Обама ще посети Куба преди края на мандата си

| от chronicle.bg |

Американският президент Барак Обама иска да посети Куба преди края на втория си президентски мандат, изтичащ през януари 2017 г., предаде БТА.

Той обаче смята, че това пътуване няма да е възможно, ако в Куба не бъде постигнат реален напредък по въпроса за правата на човека.

„Бих искал наистина да отида в Куба, но трябва да има необходимите условия за това, каза Обама, година след обявяването на началото на историческото сближаване между Куба и САЩ.

През август американският държавен секретар Джон Кери посети Хавана, за да присъства на откриването на американското посолство там. Сега Обама каза, че ще следи ситуацията в Куба в идните месеци. „Казал съм на кубинското правителство, че ако видим ясно напредък по въпроса за свободите на обикновените кубинци, аз с удоволствие ще отида там, за да изтъкна този прогрес“, заяви Обама.

В интервюто си американският президент говори и за целта си да затвори американския военен затвор в Гуантанамо, но признава, че е малко вероятно обектът да бъде предаден обратно на Хавана в скоро време. Според Обама решение по този въпрос най-вероятно ще вземе следващият президент на САЩ.

Сега в Гуантанамо има 107 затворници, като в един момент те бяха над 600.

Обама каза, че все още може да закрие затвора, преди да напусне Белия дом през януари 2017 г., но още не е изпратил на Конгреса обещания план как да стане това.

Някои кандидати за президентската номинация на Републиканската партия заявиха, че няма да закрият затвора, ако станат президенти на САЩ.

 
 

Създадоха робот, който помага на хора с болестта на Алцхаймер

| от chronicle.bg |

Робот, построен от учени в САЩ, може да помогне на възрастни хора с болестта на Алцхаймер да живеят самостоятелно.

Той работи с помощта на сензори, които се поставят в дома на болния, за да засичат къде се намира в момента, какво прави и дали имат нужда от помощ с ежедневните си задачи. Ако имат – специален робот-помощник е изпратен, за да им услужи. Той може да им представи прости инструкции как да извършат определена дейност или да ги заведе до желан предмет (като храна, лекарства).

Даян Кук, професор по електроинженерство и компютърни науки и директор на Центъра за адаптивни системи към Университета във Вашингтон, където е създаден роботът, твърди, че той може да помогне на възрастни хора да живеят самостоятелно в домовете си. „Около 90% от възрастните предпочитат да остаряват в дома си вместо в старчески дом. Искаме това да бъде опция за възможно повече хора без да се налага да наемат болногледач.“

1-wsusmarthome

Роботът е тестван от 26 студента, които трябва да изпълнят 3 задачи и след това да оценят асистенцията на робота. Повечето оценки са положителни, но системата все още е в ранен стадии на развитие.

Доктор Фиона Карагър от Alzheimer’s Society, Великобритания, казва: „Няма лек за болестта, а нови лекарства не са се появявали от повече от 15 години. Затова е важно да намерим и други начини за помощ на болните. Роботите могат да допринесат възрастните да не се чувства самотни и да са в по-добро настроение. Нищо обаче не може да замени човешките отношения.“

 
 

Трейлър на „Documentary Now!“: Това не е Марина Абрамович

| от chronicle.bg |

В новия сезон на „Documentary Now!“ в ролята на Марина Абрамович се появява… Кейт Бланшет. Участват още Таран Килам, Джон Мулани и Оуен Уилсън. Пародията наистина си заслужава поглед.

За тези, които имат нужда от още малко убеждаване – IFC пусна трейлър на шестте епизода. 

Сериалът се присмива на манията по документални филми. Първият сезон има 6 серии, които правят трибют на документалния формат по забавен начин. Поръчват се втори и трети сезон още преди да е излъчен първият епизод на първия сезон.

Режисьор отново е Алекс Буоно, а сценарист – косъздателят на сериала Сет Майерс. Майкъл Кийтън също се в епизода „Batsh*t Valley“.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.