shareit

Ники, който се грижи за намаляването на въглеродните емисии в Easyjet

| от |

През 2011 easyJet посрещна 17 висококвалифицирани висшисти от 6 европейски страни в своята европейска програма за студенти. Сред тях бе и българинът Николай Стойчев. Той е завършил магистратура по „Авиационен мениджмънт” в британския университет Cranfield. Ето какво разказа той специално за нас.

Nikolay Stoychev

Моят интерес в авиацията е откакто бях 9-годишен. Винаги съм искал да бъда в този бизнес, тъй като намирам нещо романтично в това да свързваш хора от различни култури, както правят авиокомпаниите.

Завърших „Авиационни технологии с обучение за професионален пилот“ в Лийдс (Англия) и след това продължих образованието си с магистърска програма по „Управление на въздушния транспорт” в университета Cranfield.

Кандидатствах за стажантската програма на еasyJet в началото на 2011 г. и бях избран сред стотици кандидати. Моят първи стаж в easyJet беше в отдела за планиране и изпълнение на летателната дейност. Бях част от 2 различни екипа – единият за далечно планиране, а другият – за близко планиране на полетната програма. Първият се занимава с преобразуване на търговското разписание на авиокомпанията в работни „блокове“, които могат да включват два или повече полета всеки. Вторият екип разпределя тези работни „блокове“ сред всички пилоти и кабинен състав. Също така трябва да се уверим, че разполагаме с правилния брой екипажи в правилната база в точното време.

По време на моята втора година се преместих в отдел „Полетни операции“, където съм и в момента на постоянна позиция. Отговорностите ми са да се грижа за Европейската схема за търговия с емисии и да гарантирам, че отчитаме правилно всички наши въглеродни емисии към Европейската комисия. Освен това се грижа за инициативи на компанията, свързани с намаляване разхода на гориво на самолетите, за да видя къде можем да подобрим още нашата горивна ефективност. Тогава предоставям своите открития на командирите на нашите бази.

Моята най-приятна задача бе да извършвам стратегически анализ на еasyJet спрямо нашите конкуренти, защото научих много от това. Беше едно предизвикателство, включващо анализ на данни, стратегическо мислене, а най-накрая и представяне пред ръководните кадри на „Полетни операции“. Намирам, че най-приятните задачи за мен са също и най-трудните, тъй като са предизвикателство за мен и ми помагат да се развивам в професионален план.

Понякога правя и други интересни неща, като интервюирам кандидат-пилоти или оказвам подкрепа на нашия наземен екип в Мадрид. Най-доброто изживяване за мен бе да летя на резервната седалка в кабината на един от нашите самолети от Станстед до София и обратно. Това беше най-краткото ми посещение в България – само 40 минути.

А за финал и кратка разходка из централата на Easyjet :

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943

| от |

Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.

Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.

Slinky_ad_1946

В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.

Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.

Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?

Slinky rainbow

През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.

Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.

Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.

Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.

През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.

Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.

James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).

През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.

Ричард почива през 1974 г.

През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.

През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.

Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.

 
 
Коментарите са изключени

Ограда от пчели пази от слонове

По-големите слонове изискват стотици килограми храна на ден, което прави фермите на практика шведски маси за гигантските животни. За африканските фермери може да бъде много опасно да се опитват да изгонят слоновете, а поставянето на достатъчно ефективна стандартна ограда е доста скъпо. Съответно с течение на времето се разработват най-различни алтернативни решения, а най-сладкото от тях : използването на пчелни кошери.

Има гео-оградите, при които на слоновете се слагат GPS-и и когато те бъдат засечени в някакво определено пространство, пазачите получават съобщение по телефона и отиват да го изгонят. Електрическите огради и каменните стени могат също да свършат работа, но са скъпи. Засаждането на люти чушки около нивите може да отблъсне слоновете (и да осигури допълнителен доход). Но всички тези решения са частични и нито едно от тях не е перфектно.

Най-новото обаче в този дълъг списък в отбранителни стратегии е особено гениално, както в простотата си, така и със своите предимства.

Слоновете имат вродена отвращение към пчелите. Сега биолозите използват това, за да проектират система за ограждение с кошер. Когато слон мине през определено място, той дръпва тънка корда, която разлюлява кошерите. Това ядосва пчелни и те съответно нападат. Дебелата му кожа го защитава от ужилвания, но вътрешността на хоботите им е слабото им място: там кожата е мека. Благодарение на развитото отвращение на слоновете към пчелите, дори звукът им е достатъчен, за да ги уплаши и да си тръгнат.

За разлика от други „органични огради“ по света (като невенчета или урината от койот, които се ползват за отблъскване на по-малки животни като елени и зайчета), този подход решава нещо повече от проблем с вредители. Кошери се поставят на всеки 9 метра достатъчно, за да се създаде невидима бариера, която отблъсква слонските нахлувания. Пчелните колонии от своя страна помагат за опрашването на посевите във фермата. Те, разбира се, произвеждат мед, което увеличава и източниците на доходи за фермерите. Пчеларството вече е вкоренена традиция в много части на Африка, което прави интеграцията на огради от пчелен характер на много места по-естествена. В някои случаи това просто включва лека преорганизация на стопанства, които вече гледат пчелите.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Патерностерът – най-якият асансьор на света

| от |

На Патерностерът му липсват повечето основни части, които стандартният асансьор има. Той, например, никога не спира да се движи и не разполага с врати или копчета. Всъщност кабинките му дори не се забавят, за да дадат възможност на пътниците да се качват и да слизат. Въпреки ексцентричните си характеристики, Патерностерите имат голяма фенска база, което до голяма степен обяснява защо тези необичайни асансьори продължават да съществуват.

Како виждате, този вид асансьори не е сложен по конструкция. Две ленти с кабинки, които постоянно са в ход – едната нагоре, другата надолу. И хората си се качват и слизат без чакане, без врати, без нищо…

Paternoster animated

Тези асансьори обаче са по-бавни от нормалните асансьори. Те обикновено се движат с между 30 до 40 сантиметра в секунда, за да имат възможност хората да се качват и слизат по-безопасно.

Тяхното бавно, но непрекъснато движение е основната съставка за ефективноста им: с толкова много кабинки и без нужда от спиране пътниците никога не трябва да чакат за нищо. Освен това, заедно, всичките по-малки кабинки на патерностера могат да поберат повече хора, отколкото по-голямата, но пък една кабина на обикновените асансьори.

Идеята за дизайна на този асансьор се реализира за първи път в Ливърпул от Питър Елис през 1868 г. (само пет години след като Елиша Отис решава много тежък проблем със спирачките в стандартните асансьори). Първоначално наречен „циклични асансьори“, името „патерностер“ (paternoster) се появи от приликата на системата с броеница с мъниста, които се въртят в ръцете молещите се католици. Съответно първите думи в латинската версия на молитвата „Отче наш“ са „Pater Noster“.

И въпреки че патерностерите стават популярни в Европа, не са широко приет по целия свят. През последните десетилетия много от тях дори бяха заменени, но няколкостотин все още съществуват, главно в Германия и Великобритания.

В Германия те, разбира се, са кръстени с абсурдна за нас дума „Personenumlaufaufzüge“ и са били също и в използвани в театрални представления, циркови спектакли, арт филми и други.

 
 
Коментарите са изключени