Нов метод за удължаване на живота

| от chr.bg |

Учени от университета Макгил в Канада установиха, че симбиотиците – смеси от пробиотици и богати на полифеноли растения, могат да увеличат продължителността на живота и да намалят риска от заболявания в напреднала възраст.

Експриментите били извършени с плодови мушици Drosophila melanogaster, които, според учените, имат 70-процентно сходство с бозайниците, що се отнася до метаболизма. Мушиците били хранени със симбиотици и се оказало, че продължителността на живота им е 66 дни, т.е. с 26 дни по-голяма в сравнение с посестримите им в контролната група, които били на обичайния си хранителен режим. Хранените със симбиотици насекоми освен това били засегнати в по-малка степен от резистентност към инсулина, възпаления и окислителен стрес.

Симбиотиците били създадени от пробиотици Lactobacillus plantarum, Lactobacillus fermentum и Bifidobacteria longum с добавки TFLA – смеси от сухи съставки на растенията Emblica officinalis, Terminalia bellirica и Terminalia chebula.

Полученият резултат може да се обясни с наличие на оста черва-мозък – състоянието на микробиота в стомашно-чревния тракт може да е определящо за това на нервната система и дори да повлияе върху депресията и развитието на невродегенеративни заболявания в напреднала възраст. Учените все пак предупреждават, че е възможно симбиотиците да нямат толкова силен ефект върху човека, колкото върху насекомите.

 
 

Най-скъпо платените музиканти в света

| от chr.bg |

Американското списание „Билборд“ класира най-скъпоплатените музиканти, като на първо място бе поставен фронтменът на ирландската група „Ю Ту“ Боно, съобщава Контактмюзик.

През 2017 година приходите на певеца са били 54,4 милиона долара. Голяма част от спечелените пари от Боно са дошли от гастролите в рамките на турнето „Joshua Tree Tour“. Интересното в случая е, че по доходи за 2016 година, бандата му дори не попадна в топ-50.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Тейлър Суифт ще играе в „Котките“

| от chronicle.bg |

Американската поп звезда Тейлър Суифт ще играе във филмовата адаптация на мюзикъла „Котките“ в партньорство с Дженифър Хъдсън и Иън Маккелън.

Режисурата ще бъде поверена на британеца Том Хупър, известен с работата си над филма „Клетниците“ по романа на Виктор Юго, излязъл на екран през 2013 година.

Мюзикълът „Котките“, композиран от британеца Андрю Лойд Уебър беше поставен най-напред в Лондон през 1881 година, а след това и в Бродуей в периода 1982-2000 г. Това е четвъртата по продължителност постановка, задържала се на афиша в Манхатън.

 
 

Този текст НЕ E за това колко е празна София

| от |

Обикновено в началото на май изходите на столицата започват да църцорят с каймака на нацията, който отива на море. През юни този поток се увеличава, а през юли и август направо пръска! По това време новините намаляват рязко и новинарските емисии и сайтове, започват да публикуват разни странни неща като например: Какви опасности крие пастата за зъби? В средата на отпускарския сезон обаче в София си има живот. Баровете са пълни кажи-речи, има хора по улицата. Ето вчера минах в 12:нещо нощно време по „Шишман“ – ами не можем да се разминем по тротоара. И тази сутрин ме светна едно наблюдение:

София е пълна с чужденци!

Имаше време, когато млад британец да живее в София обикновено означаваше, че човекът има някакъв проблем. Много медии дори пускаха интервюта с такива хора. Защо решихте да живеете тук, защо избрахте България за свой дом. Чуваха се подобни въпроси, които показват чудовищната изненада как един уреден човек в богата държава може едва ли не да избере да живее тук, на бедно и гадно едва ли не. И те всички отговаряха едно и също: Тук е хубаво, тук ни харесва. И ние гледахме оцъклени усмихнатите им лица и ни се струваха наивни. Ала не бяха, защо да са наивни?

Ако минаваш всеки ден покрай „Св. Александър Невски“ например, след кратко ще свикнеш с храм-паметника и ще ти се струва като църква с жълто отгоре. Ще загубиш погледа си върху естетиката и характерността на обиколния свят, ако го гледаш всеки ден. Това се случва с всички ни – свикнали сме да гледаме България. Поне докато не мръднем нанякъде с БДЖ-то и пак ни се открият едни гори, едни поля, едно различно и хубаво, но и с това свикваме.

Ясно знаете, че е в природата на човек това свикване. Парижани гледат Айфеловата кула и си викат „Пф, желязо“. Китайците гледат Великата китайска стена и си казват „Какво толкова – стена“. Само американците гледат Гранд каньона и си мислят „Хубава си, моя дупко“, но те са други хора, друг народ.

Затова в момента София е пълна с чужденци – защото се оказва, че тук е хубаво. Разберете ме правилно – и аз съм изненадан! Но това е. Не е най-богата държава на света, но икономиката е стабилна, корупцията не е ураганна като в Русия, а хората имат същата политическа ненавист като англичани, германци, французи. Обстановката е нормално зле, искам да кажа. 

По центъра има много заведения, които се издържат основно от чужденци. Луксозните скъпи традиционно български кръчми, луксозните и супер скъпи бургери. Ние имаме сериозен твърд акцент на повечето езици заради майчиния си твърд български. Това предполага, че един чужденец съвсем лесно би си намерил работа само с езика си, а ако се и постарае – небето му е граница.