектите и строежите. За реализиране на своите цели той наема най-добрите за времето си архитекти, строители и художници.

Първото му значимо дело за Копривщица е построяването на читалището в града, което носи неговото име – „Х. Ненчо Д. Палавеев“. Сумата е в размер на 1 200 000 лв. и в сградата се помещава както богата библиотека, така и театрален салон. Той е отговорен и за създаването на още едно читалище – в близкия град Златица. Ненчо дарява около 100 000 лв. за ремонт на старото училище, в което е учил. Благодарение на него в Копривщица е издигнат и паметника на Димчо Дебелянов, изработен от Иван Лазаров. Близо един милион лева, благодетелят предоставя за ремонт на камбанарията при църквата „Св. Николай“. Старата дървена е заменена с нова – от гранит. Също така той предоставя средства и за доизграждане и изписване на храма „Успение на Пресвета Богородица“, където по-късно се помещава семейната гробница. Пак с негови средства е построен параклисът „св. Архангел Михаил“.

Освен за просветата, културата и църкви в Копривщица, Ненчо отделя средства и за цялостната модернизация на града. Той дава средства за изграждане на водопроводната система. Също така инициира и участва в залесяването на хълма над града. Навсякъде из калдъръмените улички могат да се открият чешми и паметници на видни копривщенски личности, за чието съграждане е спомогнал Хаджията.

Приживе двете му най-щедри и големи дарения за Копривщица са построяването на Паметника мавзолей в центъра на града и създаването на Полукласическата гимназия „Любен Каравелов“ и пансиона към нея. Забележителният монумент в чест на загиналите в Априлското въстание (1876) струва близо милион и половина лева. И днес това е една от най-големите забележителности в града, където се организират чествания в памет на загиналите и се разиграват възстановки на събитията. Самоук полиглот, Ненчо е на мнение, че Копривщица заслужава гимназия, в която да е заложено засиленото изучаване на чужди езици. Той отпуска пари за строежа на училището и кани елитни учители да преподават в него. Още приживе той е награден с много държавни дипломи и ордени за своята широка филантропска дейност.

До края на живота си Ненчо не се жени и няма свои деца. Това е и една от причините, когато остарява неговите роднини да ламтят за наследството му. Когато научава какви раздори има сред рода му, Ненчо нарежда в града да се купи празен ковчег, да се напълни с камъни и да се уведомят близките му, че той е починал. Според сведенията самият Ненчо се предрешава и става свидетел на споровете между роднините си. Тогава той решава следното: „…установявам за мой универсален заветник родния ми град Копривщица“. Речено-сторено и през 1933 г. Хаджията съставя своето завещание. Към края на живота му неговото състояние възлиза на близо 40 млн. лева и около 450 кг. злато. Ненчо Палавеев издъхва в София, в болницата на БЧК през 1936 г. В последното му пътуване, той е изпратен от всички граждани на Копривщица, а останките му са положени в семейната гробница.

Съгласно неговите желания, със състоянието му се учредяват две фондации. Първата е създадена още през 1932 г., когато той изпраща дарителски документ до Министерството на просвещението. В него е вписана сумата от 6000 английски лири, което е приблизително дн. 3 млн. лева. С въпросните средства е създадена гимназия „Любен Каравелов“. Приходите от фондът трябва да служат за „вечни времена“ за издръжката на гимназията. В нея следва да учат предимно ученици от Средногорския край, а в случай, че няма достатъчно деца – приемът й се разширява за цялата страна. Дипломите за завършване на средно образование трябва да носят както ликът на Каравелов, така и този на Палавеев. За да е сигурен, че фондът ще се харчи за целите си, към него е учредено ръководство, съставено от седемчленна ефория с пожизнен мандат, като всеки един от членовете определя приживе наследника си. Фондът влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители“ към Министерство на просвещението, а бюджетът му следва да се утвърждава всяка година от Народното събрание.

Втората фондация носи името „Хаджи Ненчо Дончев Палавеев в гр. Копривщица“. Неин универсален наследник и изпълнител става Копривщенския общински съвет. Богатството включва имоти в София, Копривщица и конюшни в Александрия Египет (последните оценени на над 2 хил. египетски лири). Освен недвижимото имущество има солидни суми в ценни книжа, а именно: от Египетската земеделска банка и от Националната банка на Египет. Според устава на фондацията ръководството й се осъществява от настоятелство от пожизнени и избираеми членове. До 1943 г. неин председател е архимандрит Евтимий. В завещанието си Ненчо не забравя и роднините си. Особено място заема племенника му – Драгия Т. Драгийски, на който оставя къщата в Ламбовската махала, за която трябва да се грижи като получава месечна издръжка от 1000 лв. Предвид разликите между египетското и българското законодателство, приходите от чужбина се усвояват от подразделението – „Благотворителна фондация „Хаджи Ненчо Д. Палавеев“. Фондацията предава неговите къщи на музейния комитет при читалището в Копривщица.

За съжаление, заветното желание на Ненчо не успява да се изпълни напълно и това се дължи както на последиците от Втората световна война (1939-1945), така и на смяната на управлението в България. По време на войната не се получават никакви приходи от чужбина, а сметките в Швейцария остават запорирани. Новата власт макар и да не уважава всеки заможен преди нейното идване, няма проблем да се разполага със средствата му. В периода 1945-1949 г. се строи пансиона към гимназия „Любен Каравелов“, но сградата е използвана по предназначение само 3 години. Впоследствие там се помещава медицински пансион за лечение на пациенти с белодробни заболявания. Макар Ненчо стриктно да посочва, че основният капитал трябва да остане непокътнат, това е нарушено в средата на 50-те години. Още през 40-те години фондацията започва да се обезличава. На мястото на ефорията, влизат представители на Отечествения фонд, на профсъюза и членове на Българската комунистическа партия (БКП). Ако през 1950 г. фондацията разполага с над 12 млн. лв., през 1980 г., при нейното закриване, средствата й едва наброяват 1000 лв.

Ненчо Палавеев успява да предвиди много търговски сделки, включително печалбата от Суецкия канал, но не е имало как да предрече големите политически промени, които засягат не само България, но и света. Още през 1932 г., когато обмисля как да бъде в най-голяма полза на родното си място, Ненчо Палавеев отбелязва: „От ранно детство до старини съм бил вън от пределите на милото ни Отечество; отдаден в търговия, като имах възможност да обходя много земи и да пребродя доста морета, но макар и далеко от Родината, тя винаги е била близко до сърцето ми…“. В крайна сметка, въпреки че завещанието му не е изпълнено до последния член, приживе, а и след неговата смърт огромни средства отиват за културното, просветно и църковно издигане на Копривщица.

 
 
Коментарите са изключени