shareit

Норвегия ни отказа от Евро 2016

| от Sportcafe |

България – Норвегия 0:1.

Тъжно, но напълно обяснимо и заслужено.

Норвегия ни дръпна шалтера и ни прати зад борда на Евро 2016, като ни победи в София.

Вегард Форен вкара в 57-ата минута гол, при който българите забравиха, че се играе футболен мач. Статично положение, топка зад гърба на нашите, които застинаха и …

Норвегия има 13 точки, ние оставаме с 8. Как да ги гоним при три оставащи мача, от които два на българите са навън с Италия и Хърватия?

Никакъв шанс.

Стадионът, полупразен вече по традиция за мачовете на националния, освирка доста злобно отбора ни. Но не само това.

Хората се възмутиха и срещу ръководството на БФС.

Не е случайно. Последното ни класиране на голямо първенство е през 2004-а, тоест – с това ръководство на футболния съюз такова чудо не се случвало.

Едва ли е просто съвпадение и липса на класно поколение…

Изводите – утре, както и в следващите дни.

Този мач трябва да бъде изтрит от всякакви записи или да се пуска като мъчение на съгрешили родни фенове при много тежки прегрешения.

Играхме ужасно и заслужено сме извън борда на европейското.

 
 
Коментарите са изключени

Мрачният жътвар като олицетворение на смъртта

| от |

„Смъртта е занимание самотно“ казал някога Рей Бредбъри. Този феномен винаги е бил осовна точка на всеки творец. Замислете се колко пъти в изкуството е възпявана, олицетворявана, представяна и описване. От „Илиада“ на Омир до наши дни, смъртта има огромна роля във всеки живот. В различните култури тя се отбелязва по различен начин. Марк Твен е напомнил, че никой не е успял да излезе жив от живота, а да не забравяме, че винаги е била част от него.

Някои философи смятат, че животът е съвършен феномен, защото винаги започва с раждането и завършва със смъртта. Изключение може да правят мавзолеите, които не позволяват на определена личност да бъде погребана, отричайки края на живота. Къде точно започва произходът и създаването на образа на смъртта? Документираното начало винаги идва от религията. В християнството имаме Адам и Ева, които са безсмъртни и след ябълката губят правото си да живеят вечно. Съществува и обратния сценарий, където човекът се опитва да стане безсмъртен. Гилгамеш е точно такъв герой. Той произлиза от литературата на Месопотамия. Бил е син на богиня и цар, но за съжаление не успява да достигне статута на безсмъртен.

gettyimages-122315015-594x594

Пътят на този герой го води до Утапиштим, който му обещал, че ако не спи една седмица, може да стане безсмъртен. Макар и Гилгамеш да заспива, той все пак получава правото да бъде безсмъртен. Символът на този феномен идва под формата на растение, което във всеки един момент може да го възроди. По пътя към дома не успява да го опази и една змия успява да унищожи ключа към вечния живот. Месопотамските автори все пак са достатъчно смирени и разказват, че при завръщането си, човекът приел факта, че ще живее като смъртен и продължил спокойно своя живот. Понеже смъртта не е олицетворена и във всеки един момент се проявява с различни лица, хората започват да дават по-човешки вид и да я превръщат в нещо познато, което да позволи особена свобода на душата. Понякога добрите намерения водят до обратния ефект, но кой е казал, че съществува пълно щастие?

Column_temple_Artemis_Ephesos_BM_Sc1206_n3

Снимка: By Unknown – Marie-Lan Nguyen (User:Jastrow), 2007, CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2562453

Гърците използвали точно тази стратегия и освен богът на съня – Хипнос, те успели да сътворят и Танатос. Образът и на двамата бил на приятен и спокоен мъж. Мисията на Танатос била да води мъртъвците до Хадес и да ги предава на Чарон (лодкарят), който да ги преведе от другата страна. В този случай, смъртта била полезна и услужлива, не позволявала на никого да се изгуби.

Норвежците имали още по-добра идея, те решили да предложат на смъртта красив и съблазнителен вид. Ето защо в тяхната митология Валкирийтеса красиви млади жени, които служат като вестоносци на Один и придружават всички бойци, които умират в битка. Тяхната задача била да следват войните и когато битката настане, те трябва да изберат най-смелите войни, които да преминат в отвъдното и да стигнат до Валхала. Защо точно войните били избирани? Според норвежката митология, Один избирал най-смелите за битката на Рагнарок – апокалиптичен конфликт за решаването съдбата на света.

1663_Giordano_Der_Heilige_Michael_anagoria

Снимка: By Лука Джордано – Собствена творба, anagoria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35842844

Описвани са като ангели, понякога предпазват хората, друг път наказват грешниците. В останалите религии може да се обърне вниманеи на архангел Михаил и Гавриил. В исляма тази роля е дадена на Азраел. Неговата мисия е да пази архивите, да пише рождени дати и после да ги заличава. Това разбира се заличава и душите на земята.

gettyimages-534251098-594x594

Дълго време религията служи много добре за описването на смъртта, придаването на човешки качества и създаването на някакво спокойствие. Драстичните промени настъпват във времето, когато идва чумата. Високата смъртност и фактът, че мнозина страдат с напредването на болестта, започва да сковава много сериозно цяла Европа. Кожата на жертвите обикновено почернява и това допълнително влошава възприемането на познатия край. Творците по това време също са особено запленени и повлияни от събитията. Ето защо смъртта започва да придобива по-страшен вид под формата на скелет.

По-често е представяна с лък или друго оръжие, заличавайки всичко по-човешко до този момент. В този период се ражда и косата, а самата смърт замахва през тълпата и отнема душите на почти всички в тълпата. Картината „Танцът на смъртта“ показва група скелети, които танцуват около гроб. Посланието в този случай показва много добре как смъртта често изкушава хората и им помага по-бързо да стигнат до гроба.

Популярният образ на „Мрачният жътвар“ е изцяло вдъхновен от чумата. Костите и черепите са обичайна гледка, когато телата се изхвърлят или трупат в масови гробове. Телата се разлагат и единствено костите остават.

gettyimages-534251730-594x594

В този период, гробарите имали твърде много работа и след като извънредният труд не би заплатен, те често претупвали своята работа. След един по-обилен дъжд, останките на погребаните се разкривали. Костите по улиците не били толкова шокиращи. Черната пелерина и изобщо черното се смята за цвета на злото, обвит в мистерия и създаващ още повече напрежение. Траурен цвят е, защото хората в миналото не са могли да разбират смъртта и подкрепяли точно тази мистика. Жътварят може да се крие в сенките и никога да не дава обяснение защо взима един човек.

Косата идва с малко по-интересна роля. В началото бойният арсенал бил копие, стрели и дори арбалет. С тях човекът бил повалян, но очевидно тези инструменти нямали необходимото уважение. Косата от друга страна е използвана за рязане, бърза е, свисти добре във въздуха и е индикатор за приключването на живота. Кога се използва? Когато житото изсъхне и е време за прибиране на реколтата. В много култури, краят на годината идва именно след жътва. Една от версиите за зимните пости е, че това е превантивна мярка на религията, за да може по-дълго време да се запазят хранителните запази. По тази причина се смята, че коледните пости са много по-строги.

gettyimages-591975268-594x594

Пясъчният часовник е символът на времето, индикаторът за началото и края. Макар и да не се вижда във всички официални образи, легендата разказва, че жътварят винаги носи часовник и показва, че времето е преброено и никой не е вечен. Творците са толкова повлияни от образа му, че дори успяват да го поставят в някои по-библейски сцени, конкретно в „Откровения на Йоан“. Както се досещате, именно смъртта е посочена не като зло, а като герой. Бледият кон (понякога се представя и като бледо зелен) показва много добре цвета на смъртта и разлагането.

В повечето такива картини, можете да откриете смъртта в обичайния жътварски вид, но в някои творби е като разложен труп с копие. Ако се чудите защо смъртта от красива жена или мъж, който служи и помага на човешката душа да намери покой, става олицетворение на злото с вила и във всеки един момент изплува от сенките, спокойно може да обвинявате чумата и страховете около нея.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

| от |

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени