Нереален късмет извади Сити срещу Суонси

| от chronicle.bg |

Манчестър Сити измъкна трудна победа срещу Суонси с 2:1 у дома с гол в заключителните секунди на срещата.

Вилфред Бони откри резултата за домакините през първата част, но през втората – „гражданите” не показаха нищо специално.

Бафетимби Гомис се появи на терена седем минути преди края на редовното време и точно в 90-ата изравни резултата с първия си гол от август насам.

Точно когато временният мениджър на Суонси Алън Къртис виждаше отбора си да печели точка на „Етихад”, дойде удар по диагонала на Яя Туре, който рикошира в гърба на резервата Келечи Ихеначо и остави безпомощен Фабиански.

С победата, Сити излезе начело – с равни точки, по 32, с Лестър, но „гражданите” имат по-добра голова разлика, но и мач повече. Суонси пък продължава да затъва, като това е петото поражение за тима в последните шест кръга.

 
 

Духът на есента: приказка за големи

| от Гост-автор |

Ако снощи сте спели непробудно, вероятно не сте го видели, но в нощта срещу деня на есенното равноденствие, духът на есента се надигна, слезе от Витоша и бавно прелетя над София. Огледа заспалия, поопразнен град, стресна няколко котки, които се изпокриха под колите, духна в пазвите на няколко заспали пияници около Народния театър и се настани на кубетата на Александър Невски да планира какво да прави тази есен.

Повечето хора не го видяха, но много от тях сънено придърпаха одеяло върху чаршафа си за първи път, децата се размърдаха неспокойно, а уличните кучета завиха срещу луната, разтревожени от невидимото присъствие на новия господар в техния град.

Духът на есента се настани удобно по турски на върха на храм-паметника, извади златния си тефтер, и взе да прави списък на задачите си през този сезон. Ако можехте да надзърнете в страниците му, направени от кестеново листо, щяхте да видите следното:

– Да ги пазя от Зимата, която пак ще се събуди по-рано, за да скове пръстите на краката им до синьо и да затрупа булевардите със сняг, така че никой да не се сети, че под снега отново е мръсно

– Да подсетя другия месец Циганското лято да намине поне за седмица, защото има хора, които още не са ходили в Гърция на море, а има и такива, които не са готови за Зимата и надеждата им за няколко последни, откраднати топли дни е онова, което ги поддържа да не си сложат на очите черна превръзка

– Да разпръсна навсякъде миризмата на печени чушки и варени кестени

– Да им припомня да си наредят кратунки по первазите и да запалят камините, лампите, свещите – да вземат светлината у дома си, защото колкото по-тъмно е навън, толкова по-светло е вътре

– Да ги подсетя колко е вкусна печената тиква с мед и пресни орехи

– Да им кажа, че не е толкова важно, че Хелоуин е американски празник. Не пречи на 31 октомври да се маскират, да раздадат бонбони на хлапетата и да се замислите как да бъдете страшни за злото

– Да направя есента още по-красива, за да може от време на време да спрат, да погледнат нагоре и като видят жълтите листа на фона на излизаното синьо небе, да се усмихнат така, без да имат повод

– Да им припомня, че…

Хоп. Духът на есента усети зад себе си леко тупване и се обърна назад. Мамка му, знаеше си, че няма да се размине без среща с този наперен, дребен невротик.

Духът на Лятото беше много по-млад, макар че по челото му вече си личаха издайнически бръчки, ако някой можеше да ги види от аполоновския, нагъл загар.

– Пак ли пишеш в тоя тефтер, брат? – попита го духът на Лятото.

– Не е твоя работа какво пиша. – отвърна духът на Есента.

Младият надзърна в тефтера и издекламира подигравателно:

–  „Да направя есента още по-красива, за да може от време на време да спрат, да погледнат нагоре и като видят жълтите листа на фона на излизаното синьо небе, да се усмихнат така, без да имат повод„. Не разбра ли вече, че хората не се усмихват без да имат повод? Усмихват се през лятото, защото ги забавлявам, защото пият по цяла нощ, откриват и преоткриват кратката любов, пътуват, снимат се, слънцето не се скрива за повече от ден…Ти не можеш да ги направиш щастливи.

Духът на есента обаче не беше съгласен.

– Ти ги караш да правят всички тези неща, дори когато имат нужда от покой. Ти си нервен, натискаш ги, превръщаш забавлението в задължителност, а почивката – в тревожност. След твоите месеци онова, от което имат нужда, е облекчение и въздух. Осъзнаване, че не е подсъдимо да си меланхоличен, че не е непростимо да си тъжен и мълчалив, че не си смотан, ако не си отишъл на три морета само през август.

– Нищо не разбираш. Забавлението Е задължително! Затова имаме младостта, за да се се забавляваме. Тя трябва да бъде едно безкрайно удоволствие и забавление. Иначе от нея няма смисъл. Хората, които я проспиват в тревоги и глупости и директно се гмурват в твоето прехвалено спокойствие, само съкращават пътя си към Зимата и Края.

– А онези, които са болни? Които преживяват загуба? Или които са объркани или просто нямат желание да се забавляват?

– Отпадат по естествен път. Такъв е животът.

Духът на есента поклати глава. Всяка година лекуваше рани, които духът на лятото нанасяше на хората с егоцентризма и диващината си. Повечето искаха да го запазят, за да им свети, когато дойде Зимата: складираха мъртвите миди в аквариуми, пазеха спомена за плажните следобеди в безвъзвратно изстинал пясък в буркани.

За някои обаче лятото не беше топъл спомен. Тези души с радост приемаха есента с нейните тихи, умиротворени вечери. Както онези, в които омаломощеното слънце се разпадаше като шепа мед на пара върху градовете и селата, така и онези, в които вятърът започваше да съска като уплашен котарак в преждевременния мрак на октомври.

Духът на есента всяка година се грижеше да напомни на всички, че неговият сезон не е само прелюдия към зимата, която, без да искат, навяваше на хората мисли за Края. Тази година също ще го направи.

Ще видите ли знаците, които ни оставя?

 
 

Вижте първия трейлър на „Doctor Who“ с Джоди Уитакър

| от chr.bg |

Новината, че Джоди Уитакър ще е играе 13-ия Доктор е стара, но всеки поглед към нея в иконичната роля ни показва, че полът няма значение, когато става въпрос за приключения през времето и пространството.

Сезон 11 е свеж старт за сериала, защото освен нов Доктор има и нов шоурънър (главен креативен и системен ръководител на целия проект) в лицето на Крис Чибнал, който идва на мястото на Стивън Мофат. Както и много нови актьори.

В новия трейлър виждаме екшън, взривове, чудовища и новите съмишленици на Доктора, които много добре посочват кой е начело.

Заедно с трейлъра BBC пусна и описание на първите два епизода:

Епизод 1 – Жената, Която Падна На Земята – Неделя, 7 октомври

„Нямаме извънземни в Шефилд.“ В Южен Йоркшир, Раян Синклеър, Ясмин Кан и Греъм О’Брайън са напът да променят животите си завинаги, когато намират жена, паднала от небето, която не може да си спомни дори собственото си име. Могат ли въобще да й вярват? И ще може ли тя да разнищи странните събития, случващи се в целия град?

Гост-звезди: Шарън Клар, Джони Диксън и Самюел Отли. Сценарист: Крис Чибнал, режисьор: Джейми Чилдс

Елизод 2 – Призрачният Монумент – Неделя, 14 октомври

Все още разтърсени от първата си среща, ще успят ли Докторa и новите й приятели да оцелеят в агресивната извънземна среда и да разнищят мистерията на Опустошението? И кои са Ангстром и Епзо?

Гост-звезди: Шон Дуули, Сюзън Линч и Арт Малик. Сценарист: Крис Чибнал, режисьор: Марк Тондерай

Световната премиерата на „Doctor Who“ е на 7 октомври, неделя, по BBC One, BBC America и още.

 
 

Мъжкарите от едно време, които се превърнаха в карикатури

| от Стефан Генадиев |

Имах един съученик в гимназията – приятно момче беше, може би днес все още е. Типичният изряден ученик. Имаше химикалки във всички цветове, гумичка, коректор, чертожни инструменти, кърпички и беше пълен отличник. Поне на оценки. А в останалото време членуваше в БНРП – Българска националнo-радикална партия.

Питах го много пъти с какво се занимава там, а той все отговаряше нещо в духа на: „Пазим България“. Повече така и не пожела да ми сподели, но често идваше на училище с насинено око. Това момче мразеше гейовете, изпитваше истинска омраза към евреите, в тетрадките си пишеше „На сабя, на бой за народа свой!“, казваше, че защитава традиционните (каквото и да значи това) български ценности и отказа да го снима фотограф за випускника на класа. А, и си пускаше т.нар. хигиенен нокът (т. е. не си режеше нокътя на малкия пръст на ръката). Не знам какво прави днес – записа нещо в областта на медицината.

Тези случки се разиграваха преди 6-8 години. Тогава всичко това беше що-годе приемливо, макар и ретроградно. В САЩ, Люксембург, Германия, Австралия, Финландия, Малта и Колумбия още бяха забранени еднополовите бракове. Никой не подозираше, че ще се появят #MeToo и Time’s Up. Airbnb и нискотарифните полети набираха популярност у нас. А Тръмп като президент беше смехотворна фикция. С няколко думи – за толкова кратък период се промениха много неща. И ако онзи съученик и подобните нему субекти тогава смятахме за ретроградни, то днес те са карикатури. Смешни, остарели, неадекватни на случващото се в света, а от всичко това – жалки.

Защо ви разказвам за тях?

Защото родният национален ефир все още държи да ни показва този тип мъже. Двама такива са актуалните зрелища на риалити предаванията този сезон. Единият е участник във VIP Brother 2018, застаряващ бивш рапър и сводник, с прошарена коса, който очевидно още си мисли, че да си тежкар в стил рапа-през-2001-ва е вървежно. Другият е малко по-различен – бивш кандидат за депутат, участва във „Фермата“ и обяснява, как ако станел депутат, първата му работа ще е да „избие всички гета“. Самият той е ром, но иска да махне стигмата от ромите като ги накара да работят. Постепенно обяснява цялата си схема и зрителят вижда, че тя има своите достойнства, макар и да са малко. Но всякакво доверие към твърденията бива безвъзвратно загубено в момента, в който той започне да набъбва от емоции и да показва истинска злоба към въпросната етническа група. В този момент той, бившият сводник, и съученикът от първия абзац попадат в една и съща категория – на мъжете, които се превърнаха в карикатури. Всеки от тях има различен проблем, но ги обединява едно нещо – загубата на връзка с нашия свят, който се променя ежедневно. И именно пламенното защитаване на каузите им, ги превръща в карикатури.

Тези карикатури обаче носят трафик. Открояват се със своята неадекватност към днешната епоха. Затова ще ги видите в две от трите най-големи телевизии у нас, и то в праймтайма. Без пояснение. Без контрапункт.  А дори понякога да се появи такъв, то той е показва сутрешния ефир, когато значително по-малко хора гледат – и е ясно кое послание надделява. Затова и у нас все още има хора, които вярват в ценностите на Ванко 1 и Цветан.

Но има и нещо хубаво в цялата история. Макар телевизията да погазва всички правила и норми, давайки трибуна на бивш престъпник, показвайки го в праймтайма, когато гледате визитката му на фона на останалите участници, можете видите колко неадекватен е целият мачовски поведенчески модел.

Фигурата на верния на „майка България“ патриот все повече избледнява. И нормално. Живеем в свят, в който се водят битки (кога успешно, кога не, но ги има) за равноправие между половете, за сексуална свобода, за глобализация, за съхраняване на културните белези на всяка нация, но не и за натрапването им в очите на другите нации. Да биеш жена си, да съдиш за някого въз основа неговия пол, сексуална ориентация, да играеш хоро, за да докажеш, че обичаш страната си вече може да предизвика само смях и съжаление в очите на все повече хора. Особено за тези, които следят какво се случва не само у нас, но и по света.

Пишейки това, трябва да се отбележи, и че нито една крайност не е хубава. Нито тази на мъжете – карикатури, нито тази на либерализма отвъд океана. И двете „идеологии“ са по своему изродени и няма да доведат до нищо добро. Но неадекватността на едната не е причина да се обърнем към другата. Затова трябва да търсим златната среда.

За щастие, всяка карикатура е интересна, докато е актуална. В мига, в който времето й мине, тя става просто образ от едно отминало време. И като всички карикатури, и тези скоро ще отминат.

 
 

Джордж Р. Р. Мартин: историята на едно пораснало момче

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

Годината е 1994. Един уморен мъж на средна възраст напуска Холивуд, защото има нужда от промяна и свобода. В телевизията има умерен успех с работата си по „The Twilight Zone” и фантазията „Beauty and the Beast”. Но сценарият на пилотния епизод на нов сериал, „Doorways”, не е одобрен и това окончателно го отказва от телевизията като средство за разказване на собствените му истории. Всичко, което прави, е прекалено скъпо. Той иска замъци, крепости, армии, мащаб. Не може да имаш и коне и Стоунхендж в сериала – избери едно от двете , го съветва един продуцент. На страницата обаче може да имаш всичко, нали?

„Ще напиша фантастика и ще бъде велика. Ще имам всички герои и битки, които искам.“ Така през 1996 г. Джордж Реймън Ричард Мартин публикува роман, дълъг 700 страници. „Игра на тронове“ е първият том от „Песен за огън и лед“, тогава планирана като трилогия. Поредицата описва борбата за власт между аристократичните родове в Седемте кралства, част от въображаема средновековна нация. Мартин се вдъхновява не от митологичните сюжети, а от исторически събития. Книгите му са слабо базирани на Войната на розите – средновековна война в Англия. В сравнение с повечето фантастични книги, Мартин по-рядко прибягва до магията, за разлика от много свои колеги фантасти.

В началото книгата не бележи особен успех, макар че определени независими продавачи я препоръчват на клиентите, а те на свой ред я дават на приятели. Формира се малък кръг от почитатели. Жена му казва, че при премиерата е имало опашка от 400 души, чакащи за автограф. Само седмици по-късно, никой вече не се появява на представянията. С разказването на историята, авторът открива нещо – три книги са недостатъчни. Ще трябват поне седем, за да разплете конците, които е оплел.

George RR Martin, Джордж Р Р Мартин

Към днешна дата Джордж Р. Р. Мартин е продал повече от 15 млн. копия от книгите си по цял свят, а аудиторията му се е увеличила многократно в последните седем години, откакто излиза сериалът на HBO, “Игра на тронове“. В случая обаче Мартин знае как да играе играта. В свят като днешния, общуването на един писател с неговата аудитория е повече от ползотворно. Създаваш й усещането, че е част от личната ти история. Затова Мартин поддържа собствен блог от много години вече, интересува се какво коментират читателите, отговаря, поддържа връзка с основателите на форуми и клубове и се среща с фенове в неформална обстановка.

Да общуваш с публиката обаче си има своите минуси. А когато не си публикувал следващия роман от поредицата вече 7 години, всички фенове стават нетърпеливи. Заради забавянето, те настояват все по-настървено да разберат какво се случва с любимите им герои. Преди излизането на последната книга през 2011 г. някои от коментарите по форумите са крайно груби.

Един от най-големите идоли на Мартин е „Бащата“ на фантастичния жанр – Толкин. Повечето почитатели на фантастиката твърдят, че след втория, всяка книга в жанра наподобява „Властелинът на пръстените“. Героите на Мартин обаче са различни. Сред тях няма орки и гоблини, тъмни лордове, лошо и добро. Действието се развива около истински хора, в истински ситуации, което не се среща често във фантастиката. Героите носят всички черти на хората от Средновековието, държат се като тях. Определени персонажи, които са извършвали престъпления и злодейства, могат да станат симпатични на читателя. Нищо не е константа при Мартин и това е една от големите причини за успеха му. На никого от персонажите не му се гарантира дълъг живот, обратите в сюжета са толкова много, че хората се привързват към историята като към наркотик.

Един цитат на Мартин много точно описва мотивацията му към амбивалентния подход към персонажите: „Когато гледаш как Индиана Джоунс застава срещу нацистите е много зрелищно, но не е „Списъкът на Шиндлер“. Трябва да провокираш в читателя любов към персонажа и страх за него, дори за лошия такъв.

джордж мартин, джордж р р мартин

Мартин започва да пише още в тийнейджърските си години. Първото му поле за изява са истории за комиксови списания, в които той описва приключенията на супергерои, измислени от фенове на списанието. Влюбва се в научната фантастика и през 1971 г. започва да посещава сбирки на фенове. На една такава, четири години по-късно, се запознава с Парис Макбрайд. Тя е харесала негов разказ и двамата скоро създават приятелство помежду си. По това време Мартин е сгоден за друга жена, а Парис започва работа в пътуващ цирк. В следващите години двамата ще продължат да се виждат предимно на сбирките на фенове на фантастиката. След края на първия му брак, двамата започват връзка и през 1981 г. се местят в Ню Мексико. Женят се едва през 2011 г.

Същата година е публикуван и последният към днешна дата роман от поредицата – „Танц с дракони“. От тогава досега всяка година получаваме изявление от Джордж Мартин, че следващия роман от поредицата, „Ветровете на зимата“, ще се появи следващата година. Това важи и за тази година – през април Мартин каза, че романът няма да излезе през 2018 г. Една от основните причини за забавянето на книгите е желанието на автора да даде на читателите „най-доброто“, което заслужават. Поне така твърди самият той. Натискът от феновете, в комбинация със сложната и многокомпонентна сюжетна линия изискват прецизно синхронизиране при писането. Мартин не иска да допуска грешки. И нормално, при творение от такъв мащаб и фенове, които могат знаят книгите до последните им страници, всяка „грешка“ ще бъде изтъкната.

Очакванията са повече от големи. Отлагането на следващата книга не потушава напрежението, а напротив – нагнетява го. „Песен за огън и лед“ има такъв успех, че списание Time, обявява Мартин за „Американския Толкин“ след излизането на четвъртата книга, „Пир за врани“. Мнозина читатели твърдят, че Толкин е най-добрият жив писател на фантастика.

А ние чакаме. Следващата книга. Следващия сезон на „Игра на тронове“. И желаем на Джордж Р. Р. Мартин, който днес става на 70 години, честит рожден ден.