shareit

Нови надежди за Иран

| от |

Западът и Иран постигнаха компромис в ядрения спор: Техеран ще замрази част от ядрената си програма, а Западът ще облекчи част от санкциите срещу ислямската република. Двама експерти коментират за Дойче веле успеха от Женева.

Години наред Иран и Западът се опитваха да решат спора около иранската ядрена програма. Водените в миналото преговори завършваха все без успех. Сега обаче умереният наследник на Ахмадинеджад – иранският президент Хасан Рохани – внесе нова динамика в разговорите, покрай която се стигна и до първия компромис в спора. В неделя сутринта представители на Иран и „шесторката“ (Великобритания, Германия, Китай, САЩ, Русия и Франция) подписаха споразумение, според което през следващите шест месеца Техеран ще замрази част от ядрената си програма, а Западът ще облекчи частично санкциите срещу ислямската република. Споразумението бе сключено след усилени преговори в Женева, продължили повече от четири дни.

HassanRouhani_2634822b

Новината за постигнатия компромис е обнадеждаваща. „До крайното решаване на ядрения спор обаче има да се извърви още дълъг път“, смята Скот Лукас от университета в Бирмингам. „Много въпроси остават открити. Решаваща за по-нататъшния напредък по ядрения въпрос със сигурност ще бъде готовността на Запада за облекчаване на повече санкции срещу Иран. От друга страна пък Иран ще трябва да демонстрира воля за неограничено сътрудничество с Международната агенция за атомна енергия, като така ще премахне съмненията в ядрената си програма“, смята експертът за Близкия Изток.

Президентът Рохани и реформите

Според политолога от Кьолн Зибо Янсен, заслугата за тази първа успешна крачка в решаването на иранския ядрен спор е най-вече на новото правителство в Техеран. „Още с идването си на власт новият президент Рохани окачестви разрешаването на конфликта със Запада като най-важната политическа цел на правителството си. Ето, че с днешното споразумение той се доближи до тази цел“, казва политологът.

А защо Иран изведнъж се разбърза да разрешава ядрения спор? Според Зибо Янсен отговорът за това е ясен: „Икономиката на Иран издъхва. Умерените сили начело с Рохани обаче осъзнаха, че за да намалят натиска на международните санкции, които парализират страната икономически, трябва да се стигне до раздвижване в ядрения спор.“

По време на предизборната битка през лятото Рохани обеща, че ще се бори за подобряване на условията на живот на иранците, много от които живеят на ръба на екзистенц минимума. „Тези намерения могат да се реализират само при наличието на достатъчно пари. Затова и разрешаването на ядрения спор е от толкова голямо значение за управляващите“, казва експертът Янсен.

_70492555_70491423

Сегашното споразумение със Запада може да се интерпретира и като успех на новото иранско правителство във вътрешнополитическата битка срещу консервативните хардлайнери, които винаги са отхвърляли курса на Рохани на сближаване със Запада. „Ако и тези преговори в Женева бяха завършили без успех, то това със сигурност щеше да засили позициите на противниците на Рохани, които открай време предупреждават, че не бива да се има доверие на САЩ и техните западни партньори“, коментира Скот Лукас от университета в Бирмингам.

Според политолога от Кьолн Зибо Янсен, постигнатият сега компромис би могъл да разшири вътрешнополитическото поле за действие на иранските реформатори. „Рохани стана президент на Иран, защото избирателите са жадни за реформи както в сферата на икономиката, така и в сферите на социалната политика и културата. Гражданите копнеят освен това за подобряване на ситуацията с човешките права“, казва Янсен. Според него Рохани все още се ползва с доверието на иранското мнозинство. Той обаче бързо би могъл да се сбогува с него, ако не реализира обещаните реформи.

Khamenei

Ролята на Хаменей

Правителството в Техеран обаче би могло да осъществява нови реформи само със съгласието на духовния водач на ислямската република – аятолах Али Хаменей. Именно той има последната дума по политическите въпроси.

По принцип Хаменей подкрепя курса на Рохани в ядрения конфликт, но досега не е демонстрирал подкрепа за намеренията на новия президент за вътрешнополитически реформи.

Според Скот Лукас обаче споразумението, сключено в Женева, може да промени позицията на аятолаха. „Постигането на сделка със Запада бе нещо като тест за правителството на Рохани. След като то премина успешно първата част от този тест, Хаменей може и да промени позицията си и да започне да се доверява на вътрешнополитическия курс на Рохани. А това означава, че вътрешнополитическите реформи биха могли да бъдат реализирани по-лесно.“

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Мултифункционалните клетки от ВСВ

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Александър Георгиев-Коджакафалията – Бащата на Бургас

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Почитан от траки и римляни, заради лечебните свойства на горещите си извори, четвъртият по големина град в България е бил и все още е важен икономически и културен център. Той е разположен на площ от над 200 хил. км² и е сгушен в прегръдката на три езера. През Античността са го наричали Акве Калиде, през Новото време е носил името Пюргос, а днес всички го познават като Бургас, чиято етимология идва от думата „крепост“. Когато през 1836 г. градът е посетен от немския командир на османска служба – Хелмут фон Молтке, той съставя най-старият план на града, който ни е познат до днес. Под османска власт градът се радва на известно благоденствие, в средата на ХIХ в. става център на кааза (околийски център), а след Освобождението влиза в границите на Източна Румелия като един от 6-те административни центрове на автономната провинция.

Още от началото на ХVIII в. селището започва да се разраства и забогатява благодарение на усилената търговия, предимно със зърно. Бургас привлича като магнит всеки, който има желание да работи, да развива бизнес и да търгува по море. Известни фамилии като Иконописови, Кошаревски и Воденичарови успяват да се утвърдят като умели търговци и да допринесат за разцвета на града. Редом с тях е и един от големите български предприемачи от ХIX в., който дарява цялото си имущество на безимотните граждани на Бургас. Понякога името му се губи сред по-добре познатите търговски фамилии от онази епоха като братя Георгиеви и семейство Тъпчилещови. Въпреки солидното си състояние той се е разхождал по улиците на Бургас със стария си калпак и ямурлука, наследен от баща му. Живял е в една малка стая и се е хранел скромно. Някои, като Антон Страшимиров, го описват като скъперник. Дори след кончината му известният български публицист казва с известна ирония: „Милият стар скъперник, той дари всичко на бедното работничество в Бургас”. За други той е отшелник, лишил се от всякакъв лукс, който подкрепя всеки в нужда, без значение от неговото вероизповедание. Името му е Александър Георгиев, познат още като Коджакафалията или „голямата глава“, прякор, заслужен не само, заради размера на главата му, но и поради феноменалната си памет. Съвременниците му твърдят, че е помнел наизуст всички осъществени сделки, техните параметри, обороти, печалби, както и имената на всеки един свой служител.

beggar asks the offer in a characteristic place of Burgas, a holiday resort on the Black Sea

Снимка: iStock

Истинското име на Коджакафалията е Александър Георгакиев Домусчиев и по бащина линия има гръцки корени. Майка му се казва Куда, а баща му – Георгаки. Няма точни сведения за годината на неговото раждане, но се смята, че се е появил на бял свят около 1830 г. в с. Дюлгерли (дн. с. Зидарово) община Созопол. Макар и да липсват напълно достоверни данни, детството му не е леко и той остава сирак от рано. Според някои сведения баща му умира, когато е 10-годишен, а майка му се жени повторно и заживява в Карнобат, според други – той остава едва 5-годишен кръгъл сирак и е приютен от чичо си, който има още 6 гърла за хранене. По-вероятен е вторият развой на събитията и Александър израства в крайна бедност. Поради липсата на средства, той не ходи на училище и остава неграмотен до края на живота си. Въпреки това, поради будния си ум и невероятната памет, през годините той успява да овладее 5 езика (турски, гръцки, румънски, сръбски и руски).

Оскъдните сведения за ранния му живот и издигането от крайна бедност към несметно богатство през годините вълнуват въображението на хората. Ражда се и легендата за златното съкровище, което Александър открива на младини и благодарение на което става толкова богат. Според преданието той е бил овчар в с. Карагюзляр (дн. с. Маринка) община Бургас и един ден, не без помощта на вярното си куче, той открива заровено имане в местността “Еврейската гора”. Типично за легендите, това съкровище се намира под огромен камък, във формата на костенурка и се състои от златни монети. Парите са принадлежали на един български майстор Даньо, загубил живота си от ръката на жесток еничарин.

Колкото и колоритно да е това поверие, то не отговаря на исторически факти. В действителност още от ранна възраст, в търсене на препитание, Александър заминава за Бургас заедно с братовчед си Янко. Двамата се установяват в града и започват работа като чираци в абаджийска работилница. Работят неуморно от сутрин до вечер като пестят всеки възможен лев. На края на своето чиракуване със спестените пари те успяват да отворят дюкян, в който предлагат всякакви стоки. Постепенно към него те отварят гостилница и започват да предлагат стаи на придошлите от други населени места моряци, търговци и селяни. Макар и в различни параметри и цифри от съвременните може да се каже, че така те поставят началото на бъдещата си бизнес империя.

С времето броят на дюкяните се увеличава и когато те вече разполагат с 5 на брой в града, Александър и Янко насочват вниманието си към други потенциални отрасли. Те отварят керемидарница в Каменово, купуват недвижими имоти, строят ханове и магазини. Основният им дюкян в Бургас е предпочитано място за пазар, както на по-заможни граждани, така и на селяни. Селяните обаче не разполагат с достатъчно налични парични средства. Те се договарят с Коджакафалията да му плащат в натура – основно в зърно. Поради големите количества, които натрупва той купува складове, а след време влиза и в търговията с житни култури. Не след дълго той става притежател на 1000 декара ниви, което го прави един от едрите земевладелци в този край на България. Друга негова търговска тактика е да има близък контакт със своите служители. Той помни имената на всичките си над 150 калфи и чираци, а най-трудолюбивите и предприемчивите от тях прави свои съдружници.

Aerial view of salt pans near Burgas, Bulgaria

Снимка: iStock

Освен със зърно, двамата братовчеди търгуват със сол, други хранителни продукти и провизии, които са търсени от акостиралите в пристанището военни и чуждестранни кораби. Александър е предпазлив при сключването на сделки и прави премерени инвестиции. Той създава следния цикъл: със спечеленото от търговия той купува недвижимо имущество, ниви и гори, които препродава за по-голяма печалба. Част от нея той влага в закупуването на нови имоти, а друга – връща като оборот в бизнес начинанията си.

Като други богати хора, Коджакафалията страни от публичното пространство и сведенията за личния му живот са оскъдни. Страхува се от показността и отказва да го снимат. Тогавашните папараци успяват да заобиколят неговото желание и единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато Александър обядва хляб и маслини, храна, която е обичайна за неговото всекидневие.

Дали от скромност или от пестеливост, той живее над 30 години в една складова стая, широка 1,5 м. и дълга – 2 м., която се намира под стълбите на 2 етаж на една от сградите, които притежава на ъгъла на ул. “Фердинандова” и ул. “Ивайло”. Той не се жени до края на живота си. И около този факт кръжат спекулации. Много е вероятно още на младини той да се влюбва силно в една красива дама от Бургас, но чувствата му остават несподелени и отхвърлени. Дори след като натрупва състоянието си той не се решава на тази стъпка повторно.

През годините той натрупва солидно богатство, което се състои от милиони златни левове. Трудно може да бъде обвинен в скъперничество, защото още приживе дарява голяма част от припечеленото. Освен, че подкрепя хора в неравностойно положение, той подпомага училища, болници, сиропиталища и храмове, включително и църквата „Преображение Господне“  (дн. „Св. Богородица“) в Бургас. През 1911 г. Коджакафалията изготвя завещанието си. В него се предвижда, че цялото му имущество, което е на стойност над 25 000 000 златни лева (дн. над 1 млрд. лв.) ще бъде дарено на община Бургас. Според някои изследователи това е най-голямото дарение в съвременната българска история. Средствата трябва да бъдат изразходвани за развиване на града и за подпомагане на бедните. Предвижда се нивите му да бъдат дадени на безимотните граждани и впоследствие те оформят дн. ж. к. „Братя Миладинови“, който в миналото се е наричал Коджакафалийска махала. С това той осигурява дом на около 600 души. Приходите от магазините му и другите търговски предприятия се предвижда да отиват за погасяване на всякакви негови дългове, за строеж на храмове от различни вероизповедания и за изграждане на надгробен паметник.

Две години по-късно Коджакафалията е намерен мъртъв в дома му. Макар и да няма солидни доказателства, най-вероятно става дума за насилствена смърт. Липсват медицински доклади, както и някои описи от завещанието му. Според някои градски легенди има злоупотреби с последното му желание, особено в частта, отнасяща се до приходите от неговите магазини.  Скоро след погребението му пламва архива, който съхранява част от нотариалните му актове и те завинаги са унищожени.

Първоначално е погребан на бул. „Сан Стефано“ в Бургас. Както е желанието му, на гроба е издигнат негов паметник от черен мрамор, който е дело на италианския архитект Тоскани, който проектира и храма „Св. св. Кирил и Методий“. По време на комунизма Коджакафалията е причислен от партийната пропаганда към експлоататорите капиталисти, затова през 50-те години при разширение на  бул. „Сан Стефано“ паметникът му е разрушен, а народната власт решава, че тленните му останки нямат място в града и забранява неговото препогребване. Те са прибрани от местни свещеници и повече от 5 години се съхраняват в сандък под олтара на една от бургаските църкви. В началото на 60-те или 70-те години след продължителни молби от духовенството, партията разрешава тленните му останки да бъдат погребани отново и така те почиват и до днес на Бургаските гробища.

Saints Cyril and Methodius Orthodox Church Burgas Bulgaria

Днес върху имотите, дарени от Коджакафалията, са разположени две трети от централната градска част на града, включително почти цялата територия на любимия Приморски парк и жилищните комплекси „Братя Миладинови“, „Лазур” и „Зорница“. Макар и след вероятни злоупотреби, стотици български семейства са били облагодетелствани от последното желание на този български предприемач. На негово име е кръстен един от големите булеварди в Бургас и едно основно училище, разположено на бул. „Стефан Стамболов“. Александър Георгиев посмъртно е обявен и за почетен гражданин. През 2015 г. общинският съвет в Бургас решава да бъде наново построен паметник на Александър Георгиев, но до днес все още никой не е одобрен за изпълнител на поръчката. В спомените на жителите на града Коджакафалията остава един от най-големите благодетели на Бургас, който е живял мирно и скромно и е дал всичко, което притежава за своя град и за тези, които имат най-голяма нужда.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени