shareit

Най-яките марки

| от |

Днес бяхте на пазар. Направихте супер удар, нали? А дали? Я погледнете пак етикета.

marki (14)

 

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

| от |

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

| от |

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени

Бумът на макети през Втората световна война и огромното им значение

След въздушната атака над Пърл Харбър през 1941 , Бюрото по аеронавтика на Военноморския флот на САЩ отправя призив с цел не към набиране на нови доброволци – възрастни или юноши – а към учениците. В цялата страна децата са призовани да сглабят модели на самолети (крайната цел е 500 000 броя), за да може по тях милиони войници и цивилни да се научат да различават приятелски машини (танкове, самолети…) от вражески.

„В тази извънредна ситуация родината ви се нуждае от модели на самолети“, се пише в рекламите на акцията. „Те няма да бъдат излагани в галерия или за запълване на свободното време. Те ще служат на определена цел – ще бъдат използвани за обучение на военни служители за разпознаване на самолети, както и при стрелкови упражнения. Тези модели също така ще се използват при обучението на цивилни лица в разпознаване на вражески самолети, което е съществен елемент от гражданската отбрана.“

Поради недостига на материали заради военното време, повечето модели са изработени от дърво, хартия, картон, пластмаса, гипс. 

Навлизайки в Първата световна война, британските пилоти се очаква да различат приятелските от вражеските самолети по маркировка и цветове. С развитието на въздушните нападения обаче недостатъците на този подход бързо стават очевидни – германските сили се бъркат за приятелски, докато френските съюзници са сваляни по погрешка.

“Double Trouble…or is one ours?” Aircraft Recognition Tests, 1943. (26649802731)

Тест за разпознаване на самолети: горе: Messerschmitt ME 109, долу: P-51 Mustang

Според едно британско ръководство за разпознаване на приятелски/вражески сили от 1917: „Дори един средно обучен наблюдател трябва да може да направи разлика между вражеска и приятелска машина от разстояние не по-малко от 4500 метра“, което е от съществено значение за картечарите – „докато за работа в небето, в ясен ден самолетите трябва да бъдат идентифицирани на разстояния не по-малко от 9200 метра“. Тази способност за акуратно разпознаване на военни машини се прави по тяхната формата, защото за обучението се ползват предимно снимки и рисунки. Триизмерните модели ще се появят чак през Втората световна война.

А текст в списание Flying от 1944 обяснява значението на обучението с модели особено с развитието на въздушния бой: „Във войните досега това не е било толкова важен фактор. Участниците в Гражданската война в САЩ трябваше само да видят цвета на униформата на противника, за да започнат да стрелят. Значението на подобно обучение, особено на самолети, е усетено още през Първата световна война, но то се развива сериозно чак през Втората.“

Tru-Vue Chicagoland

Очила Tru-Vue

През Втората световна война дори Дисни прави обучителни видеоклипове. 3D картинки със самолети за стереоскопите Tru-Vue се продават в милиони. Появяват се и настолни игри със същата идея и цел – от карти до игри като Spot-A-Plane, в която играчите се развиват, отчасти правилно разпознавайки конкретни самолети.

Aмериканският флот официално никога не използва игри за обучение на войски си, но границите между игра и война се замъгляват в сферата на моделирането. Във Великобритания много деца, които правят модели на самолети между двете войни след това стават пилоти на изтребители на Кралските военновъздушни сили.

За целите на обучението моделите са особено важни – според списанието U.S. Army-Navy Journal of Recognition е изключително важно наблюдателите да могат да видят „целият обект“ и да могат „чрез постоянни упражнения да разпознаят този обект (самолет, танк, кораб …) от всеки ъгъл. “

Защото първоначално се използва системата за разпознаване на машини WEFT (съкратено от wings, engine, fuselage and tail – крила, двигател, фюзелаж и опашка), при която се заучават само отделни части. След това обаче процесът на разпознаване отнема много време – наблюдателите трябва да разпознаят отделните части и след това умствено да ги сглобяват, за да разберат какво гледат. Впоследствие, разбира се, този подход се заменя в полза на макетите. Затова и U.S. Army-Navy Journal of Recognition излиза редовно, за да помогне на читателите да бъдат в течение на промените в различните дизайни.

В хода на войната все повече и повече американски сили се срещнат с британските си съюзници, обучението с модели се разпространява и чрез Комитета за разпознаване. По време на подготовката за жизненоважната операция Overlord (кодово име на битката при Нормандия), Кралският наблюдателен корпус обучава специални летателни части, които да се занимават с идентифициране на военни машини и така да помагат на американските и британските флотилии.

Доскоро съществува музей с името „Приятел или враг?“, който се намира в Санта Барбара, Калифорния и в който се излагат експонати, използвани от въоръжените сили по време на Втората световна война за обучение на артилеристи и екипаж при идентификация на самолети, кораби и наземни превозни средства. Ръководството на музея казва, че „Способността на военнослужещите да идентифицират „приятел или враг“ за миг беше от решаващо значение в борбата за оцеляване и отделните модели машини се преподават почти във всяко училище.“ Музеят е затворен през ноември 2014, а пълната колекция експонати е преместена.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

| от |

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени