shareit

Най-страшният път на Земята

| от |

Дори и да не се страхувате от височини това видео ще ви „втрещи“.


Вероятно това е най-страшният път на света, не асфалтирани, който се рони постоянно. От едната страна има пропаст дълбока няколко стотин метра, а от другата е  скала. Дори и да не се страхувате от височини това видео ще ви накара да насръхнтете.

Двамата приятели, които са заснели видеото приемът всичко това с безразличие.

 
 
Коментарите са изключени

Аналоговият GPS е най-очарователното изобретение в света

| от |

Много преди глас на известна личност да ни казва от таблото на колата накъде да караме, е имало хартиени карти, прото-GPS системи, включително тази странна двойка ръчни и автомобилни карти.

Още през 1927 г. се появява Plus Four Wristlet Route Indicator. То представлява устройство за носене на китката, като ръчен часовник, и разполага с малки свитъци с конкретни пътища. Индикаторът няма нужда от батерии и работи, точно както си представяте – хартията се навива от едната страна, докато пътуваме, и като пристигнем, я връщаме обратно за следващия път.

Джаджата се продава заедно с 20 скрола с различни маршрути, повечето от които са за Лондон, а още могат да се купят от или да се направят по поръчка от производителя. Шофьорите или пътниците могат ръчно да навият механизъм отстрани, който автоматично да движи картата паралелно с тяхното движение.

Морис Колинс е 73-годишен лондончанка и собственичка на антикварна колекция, която включва този GPS накит. Колекцията й се показва в различни музеи и изложби, а тя нарича индикатора „невероятно изобретение“, но отбелязва: „Самата аз никога не съм го опитвала да се навигирам така и не съм сигурна доколко успешен би бил опитът ми.“

През 1932 г. се появява подобно, но по-усъвършенствано устройство. Iter Avto също използва механизъм за превъртане на хартия, но с обрат: страниците се движат автоматично с напредването на автомобила.

Смята се, че е първото автоматизирано навигационно устройство, монтирано на автомобил като то е вързано със скоростомера и регулира въртенето на картата според скоростта. Подобно на предшественика си, Avto се произвежда в ограничени количество като е предназначено предимно за елита на собствениците на автомобили.

Разработен в и за Италия, представеният набор от карти на това устройство включваше различни големи градове, а рекламата му го хвали с точност и полезност:

„Мотористи, Iter-Auto е вашият ангел хранител на Земята, който ще ви ръководи за ръка, наставлявайки ви в пътуванията с безупречна точност, чрез карта-маршрут, който e в перфектен синхрон с шофирането на вашия автомобил, както и всякаква информация като: кръстопътища – мостове – неравности – нива на кръстовища – опасни завои – снабдяване – облекчение – гаражи – хотели и др.“

 
 
Коментарите са изключени

Защо седмицата в САЩ започва от неделя

| от Public Domain |

Както е случая с много неща, които сме наследили от древността, и тук религията е причината календарната седмица за много от американците да започва в неделя.

Първият ден от седмицата (на английски: Sunday) в превод означава „ден на слънцето“ (от sun – слънце и day – ден) и се нарича така още от древноегипетските времена в чест на бога на слънцето, който по това време е бил Ра. Египтяните след това предават идеята си за 7-дневна седмица на римляните, които също я започват с деня на Слънцето, dies solis. Когато по-късно dies solis се превежда на ранен немски, този ден е наречен sunnon-dagaz. Sunnon-dagaz пък след това се приема от английския език и става sone(n)day.

Според някои хора, спазващи християнските традиции, първият ден от седмицата е кръстен в съответствие с историята за сътворението на света в първата книга на Библията, Битие, където едно от първите неща, които Бог прави, както всички знаем, е: „И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.“

Не навсякъде по света, разбира се, неделя е първи ден като именно ние, славянските народи, сме едно от изключенията. В славянските езици неделя е последният ден от седмицата и не е кръстен в чест на слънцето. Например, в Унгария неделята се нарича Vasárnap и означава „пазарен ден“, а на староруски неделята понякога се нарича „свободен ден“.

Italian - Bracelet - Walters 41269

Италианска гривна с боговете-представители на всеки ден от седмицата

Monday, както може би се досещате, е кръстен на Луната (Moon – Луна). На латински език денят е известен като dies lunae (лунен ден) и това влиза в стария английски като mon(an)dæg и съответно monday в средния английски (говорен до 15-16 век). Твърди се, че в ранните езически традиции понеделникът е бил посветен на богинята на Луната, въпреки че в някои християнски обичаи отреждането на втория ден да бъде ден на Луната също следва историята в Битие, където между първия и втория ден тъмнината е била разделена от светлина и „дойде вечерта“.

Понеделник е първият ден от седмицата освен в славянските държави, и в китайския календар, където понеделник е xīngqīyī, което се превежда като „първият ден от седмицата“.

Вторник пък е бил посветен на богa на войната, а на древногръцки език е бил известен като hemera Areos (ден на Арес), модифициран само леко от римляните в dies Martis (ден на Марс), а след това и в староанглийския Tiwesdæg, в чест на норвежки бог на войната и закона, Tiwaz или Tiw.

В началото сряда (на английски Wednesday) е посветена на пратеника на боговете, а за гърците тя беше известна като hemera Hermu (ден на Хермес), след това за римляните като dies Mercurii (ден на Меркурий). Когато думата е приета от англосаксоните, тъй като областите на компетенция на Меркурий се припокриват с тези на бога Один, те посвещават деня на него – Woden, както се пише на стария английски език – и съответно денят се казва wodnesdæg.

Юпитер получава (Thursday) петия ден, dies Jovis, от римляните, а норвежците го дават на Тор и първоначално е наречен thorsdgr, а по-късно модифициран от стария английски в thurresdæg, а след това и от средния английски – thur(e)sday.

За мнозина най-щастливия ден от седмицата, петък, е, както подобава, даден на Афродита и Венера (на латински dies Veneris). В старонорвежки и английски език Венера се свързвала с Фриг (Frigg), богиня на знанието и мъдростта. От стария английски името на деня е било променено в frigedæg (ден на Фриг), а от средноанглийски – в fridai.

Нещо любопитно: популярното съкращение „TGIF“ (Thank God It’s Friday = Слава Богу, че е петък) датира още от 1946 г.

Последният ден от седмицата за известно количество хора, събота, исторически е посветен на Сатурн (Кронос за гърците), бащата на Юпитер и бог, свързван с разпадане, обновление, създаване, земеделие и богатство. На латински денят първоначално се нарича dies Saturni, което е преобразувано по-нататък в sæter(nes)dæg на староанглийски и Saterday в средноанглийския.

По-специално, за някои религии именно събота, а не неделя, се смята за деня от седмицата, отреден за почивка. Той е известен като Шабат в юдаизма и Sabbath (на български просто „събота“) за адвентистите от седмия ден.

С изключение на седмия ден, Шабат, дните от седмицата в еврейския календар нямат имена и просто се наричат 1-ви ден, 2-ри ден, 3-ти ден и т.н.

Изненадващо за много бизнеси, съкращаването на работната седмица и работното време на служителите всъщност увеличава производителността на работниците в много отрасли. В подкрепата на това вековно наблюдение, проучване от 2008 г. в Американския журнал по епидемиология открива, че хората, които работят над 55 часа седмично, се представят по-лошо на IQ тестове от тези, които работят 40 часа седмично.

Няколко компании експериментират с четиридневна, 32-часова работна седмица и установяват, че тя засилва фокуса и води до по-ефективно представяне на служителите. Общественото здравеопазване също подкрепя по-кратката работна седмица, тъй като смята, че това би довело до подобряване на психичното здраве и работоспособността.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени