Новият коз на Путин

| от |

С посещението си в Индия, руският президент Путин искаше да покаже, че страната му има възможности да отслаби въздействието на западните санкции. Преориентацията му на Изток не е безобидна за Запада, смята Греъм Лукас, предава money.bg.

Индийският премиер Нарендра Моди има ясни представи как да въведе в 21-ия век втората по численост страна в света. Той има намарение да разширява деловите връзки с чуждестранни партньори, да насърчава инвестициите и радикално да модернизира страната. Дали ще успее, ще проличи на следващите избори, най-вече от вота на младото поколение индийци, което отчаяно търси работа в една страна, нуждаеща се от осезаемо подобряване на жизнения стандарт. Индия е и страна, която желае да упражнява значително по-силно влияние, особено в региона на Азия. С други думи, Нарендра Моди не може да си позволи неуспех. Той просто е принуден да бъде прагматик.

Руският президент Путин пък се стреми да възстанови предишното влияние на страната си на международната сцена. И вътрешнополитически той е изправен пред предизвикателства. След анексията на Крим и подкрепата за руските сепаратисти в Източна Украйна, Западът наложи на Москва санкции, които тежко засегнаха страната. Рублата се обезцени, бизнесът е задушен, а важните за страната приходи от петрол и земен газ се топят поради падането на цените им на световния пазар.

Общи интереси

Националистическите нагласи на Путин няма да му позволят да премине в отстъпление, подобно нещо няма да му позволят и неговите националистически настроени избиратели. Затова той е принуден активно да търси нови партньори и съюзници. Първо в Китай, а сега и в Индия. Срещата на върха в Делхи показа, че двете страни имат много общи интереси. Западът години наред отхвърляше индуисткия националист Нарендра Моди, заради предполагамото му участие в религиозно мотивирани насилия в родния му щат Гуярат през 2002 г. Нещо повече, Моди гледа с недоверие на доминираните от Запада големи международни организации и медии. Той отхвърля и доминацията на западните културни влияния над света.

63-годишният Моди добре си спомня охладняването на отношенията между Индия и САЩ по времето на Студената война, поради това, че САЩ поддържаше тесни контакти със заклетия враг на Индия – Пакистан. Още по онова време Индия установи близки отношения със Съветския Съюз, открито симпатизираше на комунистическите цели на тази страна и купуваше огромни количества съветски оръжия.

Когато впоследствие и Русия започна да проявява по-голям интерес към Пакистан, двустранните отношения между Делхи и Москва временно охладняха. Сегашното им активизиране идеално се вписва в концепцията на Моди: той иска да се възползва от дипломатическите си отношения с всички страни, /освен, може би с Пакистан/ за да извлече максимални ползи за своята вътрешнополитическа програма за модернизиране на страната.

Еднакъв опит по отношение на Запада

Путин също знае какво е да си пренебрегван от Запада. Вече на два пъти той и Моди разговаряха на четири очи по време на срещите на върха на страните от БРИКС в Бразилия и на Г-20 в Австралия. Според индийски източници, двамата намерили общ език. Те преследват и еднакви цели: искат да създават трайни и взаимноизгодни икономически отношения без политически подтекст.

Общността на интересите е очевидна. Индия изпитва почти неутолим енергиен глад. Тъй като планираните ядрени сделки между Индия и САЩ тъчат на място, Путин реши да се възползва от този шанс. През следващите 20 години Русия ще изгради общо 12 ядрени реактора в южната част на Индия. Освен това страната се нуждае от петрол, газ и въглища. След прекратяването на „Южен поток“, това е една идеална възможност за Русия да доставя евтин втечнен газ на Индия.Русия възнамерява също да инвестира в индийската инфраструктура и да увеличи търговията с диаманти. Военното сътрудничество се очаква да бъде съсредоточено върху разработването на нови бойни и транспортни самолети. Двустранният търговски баланс между Индия и Русия, който възлиза на 10 милиарда щатски долара годишно, е само малка част от търговския обем между Русия и Китай. Моди обаче има нужда от повече търговия, за да постигне целите си.

Взаимна дипломатическа подкрепа

На този фон не е никак изненадващо, че Моди и Путин смятат да обвържат по-тясно двете страни през идното десетилетие. За Путин, Индия е алтернативна възможност, която му позволява да намали зависимостта на Русия от западните пазари. Прагматикът Моди, на свой ред, иска да поддържа бизнес-контакти както с Русия, така и със Запада, за да може да извлече ползи и от двете места. Включително и поради това Индия беше категорично против налагането на санкции срещу Русия. В замяна на това Путин подкрепя териториалните претенции на Индия към оспорваната част от Кашмир.

Всичко това едва ли открива добри перспективи пред посещението на президента Барак Обама в Индия през идния месец. Западът би трябвало да бъде нащрек: защото съживената връзка между Делхи и Москва би могла да създаде „съдбовна общност на бедните и отхвърлените“, а това може да окаже значително по-решаващо въздействие над т.нар. „азиатски век“, отколкото предполагат мнозина.

 
 

Гледахме „Deadpool 2″ и е чудесен

| от chr.bg |

В събота, на 19 май, с милата ми женичка отидохме да видим „Полет над кукувиче гнездо“ в Народния театър. Беше изненадващо опростачена постановка. Много вулгарни думи се казаха, много алюзии с разнообразни сексуални изпълнения се направиха, и всичко това с много патос. Публиката окуражаваше с много смях, а и аз се засмях тук-там. На антракта обаче справедливо си тръгнахме. Бяха трудни 2 часа без малко.

„Deadpool 2″ също е циничен, но е циничен с вкус! 

В „Deadpool 2″ ще видите много прекрасни шеги. Някои от тях са вулгарни, да, но пак са поднесени симпатично и с чувство за мярка, бих казал дори мераклийски. Може би по-незадълбочените хора (от които съм и аз сигурно) искат да се чувстват по-добре и затова ходят на театър. Актьорите усещат публиката си и когато тя откликне на нещо, те засилват това нещо. И така с времето се е стигнало до „Аз ще мастурбирам тука“, „Добре, само не цапай“, цитирам смислово. Както и да е.

„Deadpool 2″ – филмът е супер як. Започва с шамар – много, много силен шамар, но ще видите. Райън Рейнолдс играе както и каквото трябва, за да може Дедпул е да мегаопасният нераним клоун, какъвто той…  не е, не и през целия филм.

Въпреки че е холивудска работа, липсват простосърдечните „вдъхновяващи глупости“ и „готини лафчета“, каквито има например в „Бързи и яростни“ (които вече разчитат само на чупене на коли, но за това – друг път). Има популярни тропи, разбира се – трудно възможната любов, стандартните благородни избори като правилното пред лесното и общото пред личното, цялото „пътешествие на героя“, с което Дедпул също се шегува, а и най-новата холивудска тропа – еднополовите отношения (Честита нова тропа!).

Филмът те забавлява, въпреки че „знаеш какво ще се случи, защото тоя филм вече си го гледал“. Знаеш какво ще се случи, но този филм не си го гледал. Има един много як сериал „Dirk Gently’s Holistic Detective Agency“, в който всичко трябва да се случва случайно и късметлийски. По характер обаче такива произведения (сериалът е по роман на Дъглас Адамс) се смятат за ниско художествени. В сериалът обаче (а може би и в книгата, кой знае) този случаен елемент е завъртян така, че всичко да е оправдано на сценарно ниво и да изглежда както трябва.

В „Deadpool 2″ сценаристите също си правят каквото искат и е голям хаос, не само заради екшън частта, ами и по принцип – все едно Дедпул е образът на някой древен бог – покровител на лудостта, която обзема творците на стари години. Нещо като Маската (с Джим Кери, да се чува и помни името му) едно време, ако помните. Но всяко късче хаос около филма е оправдано, естествено и забавно.

Откъм забавление, вторият филм надминава първия. В първият се пристъпяше леко, изследователски. Във втория се лети. Пада се, става се и пак се полита.

CHR ще ви посъветва:

Да се гледа ли? Да.

Кино или по другия начин? Ако можете – кино. Ако не – няма значение.

Кога? След работа, вкъщи, по домашни дрехи.

Храна и напитки? Да.

Бележки: Задължително го гледайте с приятели. Някак си е по-смешно така.

 

Една забележка към IMAX-а: много самореклама преди филма – обяснения, чудеса. Пуснете един диктор да каже „Това е IMAX“, някакви ефекти да демонстрирате звука и картината и това е. Не ми обяснявайте за IMAX все едно аз ще го пилотирам. Това е все едно да заведа някого вкъщи и точно пред входната врата да го спра и да му заобяснявам колко е хубаво вътре.

 
 

Днес църквата почита Светите равноапостоли Константин и Елена

| от chr.bg |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си.

Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.