Не, той няма да ти се обади

| от |

Някаква петък вечер е. Аз седя с мъжете в моя живот и след като всички сме благоприятно почерпени със солидно количество питиета, започваме да нищим проблемите на света. През мира, политиката, музиката, киното и някакво малоумно реалити, в което, стигаме до извода, че участват хора, които ако познавахме щеше да ни е срам, стигаме до пика в нашата петъчна вечер. Не, при нас не е мастурбация под душа, както е в деня на Кевин Спейси в „Американски прелести“, но се доближава.

Защото обсъждането на човешките „любовни“ взаимоотношения е душевна мастурбация за почти всеки човек, както и да го погледнеш.

Нищим модерните взаимоотношения между половете, както е редно за петък вечер след пиене.  В един определен момент, по-скоро късно, отколкото рано на вечерта, се стига до клишетата, независимо дали ти вярваш в тях или не. И смяташ, че можеш да добавиш нещо повече и нещо по-умно към тях. Нека ти го кажа направо, не можеш. Но това не прави темата по-малко безинтересна, когато я обсъждаш.

Мъжката гледна точка към хората и жените в частност винаги ми е била интересна. Каквито и неща да имаш в главата си, онова което мъжът мисли никога не е едно от тях.

Темата кой трябва да се обади след като вече сте излизали няколко пъти и колко време трябва да мине между срещата и обаждането е тема или за „Сексът и градът“ или за петък вечер с млади мъже, които пият.

След като минаваме през клишетата като от колонка на Cosmopolitan и кой какъв и до колко е мъж спрямо отношението му към някоя жена, и до колко това е сериозно изобщо, стигаме до извода, че модерният мъж никога не звъни пръв. Не го счита за нужно. Една приятелка ми беше казала, че „Мъжът е достатъчно търпелив, за да изчака на една жена да й писне и да го потърси първа.“ Някой й го беше казал. Мъдър човек.

Харесването на някого и търсенето му впоследствие не се променило от времето, когато си бил пети клас. Вярвай ми. Ако тогава те е било срам да си го признаеш и сега ще е така. Ако тогава не си звънял, сега това чувство се е засилило двойно.

Модерните женски списания се опитват да те убедят, и някои успяват, че „модерните правила за срещи“ гласят, че не трябва да изчакаш той да те потърси, а да яхнеш момента и да го направиш първа. Да му звъннеш, да си чатите, да вземеш това, което смяташ, че ти принадлежи вече. Женските списания бъркат, твърдят мъжете в моя живот.

„Мъжът винаги намира жената, която харесва. Винаги си вдига телефона, когато тя му звъни. Никога не зарязва приятелите си заради нея, но пък го повтаря изключително достоверно, докато устата не го заболи.“ Ако не направи едно от тези неща изводът е много прост: „Не, той никога няма да ти се обади.“ Тук спорът кой е повече мъж – този, който звънва и казва, че „ми не, това беше и беше супер, но барът затваря“ или този, който се крие, докато ти не се откажеш, но ти е повтарял „иначе мила моя, косите ти са водопади и ти беше жената на моя живот оная вечер“, се разгорещява. Как така пльосваш определение на един човек само заради една негова реакция? Как го определяш като нищожество, само защото не е направил това или онова?

„Най-лесното нещо в този живот е да си страхливец и много хора избират да са именно такива.“

Но истината е, че мъжът не се определя по броя телефонни обаждания, а по правилното им случване и разпределение във времето между първото излизане, пиенето, секса, чувството за хумор. Жената също. Клишето гласи, че никога не трябва да го търсиш, защото изглеждаш отчаяна, а новото – че ако си смела, истинска, ама-много-си-яка-мацка и „чувството ти за хумор адски ме кефи“ можеш да му звъннеш и утре. Търпението отдавна не е добродетел.

Мъжете са неразбрана за мен Вселена. Нали знаете онези хора, които се учат от грешките си, познават флирта и очите, които ги следят тайно. Аз не съм от тях. Реалността и отношението на конкретен мъж ме захапва отзад пет минути след като съм направила, онова което не е трябвало да правя.

Винаги звъня първа. Бъркам любезността и доброто отношение с други неща или обратното. Аз и моите мъже винаги някъде се разминаваме по пътя между това, което искаме и онова, което се случва.

Разминаването във взаимоотношенията на това, което искаш и което някой е склонен да ти даде са най-големият кошмар. За всеки. Полът в случая няма отношение. И все пак жените винаги се чудят. За тях първото телефонно обаждане е мистерия, която имат нужда да разрешат.

Моите мъже ми помагат много в достигането на правилни изводи. И все пак. Все още стои чуденето след „защо, той не се обажда?“    

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done

 
 

Български филм е селектиран за „Берлинале“ за първи път от 29 г.

| от chronicle.bg |

Филмът „Ага“ на режисьора Милко Лазаров е селектиран в основната програма на 68-ото издание на кинофестивала „Берлинале“.

„Ага“ е в копродукция с Българската национална телевизия и е първият български филм в основната официална програма на филмовия фестивал в Берлин от 29 години насам след участието на филма „Иван и Александра“ на режисьора Иван Ничев.

„Ага“ ще закрие основната конкурсна програма на „Берлинале“. За първи път филм на български режисьор закрива основна програма на голям фестивал. В България през март „Ага“ ще открие 22-рото издание на София филм фест.

Сюжетът разказва история за сблъсъка на цивилизациите през призмата на любовта и човешките взаимоотношения. Двамата главни герои са ескимоси и мечтаят да съберат семейството си отново.

Продуцент на филма е Веселка Кирякова, продуцент на „Отчуждение“ и копродуцент на „Слава“. Отговорен оператор на филма е Калоян Божилов, също познат от „Отчуждение“.

„Ага“ е реализиран в копродукция с Франция и Германия и е заснет в Република Якутия в Руската федерация.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.

 
 

Номинации за Oscars 2018: пълният списък

| от chronicle.bg |

След като почти всички големи награди вече са раздадени идва ред на най-голямото събитие в киното – Наградите на филмовата академия  на САЩ. Вече  са ясни  номинациите за „Оскарите“, които ще  бъдат връчени на победителите на 4 март.

Равносметката, донякъде очаквана, е следната: пълен триумф за „Формата на водата“ в техническите и в творческите категории. Триумф  за Blade Runner 2049, Dunkirk и Star Wars: The Las Jedi също. Всички защитници на на кампанията за равенство  между половете могат да си  отдъхнат – Грета Гъруиг е номинирана за най-добър сценарии и за най-добър режисьор. Пълен успех да „Бягай!“ на  Джордан Пийл. Честито на Даниел Дей-Луис и Phantom Thread… и  на  Кристофър Плъмър  за „Всички пари на света“…

Честито за 21-ви път и на Мерил, която е номинирана за главна женска роля във „Вестник на властта“ (The Post).

А ето и пълния списък с номинираните:

Най-добър филм

Call Me By Your Name
Darkest Hour
Dunkirk
Get Out
Lady Bird
Phantom Thread
The Post
The Shape of Water
Three Billboards Outside Ebbing, Missouri

Най-добър актьор

Тимъти Шаламе – Call Me by Your Name
Даниел Дей-Луис – Phantom Thread
Даниел Калуя – Get Out
Гари Олдман – Darkest Hour
Дензъл Уошингтън – Roman J. Israel, Esq

Най-добра актриса

Сали Хоукинс – The Shape of Water
Франсис Макдорманд – Three Billboards Outside Ebbing, Missouri
Марго Роби – I, Tonya
Сърша Ронан – Lady Bird
Мерил Стрийп – The Post

Най-добър актьор в поддържаща роля

Уилям Дафо – The Florida Project
Уди Харълсън – Three Billboards Outside Ebbing, Missouri
Ричард Дженкинс – The Shape of Water
Кристофър Плъмър – All the Money in the World
Сам Рокуел – Three Billboards Outside Ebbing, Missouri

Най-добра актриса в поддържаща роля

Мери Дж. Блидж – Mudbound
Алисън Джейни – I, Tonya
Лесли Манвил – Phantom Thread
Лори Меткалф – Lady Bird
Октавиа Спенсър  – The Shape of Water

Най-добър режисьор

Кристофър Нолан – Dunkirk
Джордан Пийл – Get Out
Грета Гъруиг – Lady Bird
Пол Томас Андерсън – Phantom Thread
Гийермо дел Торо – The Shape of Water

Най-добър адаптиран сценарии

Call Me By Your Name
The Disaster Artist
Logan
Molly’s Game
Mudbound

Най-добър оригинален сценарии

The Big Sick
Get Out
Lady Bird
The Shape of Water
Three Billboards Outside Ebbing, Missouri

Най-добра кинематография

Blade Runner 2049
Darkest Hour
Dunkirk
Mudbound
The Shape of Water

Най-добър монтаж

Baby Driver
Dunkirk
I, Tonya
The Shape of Water
Three Billboards Outside Ebbing, Missouri

Най-добър декор

Beauty and the Beast
Blade Runner 2049
Darkest Hour
Dunkirk
The Shape of Water

Най-добра песен

Remember Me (Coco)
Mystery of Love (Call Me By Your Name)
This Is Me (The Greatest Showman)
Mighty River (Mudbound)
Stand Up For Something (Marshall)

Най-добър саундтрак

Dunkirk
Phantom Thread
The Shape of Water
Star Wars: The Last Jedi
Three Billboards Outside Ebbing, Missouri

Най-добър късометражен документален филм

Edith & Eddie
Heaven is a Traffic Jam
Heroin(e)

Knifeskills
Traffic Stop

Най-добър документален филм

Abacus: Small Enough to Jail
Faces Places
Icarus
Last Men in Aleppo
Strong Island

Най-добър късометражен игрален филм

Dekalb Elementary
The 11 O’Clock
My Nephew Emmett
The Silent Child
All Of Us

Най-добър анимационен късометражен филм

Dear Basketball
Garden Party
Lou
Negative Space
Revolting Rhymes

Най-добър звуков монтаж

Baby Driver
Blade Runner 2049
Dunkirk
The Shape of Water
Star Wars: The Last Jedi

Най-добър звук

Baby Driver
Blade Runner 2049
Dunkirk
The Shape of Water
Star Wars: The Last Jedi

Най-добър чуждестранен филм

A Fantastic Woman (Chile)
On Body and Soul (Hungary)
The Insult  (Lebanon)
Loveless  (Russia)
The Square (Sweden)

Най-добри визуални ефекти

Blade Runner 2049
Guardians of the Galaxy Vol. 2
Kong: Skull Island
Star Wars: The Last Jedi
War for the Planet of the Apes

Най-добри костюми

Beauty and the Beast
Darkest Hour
Phantom Thread
The Shape of Water
Victoria and Abdul

Най-добър грим и прически

Darkest Hour
Victoria and Abdul
Wonder