shareit

Netflix промени „расистко“ резюме за „Покахонтас“

| от chronicle.bg |


Доскоро описанието от Netflix за анимационния филм „Покахонтас“ от 1995г. приличаше на резюме на розов роман на Арлекин, със сексистки и расистки нотки или поне по този начин бе видяно от американската писателка Адриен Кийн.

Според оригиналното описание индианската жена е трябвало да се омъжи за най-добрия воин в селото, но „е копнеела за нещо повече и скоро среща Капитан Джон Смит..“

Реакцията на Кийн бе заради използването на думи като „жена“ и „копнее“, което акцентира върху сексуалността й и представя Покахонтас единствено от романтичната й страна, а не като нормално човешко същество. Освен това е включено и „колониалното бяло върховенството“, местната индианка няма да се задоволи с мъжа от своето племе, „тя копнее за нещо повече“ и това е белият мъж.

След като забелязала описанието миналия месец Кийн започнала „мини Twitter тирада“ и Netflix й отговорили по електронната поща, заявявайки че е „била права в забележките си и описанието ще стане по-добро“. След това резюмето е било актуализирано, за да отрази по-добре „активната роля на Покахонтас и да се премахне предположението, че Джон Смит е крайната й цел.“

Новата формулировка е: „Една млада индианка се опитва да следва сърцето си и да защитава племето си, когато заселниците пристигат и заплашват земята, която обича.“

Мненията в социалната мрежа бяха противоречиви след културната интервенция на Кийн, а американката туитна, че през този уикенд е поела цялата омраза от съобщенията, които е получила, и всички ще бъдат включени в статия, освен това е срещнала огромна подкрепа и е доволна от своите и на Netflix усилия.

„Понякога съм изумена от силата на интернет“, пише тя в по-нова публикация.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващите експерименти на Отряд 731 през Втората световна война

| от |

В зората на Втората световна война, въпреки че биологичните и химическите оръжия са били използвани и по-рано във военни действия, все още не се знае как точно действат върху човешкото тяло и съответно затова се появява група японски изследователи, известна като Отряд 731, която провеждат серия от неописуемо жестоки експерименти, тествайки границите на човешкото тяло, когато е подложено на най-различни тежки условия, отровни вещества и смъртоносни заболявания. Днес ще научим повече за тях.

Shiro-ishii

Командирът на „Отряд 731″ – генерал Широ Ишии.

Надграждайки върху пепелта (буквално) на предишни подобни програми, „Отделът за предотвратяване на епидемии и пречистване на водата към армията на Куантунг“ (за кратко Отряд 731) започва работа  през 1936 г. Има бази на различни места в Китай (окупирани от Япония по време на Втора китайско-японска война), включително при Пингфанг и Синкинг.

Изследователите експериментират върху, очевидно, всеки maruta (или „труп“, както те ги наричат), до когото могат да се доберат: китайци, руснаци, корейци, монголци, други югоизточноазиатци и дори няколко американски военнопленници. Издигайки науката до нови висоти, изследователите от Отряд 731 провеждат най-различни експерименти със своите трупове.

Жертвите са били умишлено заразявани със смъртоносни, заразни болести като бубонната чума, за да могат изследователите да научат как точно действат върху човешкото тяло. И тъй като се хората от отряда се страхували, че разлагането на тъканите, което започва веднага след като човек умре, може да им попречи на изследванията, те разсичат жертвите си, докато са все още живи. По същия начин, тъй като се притеснявали, че упойката също може да повлияе, на жертвите не се давала такава.

Учените искали да изучат и границите на човешкото тяло в екстремни условия и затова провеждат редица тестове върху ръцете и краката на жертвата си. Понякога крайниците им били замразявани и размразявани, за да се проучи как се развиват измръзванията и гангрената. На някои крайниците им били отрязвани и пришивани обратно от другата страна на тялото. В няколко експеримента, когато крайниците са били отстранявани, изследователите просто наблюдават загубата на кръв.

На много от жертви са били отстранявани всички или част от органите, а при някои дори органите са били откъсвани и след това отново зашивани по начини, които природата никога не е предвиждала. Проведени бяха също експерименти с високо налягане, излагане на токсини и химикали, изгаряне, вливане на кръв от животни и облъчване с рентгенови лъчи. Разбира се, тъй като целта на тези тестове беше да се определи доколко едно тяло може да издържи, експериментите продължаваха, докато тествания не умре.

Не е известно колко общо са жертвите на тези коравосърдечни тестове. Оценките на смъртните случаи в Пингфанг (наричан от някои „Източния Аушвиц“) варират от 3 000 до 12 000. Жертвите включват не само жени и мъже, но и малки деца и бебета.

Building on the site of the Harbin bioweapon facility of Unit 731 関東軍防疫給水部本部731部隊(石井部隊)日軍第731部隊旧址 PB121178a ボイラー楝跡

Останки от сграда, ползвана от Отряда

Един от плодовете на труда на Отряд 731 беше разработването на бомби, които могат да предадат антракс и бубонната чума. Те са тествани на различни места в Китай. Също така, бълхи, заразени от чумата, са хвърлени от самолети над Манджурия, както и над китайските градове Чангде и Нингбо. И още – езера и кладенци са заразени с коремен тиф, холера и дизентерия. Жертвите сред китайците се смята, че достигат около 200 000 души.

В края на 1944 г. и началото на 1945 г. японците пускат хиляди запалителни балони през Тихия океан с намерението да започнат горски пожари по западното крайбрежие на САЩ. За щастие само няколко от тях успяват да кацнат, което не причинява почти никакви щети (въпреки че шест души загиват, когато дете по невнимание задейства един от балоните). Често се спекулира, че тези балони са били, поне отчасти, опит за тестване дали може по подобен начин да се пращат заразени с чума плъхове и бълхи през Тихия океан до САЩ.

Балоните бяха отхвърлени като идея, но изкушението да се използва биологично оръжие – не. Всъщност, за да осуетят една американска офанзива в Сайпан на Марианските острови през 1944 г., японците зареждат подводница с различни биологични оръжия, които тя да пусне по време на битка. Подводницата обаче потъва преди плана да се осъществи докрай.

В края на войната учените от отряд 731 унищожават голяма част от доказателствата на програмата. Според сведенията обаче, някои от заразените тестови животни са били пуснати на свобода – смята се, че най-малко 30 000 души са загинали от чумата в района на Пингфанг в рамките на първите три години след войната.

Подобно на германските ракетни учени и инженери, които са участвали във военни и други правителствени програми в края на Втората световна война през операция „Кламер“, учените от Отряд 731 получават имунитет от съдебни преследвания, а техните зверства са покрити в замяна на достъп до откритията им.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени