Нощта на бонбоните
|
|
От всички бонбони, които се ядат за една година в САЩ, 4% ще бъдат изядени днес – на Хелоуин.
Тази вечер почти всяко дете и половината от възрастните ще изядат по няколко бонбона, в сравнение със само 24% от населението в други дни, се казва в доклад на компанията за анализ на пазара НПД. Според техния главен анализатор, децата ще изядат средно по четири бонбона, докато на възрастните се пада по един.
Според друго проучване, 72% от всички средства, изразходвани за бонбони по време на Хелоуин, ще бъдат дадени на шоколадови бонбони. През цялата миналата година в САЩ са похарчили 12,6 млрд. долара за шоколадови бонбони.
За тазгодишния празник, 5-те най-продавани марки са:
1. Reeses (Hershey)
– 509,85 милиона долара
2. M & M (Mars)
– 500,82 милиона долара
3. Snickers (Mars)
– 456,91 милиона долара
4. Hersheys (Hershey)
– 324,63 милиона долара
5. Kit Kat (Hershey)
– 306,51 милиона долара
Коментарите са изключени
В Холивуд има правилно секси и грешно секси
|
|
Сесуе Хаякава е роден през 1889 в Минамибосо, а баща му е губернатор на префектурата Чиба. Първоначално Хаякава мечтае да бъде офицер в Японския императорски флот. Отгледан за живота на войн под кода на Бушидо, когато е на възраст, той се записва във Военноморската академия в Етаджима. За съжаление, мечтите му са разбити, когато, приятели го предизвикват да плува до дъното на близката лагуна. Въпреки че успя, той пука едно от тъпанчетата си – контузия, която впоследствие го проваля на приемния изпит за императорския флот. Бащата на Хаякава смята, че неговият неуспех е позор за семейството. Засрамен, 18-годишният Хаякава се опита да извърши ритуално самоубийство, използвайки оръжието на един от своите предци самураи. Заключва се в бараката в градината и се намушка в корема. За щастие обаче той има куче, което е отвън и не престава да лае пред вратата. Като чува лая, бащата на Хаякава излиза и в крайна сметка намира сина си, който лежи в локва от собствената си кръв. По чудо Хаякава оцелява. Докато се възстановява двамата мъже се сдобряват и решават, че щом малкият няма да отиде военен, то най-добре да стане успешен бизнесмен или политик като баща си. Така родителите му го изпращат да учи политика и икономика в Университета в Чикаго. Там външният му вид и изваяна фигура се забелязват, особено когато се присъединява към отбора по футбол и мята опонентите си на земята с хватки от джудото…
Някъде през 1913 г. Хаякава решава да почива в Ел Ей, където се отива на театър в Малкото Токио и бързо се влюбва в представленията. Сам Хаякава започва да участва в различни сценични пиеси, най-важната от които е „The Typhoon“, защото изпълнението му в нея ще хване окото на прочутия продуцент Томас Инс. Той иска да направи пиесата на филм, с участието на Хаякава и на никой друг. Хаякава обаче не смята актьорството за перспективна и уважителна работа, с която би казал на семейството си, че се занимава, и затова отклонява учтиво молбата на продуцента. Той обаче продължи да го съблазнява и Хаякава най-накрая казва, че ще се склони, ако му плащат по 500 долара на седмица (около 11 000 долара днешни пари). Той предполага, че никой никога няма да се съгласи да плаща еквивалента на нова кола всяка седмица на неизвестен, недоказан японски актьор.
Но Инс казва „да“.
И филмът изключително успешен.
Сесуе Хаякава получава предложения за куп други филми и бързо става звезда в цял свят. През 1917 той вече изкарва по четвърт милион долара на година (около 5 милиона днес). Които харчи по начини, достойни за отделен текст. Ще кажем само, че Сасуе е достатъчно прозорлив, за да купи огромни количества алкохол преди да влезе в сила сухият режим в САЩ. И като казваме огромни – достатъчни за години милионерски партита в личния му замък.
Както можете да си представите, голяма част от приключенията на Хаякава се изяждат моментално от медиите, което само допринася за неговата мистика и популярност сред най-големите му фенове – дамите. Прожекциите на филмите му системно са изпълнени до голяма степен с млади жени, които крещят, когато героят им се появи на екрана. Те несъмнено се радват не само на добрия му външен вид, но и на спокойния и събран начин, по който играе лошото момче и еманацията на забранената любов. Защото въпреки че е секс символ, в самите филми Хаякава никога не спечелва момичето – дори в онези, в които е основният й любовен интерес, почти винаги го губи в последната сцена. По онова времето, идеята за романтични отношения между японец с бяла жена е скандална до крайност – затова и Хаякава играе или заедно с жена си, която също е японка, или образите на лошия.
Със съпругата си Тсуру Аоки
За да се опита да заобиколи проблема, когато договорът на Хаякава с Paramount изтича през 1918, вместо да подпише отново и да приеме доста доходоносна роля в „The Sheik“, Хаякава взима нещата в свои ръце и стартира собствена продуцентска компания, Haworth Pictures Corp. Така, с пълен контрол над всички аспекти на продукциите си, той вече играе много по-положителни роли. Публиката го хареса и Хаякава се превръща в един от най-печелившите и най-известните мъже в целия Холивуд, печелейки около 2 милиона долара (около 25 милиона долара днес) годишно от филмите си.
През 30-те години на 20 век обаче ролите за японец секс символ рязко намаляват до пълно изчезване заради нарастващите антияпонски настроения в Холивуд. Затова Сесуе се ориентира към Европа. За съжаление обаче по време на едно негово пътуване до Франция в края на 30-те години, германците решават да нападнат, в резултат на което актьорът е прекарва там цялата война (Хаякава съдейства на Френската съпротива, но не е ясно как точно).
След Втората световна война Хаякава е ненаемаем като актьор предвид световната неприязън към Япония.
Нещата се обръщат с появата на Хъмфри Богарт. Той иска Хаякава за героя на барон Кимура във филма си „Tokyo Joe“, хората му го откриват във Франция и когато му предлагат ролята, Сесуе приема. Този филм рестартира кариерата му.
„Моята главна цел е да играя протагонист, герой“, казва, но за жалост такова нещо няма да се случи. Вместо това обаче прави най-голямата си роля – във филма от 1957 „The Bridge on the River Kwai“. В него Хаякава е главния антагонист, японския командир на лагер за военнопленници, полковник Сайто. За ролята си е номиниран за Оскар за най-добра поддържаща роля и ако беше спечелил, това би го поставило на първо място заедно с Мийоши Умеки, която печели Оскар за най-добра поддържаща актриса във филма „Sayonara“ същата година. „The Bridge on the River Kwai“ печели 7 награди Оскар, включително за най-добър филм, като номинацията на Хаякава е единствената, която филмът не взима.
…
След като Сесуе Хаякава решава да се пенсионира, завръща се в родната си Япония, където не е особено тачен заради негативните роли, с които японците смятат, че ги представя в лоша светлина.
Умира от кръвен съсирек на 84-годишна възраст на 23 ноември 1973.
Коментарите са изключени
Какво означават различните котешки очи на пътя в различните държави
|
|
Малките бабуни / пъпки / повдигната пътна маркировка има различни светлоотразителни цветове, някои от които (като бяло и жълто) имат разбираеми значения, подобни на обикновената пътна маркировка. Но има и други цветове (като синьо и зелен), които предават допълнителна информация. ако знаете как да ги разчитате.
Някои цветове са за полицаи, служители на спешна помощ и работници по поддръжката на пътя като им показват къде могат да намерят неща като пожарни хидранти т подобни. Но значенията на цветовете на котешките очи варират на различните места по света.
Магистрала М9 в Карлоу, Ирландия
- Бяло: използва се в центъра на пътя, маркира ленти и острови
- Жълто: по ръба на пространството между два съседни еднопосочни пътя
- Червено: по аварийната лента на магистралите
- Синьо: по места за отбивки na аварийни превозни средства, основно за полицията да паркира ида наблюдава трафика
- Зелено: на входове и изходи, понякога се използват за маркиране на незначителни странични пътища
В Северна Америка значенията на цветовете са малко по-различни:
- Бяло: маркировка на лентата или по ръбове на тротоара
- Жълто: разделяне на ленти със срещуположно движение, далечни страни на еднопосочни ленти
- Червен: обозначение, че улицата е еднопосочна и влизането е забранено
- Синьо: крайпътен пожарен хидрант
- Зелено: влизане в комплекс от затворен тип, достъпен за аварийни превозни средства
- Бяло (или жълто) + червено: червеното, видимо само в една посока, означава, че сме влезли в насрещното движение или „влизането забранено“
- Бяло + черно: с бяло се маркират ограниченията за лента за специално движещи се МПС, а черно, когато маркировката не се прилага
В Австралия се ползват европейските стандарти, с разликата, че както в САЩ, синьото се използва за означаване на наличието на пожарен хидрант. Жълтото също има допълнително значение във Виктория: пресечените жълти линии с жълти светлоотразители означават коловози, по които могат да се движат други превозни средства. Непрекъснатите линии и двойните жълти рефлектори пък съобщават на водачите, че линиите не се пресичат.
Коментарите са изключени
Защо жените през 19 век припадат толкова
|
|
Като начало, през целия 19 век (както и през други времена) дамите често носели корсети. Целта им е различна – понякога да придаде по-плосък силует, понякога да придаде допълнителни извивки. Именно последното, особено през Викторианската епоха, се смята от мнозина за причината за поне някои дамски припадъци. Корсетите често се затягали силно (понякога до крайност) и в резултат на това, с течение на времето телата на дамите се деформирали: ребрата им се изместват, белите им дробове се свиват, някои от органите им се притискат към гръбначния стълб, а други се изместват в долната част на корема. Това затрудняват дишането, сърцето се мъчи да изпомпва кръв, а за вътрешностите става трудно да усвояват храна. Както се казва една викторианска дама: „изядох само две хапки от бисквитата си, нямаше място под корсета за трета“.
Друга теория, основана на модата, е, че добре облечена жена от тази ера носи огромно количество дрехи и дори през летните жеги една такава дама има върху себе си освен корсета, бельо, подплънки, цяла пола, поддържана от кринолин, фусти (понякога със стоманени обръчи) и шапка. Някои дами може да са припаднали от прегряване, докато други може просто да са се сринали под огромната тежест на тоалета си. (Тази претруфеност може да бъде опасна и по други причини: Например, съпругата на прочутия поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу загина трагично, когато случайно изпуска кибриттена клечка върху огромната си полата. Облеклото й избухна в пламъци и дори след като огънят е потушен, не е лесна задача да се свали всичко от тялото й.)
Друга потенциална причина за припадъците може да е системно отравяне. През 19 век, въпреки че хората знаят колко арсена е отровен, изглежда не си дават сметка (или не ги е грижа), че излагането на неговите изпарения също може да има вредно въздействие. По онова време арсенът се използва при производството на всичко – от тъкани през бои до хартия, в която е опакована храната; всъщност до края на 19 век 80% от всички тапети са били с арсен. Натравянето с това вещество има различни симптоми: главоболие, студено изпотяване и припадъци. Освен това, арсенът заедно с олово, живак и други подобни токсични вещества, често се срещат в грима през Викторианската ера. Оловото също е често срещана съставка в боите за коса и във виното (заедно с арсен и мед). Тези токсини допринасят за припадъците на по-заможните викторианци, докато по-бедните не могат да си позволят подобни луксове.
Всичко това настрана, много е вероятно някои (дори повечето) от тези замалявания всъщност да са били престорени. Освен потенциалните странични ефекти от облеклото или токсините в тапетите, за известно време, припадането при най-малкия шок става очаквано и дамско. По това време се очаква от жените, особено от тези от висшата класа, да бъдат нежни цветя, докато мъжете се очакваха да са твърди като машини. Припадъкът е просто един метод жената да се покаже колко е деликатна пред обществото. По подобен начин хората рядко се смеят, когато са сами, дори да намират нещо за невероятно смешно и всъщност повечето гласен смях не е свързан толкова с хумора, а по-скоро със социални взаимодействия. Така и през 19-ти век, припадането е просто друга форма на социална адекватност, което дамите трябва да имат в инструментариума си, независимо дали наистина припадат, или просто да правят шоу.
Също така дамите имат и друг потенциален стимул за припадане. По онова време добре устроените жени често са имали „стая за припадъци“ – място, където дамата да се възстанови от припадък или други прояви на така наречената истерия. Освен че там може да се отпусне на удобен стол, жената има и друга полза – при нейно желание лекар или акушерка могат да бъдат повикани за жена като освен всичко останало грижите им включват и масаж на тазовата област с ръцете или с воден масажор. Това продължава, докато въпросната дама не се облекчи и излекува от истерията си. Това също е и добре за лекарите по онова време, които инак са избягвани от хората, освен ако не са им абсолютно необходими. Лечението на женската истерия обаче е нещо, което жените, които разполагат с пари, често правят.
Това обаче отнема много време и може да окаже известно физическо натоварване върху акушерката или лекаря, особено ако посетят няколко дами в един и същи ден. В такъв краен случай съпругът може също да бъде повикан да помогне. По-късно специално срещу истерия в Европа и Северна Америка ще бъдат изобретени специални устройства за по-бързо облекчаване.
Коментарите са изключени
Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон
|
|
Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…
Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:
..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши.
Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.
,_variant.jpg)
Карта на Лондон, 1665
Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.
Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.
Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.
За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.
Коментарите са изключени
