shareit

НАСА изстреля успешно към Марс сондата „Мейвън“

| от |

Сондата на НАСА „Мейвън“, предназначена за изучаване на сегашното състояние и еволюцията на атмосферата на Марс, беше изстреляна успешно с ракетата-ноител „Атлас-5″ от космодрума в Кейп Канаверал, щата Флорида.

Планирано е „Мейвън“ да достигне до орбитата на Червената планета десет месеца след старта й – през септември 2014 г. През това време тя трябва да измине 440 милиона мили или 700
милиона километра. Основната мисия на космическия апарат е разчетена за една година. След това „Мейвън“ ще продължи да изследва атмосферата на Марс и ще може да работи около 6 години, след което орбитата й ще започне да пада и накрая сондата ще се разбие върху марсианската повърхност. В работен режим тя ще кръжи на височина от 125 километра.

Масата на сондата е около 2,5 тона Размерите й са съпоставими с габаритите на автобус. Стойността на проекта се оценява на 671 милиона долара. Това е 21-вата мисия на НАСА до Марс от 1960 година насам. „Мейвън“ обаче е първата сонда, която ще изучава горните слоеве на атмосферата на Червената планета.

Стартът на „Мейвън“ (Mars Atmosphere and Volatile EvolutioN /MAVEN/ – Еволюция на атмосферата и летливите вещества на Марс) беше осъществен от компанията „Юнайтед лонч алайънс“ – съвместно предприятие на американските корпорации „Боинг“ и „Локхийд-Мартин“. Двигателите РД-180 на първата степен на „Атлас-5″ са изработени от руското предприятие „Енергомаш“.

Научната част от проекта на сондата е разработена от Лабораторията за физически изследвания на атмосферата и космоса на университета в щата Колорадо. С помощта на монтираните на борда на космическия апарат осем прибора учените ще се опитат да изяснят по какъв начин и защо марсианският климат, който преди това е бил топъл и влажен, е станал студен и сух. Според Брус Джакоски, професор в университета в щата Колорадо, първоначално атмосферата на Марс е била толкова плътна, че на неговата повърхност е имало вода в течно състояние. Учените предполагат, че вероятната причина за изменението е бил слънчевият вятър.

В продължение на стотици милиони години той е „разял“ марсианската атмосфера, за което е спомогнало слабото магнитно поле на Червената планета. Другата важна задача, която НАСА е поставила на „Мейвън“, е да поддръжа връзката с двата марсиански роувъра, които продължават мисията си – с „Кюриосити“ и „Опортюнити“. Сега те получават сигнали от Земята и предават обратно информацията с помощта на „Марс Одисей“ и „Марс рикънисънс орбитър“, които бяха изстреляни съответно през 2001 и 2005 година и постепенно изчерпват своя ресурс

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени