shareit

Най-малко трима са загинали на „Стад де Франс”

| от chronicle.bg |

Трагична вечер за френския спорт и за френския народ, като цяло.

Серия от бомбени атаки и престрелки шокираха Париж късно снощи.

Поне една от експлозиите около „Стад де Франс” е била самоубийствен атентант на вход J, съобщават световните медии.

По същото време, на стадиона, се играеше приятелският двубой между Франция и Германия, завършил с победа от 2:0 за домакините.

Експлозията се чу отчетливо дори по телевизора.

Играчите продължиха срещата, въпреки че видимо се смутиха от експлозията.

Загиналите на стадиона са най-малко трима. Според английския в. „Гардиън“ може и да са 6.

15 минути след началото на срещата, ясно се чу гръм, след който играчите за кратко не знаеха как да реагират.

На трибуните бе и френският президент Франсоа Оланд, който бе изведен на почивката.

След края на мача близо 80-те хиляди зрители бяха извеждани постепенно от стадиона, като голяма част от тях дори бяха свалени на терена от мерки за сигурност.

На изходите вече имаше много полиция, която претърсваше всеки.

„Стад де Франс” се намира в центъра на парижкото предградие Сен Дени.

Планувано е на него да бъде изигран финалът на Европейското първенство следващата година.

По информация на RTBF ИД е поела отговорност за атаката над Париж и е заплашила Лондон, Рим и Вашингтон.

Публикувахте от Александър Николов в 13 ноември 2015 г.

„Вече имаше големи притеснения около Европейското. Сега са още по-сериозни”, пише „Екип”.

„Всички сме в шок – каза пред камерите Йоаким Льов, селекционер на Германия. – Мачът, головете – това е нищо, някъде на заден план. Седяхме на скамейката уплашени. Денят бе труден.“

По-рано в петък немските национали бяха евакуирани от хотела им в Париж с бомбена заплаха.

Същевременно контролата Англия – Франция, която по програма трябваше да е в петък на „Уембли“, е отложена.

Англичаните показаха съпричастност към драмата на французите като оцветиха в националното им знаме арката на „Уембли“ в часовете на кървавата парижка нощ.

В цял свят показаха съпричастността си с френския народ.

The world has come together to show their support for Paris..

Публикувахте от UNILAD в 13 ноември 2015 г.

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

| от |

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени

Покушението на Папа Йоан Павел II – историята на Мехмет Али Агджа

| от |

На 13 май 1981 г. на площада Св. Петър във Ватикана, папа Йоан Павел II прави обичайната си среща с миряни. Публиката е навсякъде, хората се радват на духовния лидер, а денят е повече от приятен и топъл. Радостта и спокойствието ще бъдат нарушени след няколко минути, когато 4 куршума ще полетят към тялото му. Опитът за покушение е извършен от Мехмет Али Агджа. Доката папата губи сериозно количество кръв, Мехмет се опитва да избяга в тълпата, но е заловен от швейцарската гвардия. Справка в затвора ще покаже, че този човек е роден в Турция и вече има едно убийство зад гърба си. Първата му жертва е журналистът Абди Ипекци. Заловен и изпратен в затвор, убиецът успява да избяга и отново получава задача. Може би най-добрият въпрос, който и до днес не остава с отговор е: кой поръча убийството на папата?

gettyimages-50591155-594x594

Известно време след покушението, Йоан Павел II отива в затвора при своя убиец. Папата води със себе си фотограф и видео оператор, за да може да покаже, че е простил действията на Акджа. Той влиза и Акджа му целува ръка. Двамата сядат на два обикновени пластмасови стола и говорят около 21 минути. Микрофоните не са включени и почти никой не може да чуе какво двамата мъже си говорят. На ставане папата подава малка кутийка – подарък към човека, който се е опитал да го убие. Вътре има броеница от сребро и седеф. Следващият кадър е на човек с ясна несигурност в очите и потенциална възможност за прекарване на живота си зад решетките. През 2000 г. ще бъде освободен и помилван, а именно папата ще бъде в основата на това решение. При завръщането си в Турция влиза, за да излежи старата си присъда. Освободен е за пореден път през 2010 година.

gettyimages-73914462-594x594

За себе си казва, че няма кауза, няма мисия и мотив, той е наемен убиец с доста успешна кариера. Прякорът му е „паякът“. Издирва се все още от Франция, но е посещавал редица затвори, където е имал възможност да обогати знанията си. Всичко започва с кражбите на дребно, включително и пренасянето на нелегални стоки между Турция и България. Твърди, че някога е получил 2-месечно военно обучение в Сирия под шапката на „Популярния фронт за освобождение на Палестина“, чието финансиране идвало от България. До този момент въпросната партия продължава да отрича подобни участия. След убийството на Абди, по нареждане на „Сивите Вълци“ – турска криминална организация, се озовава в затвора. След бягството се крие в България и започва да работи за турската мафия.

В началото на 80-те години започва да пътува из Европа, изпълнявайки различни поръчки, когато е призован за „по-висша цел“. И до днес няма особена информация какво наистина се е случило, различни журналисти и теоритици имат версии и хипотези, но истината остава погребана и най-вероятно ще минат много години, преди да има някаква информация. Следващите редове са практически теории на различни хора, никой не знае кое е истина и кое е лъжа, избирате версията, която ви допада най-много.

Първата е, че нареждането за елеминирането на папата е дошло от КГБ. Натоварените с тази тежка задача са българските тайни служби, които трябва да си партнират с агентите на Източна Германия. Папата става мишена, защото е изразил солидарност и е подкрепял Пражката пролет. За КГБ, папата е човек, който нарушава много сериозно хегемонията в Източна Европа. Проблемът тук е, че самият извършител сменя толкова пъти версията си и говори толкова много лъжи, че не е сигурно дали изобщо има истина в някоя от изброените версии.

Нещо повече, собственият му адвокат е готов да се откаже, след като всеки път излиза ново и ново изказване. Оригиналното му твърдение е, че именно „Популярния фронт за освобождение на Палестина“ е наредил покушението. Тогаващният директор на КГБ – Юри Андропов е убеден, че папа Йоан II е избран с много сериозно съдействие на англо-немско решение. Збигниев Брезински е бил един от хората, които най-ревностно са пазили кандидатурата на папата с полско произход. Имайки предвид, че голяма част от полското общество е с католическо вероизповедание, шансовете за продиктуване на следващ бунт или уронване на престижа на СССР, стават особено големи.

Агджа споделя, че при пребиваването в София е бил рекрутиран от няколко агента и турски мафиоти, които предложили около 3 милиона немски марки за изпълнението. В следствие на показанията, Сергей Антонов е арестуван. Според атентатора, той е агент под прикритие, който работи в Рим за Balkan Air.

След повече от 3 години разследване, Антонов е обявен за невинен и делото приключва. Друго предположение е, че са замесени така наречените Сиви Вълци, които имат тесни връзки с местното КГБ и контролират много добре отработен канал за наркотици, който минава през балканите и продължава към Европа. Въпреки всички конспирации, участието на тази групировка завършва с любезното съдействие на 3 милиона марки, въпросът е кой е щял да ги заплати. През 2002 г. Йоан Павел II пристига в България, отхвърляйки обвиненията срещу страната.

Междувременно Силвио Берлускони и компания продължават да твърдят, че има родно участие в цялата история. След сериозен компютърен анализ на снимките, агенциите твърдят, че  Сергей Антонов също е бил на площада по време на стрелбата. В последната си книга, папата е категоричен, че Агджа не е измислил сам покушението, той е просто изпълнител. Някои интересни източници твърдят, че дори Романо Проди (бивш министър-председател на Италия) е бил  човек на КГБ. На 31 март 2005 г. само два дена преди смъртта на Йоан Павел II, Акджа дава интервю за италианския в-к „La Repubblica“.

Там говори, че работи върху книга относно покушението и напомня на всички, че „дяволът се крие зад стените на Ватикана“. Атентаторът е сигурен, че разкриването на истината вълнува редица политици, които смятат, че информацията ще допринесе за колабирането на Ватикана и събарянето му по модел на Берлинската стена. Акджа задава и още един важен въпрос „Защо ЦРУ, Сисми, Сисде и други разузнавателни агенции не казват истината за случая Орланди?“.

Емануела Орланди изчезва на 22 юни 1983 г. 15-годишното момиче никога не е открито, но по-важното е, че малко след този случай постъпват телефонни обаждания, които настояват за освобождаването на Агджа в замяна на освобождаването на момичето. Вече 36 години никой не знае какво се е случило с нея. Агджа спомена още едно име през 2010 г. кардинал Авгостино Касароли – отговорен за запазването на католическата църква в някогашните съветски страни.

И до днес никой не може да каже с особена сигурност кой е оркестрирал покушението. Всички теории по един или друг начин не са особено подплатени и подкрепени с доказателства. Самият Мехмет Али Агджа е човек с милиони версии и толкова богата фантазия, че никой не може да бъде какво наистина му се върти в главата. През 2013 г. Агджа публикува своята книга с още по-безумно изказване – Аятолах Хомейни (авторът на Иранската революция) е наредил убийството.

Ако послушаме още малко историите на терориста е възможно самите ние да бъдем обвинени, следователно истината ще остане завинаги заровена в архивите на Ватикана, ако изобщо се съхранява. Любопитен факт е, че Акджа приема християнството през 2007 г., докато е в затвора.

 
 
Коментарите са изключени