shareit

Новата Бриджет Джоунс и всичко, което знаем за филма

| от |

Близо 15 години, след като изигра любимия женски персонаж на мнозина, с леко променен вид, пораснала и нека си го кажем – различна, Рене Зелуегър се завръща на голям екран в емблематичната роля на Бриджет Джоунс.

Някъде между написването на третата книга за Бриджет от Хелън Филдинг и рязката подмяна на лицето на Рене, бяхме решили, че каквито и надежди и договори да има във филмовата индустрия, нито един от тях не може да върне една от любимите ни британка на екран. Но, както знаете, за киното няма невъзможни неща. Както се казва, щом могат да направят Бенедикт Къмбърбач на дракон, то могат да оправят и лицето на Рене.

Новият филм за Бриджет Джоунс – Bridget Jones’s Baby, пристига по екраните в края на 2016 година, а горе може да откриете фактите за филма, които убедени сме, не знаете.

 
 

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени

Да знаеш десетки езици – невероятните хиперполиглоти

| от |

Ако говорите един език, вие сте нормално функциониращо човешко същество. Ако говорите два, значи сте двуезични, ако говорите три, сте триезични… Но как се казва, ако говорите 10? Или 20? Или 30? Тогава вече сте полиглот или хиперполиглот. Технически полиглот обикновено се използва за човек, който говори повече от 6 езика, а хиперполиглот е човек, който говори над 12.

Запознатите с гръцкия език знаят, че „полиглот“ е с гръцки произход и идва от „polyglōttos“, което грубо се превежда като „много езици“. Сега импулсивно бихме си помислили, че просто влизаме в сайта на Книгата с рекордите на Гинес и виждаме кой е човекът, който говори най-много езици. Уви обаче, дори Гинес не знае… защото не е толкова просто да се определи.

Проблемът изглежда се крие в това, че да се определи минимумът знания, който трябва да имаме, за да се каже, че можем да се говори определен език, варира значително от човек на човек. Дали някой, който може да проведе стандартен, нормален разговор на 100 езика, знае повече от човек, който е овладял перфектно четене и писане на 50? Да можеш да говориш на 10 много различни регионални диалекта на един език, същото ли е като да можеш да говориш 10 различни езика? Подобни въпроси правят много малко вероятно някога да определим наистина кой е най-талантливия полиглот на света или въобще в историята. Но имаме доста добра идея за няколко души, които поне трябва да се имат предвид.

Що се отнася до живи хора – Зиад Фазах е кандидат за рекорда. Той твърди, че говори около 60 езика, но точният им брой не е ясен. Въпреки това, в телевизионна изява, Зиад беше подложен на разпит на няколко няколко езика, за които по-рано казва, че владее добре. Преди това Зиад е доказал, че умее да говори доста налудничав брой езици, но проблемът му е, че трябва да ги практикува, за да не ги забрави, а 60 езика не се практикуват толкова лесно.

Arguelles Alexander

Александър Аргел

Друг жив полиглот е един Александър Аргел, който може да работи с около 50 езика. Отново, точната цифра не е много ясна – в интервюта Александър много рядко казва точно количество езици, които може да говори и разбира, заявявайки само, че „Сега мога да прочета около три дузини езика и говоря повечето от тях свободно, но съм учил много повече“.

В случая на Александър той отдава своя лингвистичен успех на хиляди часове обучение и работа – нещо, което казват и други живи хиперполиглоти. Например, Тим Донър, който говори и разбира 20 различни езика. В случая на Тим обаче той все още е тийнейджър, така че има потенциал да научи толкова, ако не и повече езици от Александър и Зиад някой ден. Трябва да се отбележи, че Тим също така страни от това да учи „по-лесни“ за него езици като испански и вместо това учи по-трудни като урду и руски.

Ако се чудите защо всички изброени досега са мъже, може да има или не причина за това. В книгата „Babel No More: The Search for the World’s Most Extraordinary Language Learners“ се отбелязва, че полиглотизмът се среща почти универсално при мъжете, макар че все още никой не знае дали има конкретна причина за това или е просто някакво съвпадение. Някои изтъкват идеята, че най-крайните случаи на полиглотизъм са свързани с аутизма, като се позовават на работата на професор Саймън Барън-Коен, водещ експерт по аутизма. Според професор Барън-Коен, хората с аутизъм са склонни да имат „екстремен мъжки мозък“, което ги кара да се чувстват принудени да овладеят определени видове системи, като езика. И ако се чудите – да, Саймън Барън-Коен е свързан с Борат, Саша Барън-Коен;  братовчеди са.

В отбелязаната по-горе книга пише и за един кардинал от 18 и 19 век, Джузепе Каспар Мецофанти, който се използва като пример за истински полиглот – за него се твърди, че може да говори или разбира 72 езика. Отново никой не е сигурен в точния брой – някои казват, че са 72, докато други – само около 30. Независимо от това, уменията на кардинал Мецофанти са били легендарни по негово време. Причината за огромната разлика в броя произтича от факта, че е говорил много различни диалекти, които някои учени твърдят, че са толкова различни по характер, че технически трябва да се считат за напълно отделни езици. Дори и да не броим диалектите, Мецофанти е бил в състояние да говори турски, арабски, немски, китайски, руски и около още 20 други езика с „рядка ловкост“. Като се има предвид, че е живял през 19 век, самият факт, че дори е бил в контакт с толкова много езици и е намерил подходящи книги, по които да ги изучава, камо ли да се научи да говори езиците достатъчно свободно, за да разговаря с хората в тях, е изключително впечатляващ.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени