Най-досадните навици на партньора

| от chr.bg |

Проучване, направено във Великобритания, разкрива най-досадните навици на партньора, пише в. „Дейли експрес“.

Допитването по поръчка на бижутерската фирма „Дайъмънд хевън“ е обхванало 1200 души. Най-голям процент от тях – 34 на сто, са посочили хъркането като най-дразнещия навик на половинката си.

Следват игнорирането на партньора (26 процента), постоянното мрънкане (26 процента), загърбването на домакинската работа (22 процента).

Проучването показва още, че за 15 процента от мъжете е особено дразнещо нежните им половинки да ги „ръчкат“ в леглото и да им отказват секс.

Същите привички, проявявани от партньора, будят недоволство сред 10 процента от дамите.

Представителките на нежния пол намират за досадни и навиците на мъжете да оставят вдигната седалката на тоалетната чиния след ползване, редовните им посещения в кръчмата и прекомерното пиене.

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Как умря Хари Худини

| от chronicle.bg |

От всяко поколение едва единици успяват да се издигнат толкова високо в своя бранш, че да станат абсолютният номер 1. Но попитайте всеки човек кой е най-добрият фокусник в историята и те ще ви кажат „Худини“.

Славата на легендарния Худини продължава и дори се увеличава с времето. Днес обаче няма да говорим за живота му, а по-скоро за неговата смърт.

HarryHoudini1899

Хари Худини

Благодарение на изключително популярния (и до голяма степен недостоверен) филм от 1953 „Houdini“ с участието на Тони Къртис се появява един често срещан мит – че Худини се удавя, защото не успява да се освободи от веригите по време на едно от шоата си.

Истинската история е доста различна.

Когато магьосникът и антуражът му пристигат в театър Гарик в Детройт, Мичиган, на 24 октомври 1926, роденият в Унгария магьосник страда от треска и има температура 39 градуса. Два дни по-рано магьосникът седи в съблекалнята си преди шоу в Монреал, когато при него влиза студент на име Гордън Уайтхед. Трудно е да се каже точно какво става, тъй като свидетелите дават различни истории, но общо взето Уайтхед пита Худини дали слухът, че може да издържи всеки удар в корема е верен. Магьосникът казва, че е верен и му позволява да опита. Гордън обаче изненадва Хари и го удря няколко пъти в корема преди да е готов. Въпреки болката от ударите и тази от наскоро счупения му глезен, магьосникът не отлага шоуто си.

Докато пътува за Детройт обаче, състоянието му се влошава. Той има треска и отказва да отиде до болницата, но все пак е прегледан от лекар, който го диагностицира с възпаление на апендикса – апендицит – и препоръчва магьосникът мигом да се телепортира в болницата за операция. Той обаче отказва и излиза на сцената. 

weiss_with_mother_and_wifejpg

Хари с майка си (вляво) и съпругата си (вдясно)

Худини изкарва до средата на шоуто – прави няколко от популярните си изчезвания – но след това състоянието му се влошава и се налага асистентът му да довърши. След шоуто той тръгва към хотела, за да си почине, но съпругата му Бес вдига страшен скандал да отива моментално в болницата и втори докторски преглед препоръчва същото. Худини все още не иска да ходи, но когато се консултира с личния си лекар, доктор Уилям Стоун, по телефона, най-накрая постъпва в болница Грейс в Детройт, където да го оперират.

Веднъж в лечебното заведение, установява се, че той има перитонит (тежко възпалително заболяване на ципата, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи) заради спукания апендикс. Заключението на застрахователната компания, която след това изплаща обезщетението, е че апендиксът му е спукан от ударите в корема. 

По онова време, това е разумно заключение, но днес се смята, че ударите нямат директна връзка с инцидента, защото подобни случаи са изключително редки. Смята се, че Худини е имал спукан апендикс още преди срещата си с Гордън Уайтхед. Подозира се обаче, че болката от ударите на Уайтхед е маскирала истинското заболяване и затова Худини не е искал да ходи в болница. Във времена без антибиотици, второто възпаление, заради спукания апендикс, било почти винаги фатално. Затова се смята и че ако ги нямаше ударите, магьосникът може би щеше да потърси медицинска помощ по-скоро. Това обаче подлежи на съмнение като имаме предвид, че дори след като състоянието му се влошава значително, той пак отказва да потърси помощ.

Докторите все пак правят операция, за да махнат апендикса му, но вече е късно. Хари Худини издържа около седмица в болница Грейс и накрая напуска този свят на 31 октомври 1926, на 52-годишна възраст. 

По принцип Худини вярва, че спиритуализма е страхотна глупост и не пропуска да го отбележи винаги когато може преди да почине. Той обаче все пак обещава на Бес, че ако може да комуникира с нея от отвъдното, ще направи така на десетата годишнина от смъртта си. Когато този момент идва, Бес се опитва да се свърже с него чрез сеанс на Хелоуин през 1936, но без никакъв успех. От тогава редица любители на паранормалното са се опитвали да се свържат с магьосника на Хелоуин, но отново безуспешно.

 
 

Каква е била религията на прабългарите

| от Радослав Тодоров |

Въпросът за произхода на прабългарите  отдавна занимава умовете на историци и любители, като оживените спорове около него едва ли скоро ще затихнат.

За самите прабългари обаче, надали е било от такова значение какъв точно е бил техният произход и към кое културно-езиково семейство трябва да бъдат причислени, колкото тяхната тогавашна религия и вярвания. За последните две, също както и за произхода, данните са оскъдни, но все пак ги има и от тях могат да се извадят някои заключения.

До сравнително скоро се смяташе, че прабългарите са от тюркско-алтайски произход и съответно и религията им е била тангризъм, като на останалите тюркски племена от периода. Последните генетични проучвания, които бяха направени на прабългарски некрополи от VІІ-ІХ в., обаче показват нулев процент монголоидни гени, което рязко ни отдалечава от Алтай и тюркската теория.

Оттук и въпроса за религията следва да бъде преразгледан. Още повече, че теорията за Тангра се крепи единствено на две силно клатещи патерици. Първо – на презумпцията, че след като (предполагаемо) сме били тюрки, сме изповядвали и преобладаващата сред тюркските народи вяра в богът-небе Бир Тенгри. И второ – на един единствен, много зле запазен каменен надпис, чието точно разчитане е доста спорно. На него, с гръцки букви, се чете думата „ТАГГРA“, като на гръцки съчетанието „гг“, се чете като „нг“ и така полученото произношение Тангра се отъждествява с тюркско-монголското Бир Тенгри или Тенгер.

1450881821

Според единия прочит тази част от текста гласи приблизително: „Омуртаг направи жертвоприношение на Тангра.“

Проблемът е, че надписът е върху колона, чиято средна част при извивката напълно липсва, което засяга и самата дума Тангра, така че е възможно тя да е част от друга дума или от две думи. Поради което съществува хипотеза и за такъв прочит: „бащата на Омуртаг го направи таркан.“ Но дори и действително думата да визира божеството Бир Тенгри, то запазения контекст пак е крайно недостатъчен за да го отъждествим него с прабългарите. Възможно е например да става въпрос за мирен договор между Омуртаг и някое съседно тюркско племе, в който да се споменава и неговия бог при полагането на клетвите. По подобен начин при сключването на така нареченият Дълбок мир между България и Византия през 815 г., се споменава, че Омуртаг се заклел пред императора по християнския обичай, да го спазва, а императорът – по езическия. Относно самия ритуал, Игнатий Дякон пише, че „така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята, да хваща тройни бичове, да издига нагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие”.

В друг източник се посочва, че на церемонията са разсичани кучета, но за съжаление нито дума в името на кой бог е било извършено всичко това.

Ако каменния надпис на Омуртаг ни праща от миналото съвсем оскъдно и неясно послание по този въпрос, то оцелелите  прабългарски каменни баби и девташи са съвсем безмълвни относно божествата и вярата, в чието име са били издялани.

За сметка на това сведенията в летописите, макар откъслечни и бегли, хвърлят светлина по темата. Това, което сноповете на тази светлина огряват сред мрака на историята, обаче съвсем не е лицето на Тангра, не е и на който и да било друг бог. Ключът, който търсим, се оказва скрит в самата светлина. И по-точно в нейният източник – Слънцето.

Розетата от Плиска, чиито седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята
Розета от Плиска, чийто седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята

Един от най-ценните в това отношение извори е житието на Тивериопулските мъченици от Теофилакт Охридски, който  ни предава цял теологически спор между българският владетел Омуртаг и Кинамон – византиец-християнин, който тогава е почетен пленник в неговия двор. В него се споменава за тържествено жертвоприношение на животно, след което Кинамон е поканен на трапезата, но отказва да яде от идоложертвеното месо. В резултат на това се завързва спор, в който Кинамон заявява: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”.

В отговор Омуртаг заявява: “Не обиждай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя. Ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, задето му служите и му се кланяте”, след което заповядва Кинамон да бъде пратен в затвора. От репликата към непредадените в извора начални думи на Омуртаг към опонента си, изглежда той заявява, че Слънцето и Луната са върховните божества на света, ако могат така да бъдат наречени.

Каменни баби от района на Плиска
Каменни баби от региона на Плиска

В редица други надписи и гранични камъни от периода, отразяващи конфликти между България и Византия от времето на Маламир и Пресиян, често се споменава Бог (че те са от Бога владетели, че Бог вижда, че Бог удостоява). Но всички тези надписи са на гръцки, ползват гръцката дума за бог (теос) и са предназначени за послание към византийците-християни, така че те да ги разберат и да бъдат респектирани от тях. Докато всички останали източници, продължават решително да накланят везните към слънцепоклонничеството.

В друго сведение Теофилакт Охридски директно говори за езическите вярвания на новопристигналите на Балканите прабългари: “когато тоя народ (аварите, бел. авт.) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав, бел. авт.), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха в жертва кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.” Като за българите той използва епитетите „скити” и „скитско невежество” по отношение на вярванията, характерни за северо-иранските племена скити, които по същия начин почитали Слънцето и другите небесни тела.

950b8fefca8231a5d8d4ad1f7a149a99

Достатъчно ясни податки за вярата в Слънцето, Луната и звездите се откриват и в редица домашни извори от Средновековието, като в допълненията на българския превод на „Ходене на Богородица по мъките”. Също така и у Йоан Екзарх споменаващ за старите традиционни вярвания на българите, където Слънцето и Луната са двама братя, които управляват света, единия през деня, другия през нощта. Както и у историята на монаха Спиридон за ослепяването на Владимир Расате, където думите на баща му княз Борис І са предадени така: „като си загубил духовните си очи, та не видиш светлостта на вярата  Христова, така не си достоен да гледаш с телесните си очи слънцето и месеца”. Тук също се долавя явно противопоставяне на символите на новата и на старата вяра.

Възможно е, разбира се, да е имало множество езически култове, както и да са се говорели различни езици в тогавашната българска държава, най-малкото защото тя възниква като военноплеменен съюз в един регион, който и до ден днешен е изключително пъстър и в религиозно и в етническо отношение. Но изглежда култът към Слънцето, Луната и звездите е преобладавал или поне е бил официално изповядван от управляващото съсловие. Такива култове са характерни за почти всички части на света, както за Иран, така и за Древен Египет и дори и за двете Америки в предколумбовите времена. Тези първични древни култове и вярвания е нормално да отстъпят на по-съвършено изградените и обосновани религии като християнството в Дунавска и исляма във Волжска България.

Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Свети Георги убиващ змея
Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Св. Георги, убиващ змея

Съществува хипотеза, според която приемането на християнството е навредило на мощта и независимостта на Първата българска държава, като проводник на византийско влияние и разрушител на старите традиции и порядки, както в обществото, така и в структурата на държавния апарат и армията. Изглежда така са считали и повечето владетели преди Борис, известни с гоненията и погромите си над християнското население. Но истината е, че вече е било дошло време те да си отидат и да дадат път на новата религия, новите ценности и новото време.

За целостта на държавата е било по-опасно да продължава да бъде мултирелигиозна и мултиетническа. А изглежда и вече значителна част от населението се е обърнало към новата вяра по естествения път на личните убеждения. Така че пред княз Борис І не е останал никакъв друг логичен избор освен да ускори и завърши този процес, въвеждайки страната в европейското християнско семейство, преди да е станало твърде късно. Естествено веднага след това неминуемо е започнал обратен процес на гонения на християни срещу езичници. Но въпреки това всички тези стари вярвания и култове не са изчезнали напълно, а много от тях са били абсорбирани от християнството, и макар леко видоизменени, са продължили да съществуват в нашите традиции, обичаи и обреди чак до днес.

В тази религиозна симбиоза не са се влели само прабългарски, но и славянски и дори тракийски, а може би и още по-далечни вярвания. Така че вместо да спорим кой какъв е, откъде е произлязъл, в какво е вярвал или в какво трябва да вярва, можем просто да се радваме на това уникално и древно наше многообразие.

 
 

Личностите, които вдъхновиха Дойл за Шерлок Хоумс

| от chronicle.bg |

През 1887, Дойл публикува романа „Етюд в червено“ – е първият от серия произведения за Шерлок Холмс и доктор Уотсън. В книгата също така за първи път се споменава за лупата като инструмент на детективите. „Етюд в червено“ не се радва на много внимание (както и следващата книга „Знакът на четиримата“), но в юлското издание на The Strand Magazine през 1891 Артър публикува първия къс разказ с участието на Шерлок. От там тръгва и славата на находчивия детектив.

Още тогава читателите искат да научат седи ли зад образа на главния герой реален човек. Дойл не може просто така да измисли такъв ексцентричен, брилянтен, логичен персонаж, нали? Повече от век след дебюта на Шерлок Хоумс, имаме доказателства, че той е базиран на двама човека, както вероятно и на самия Артър.

Joseph_Bell

Доктор Джоузеф Бел

През 1877 година, когато Дойл е на крехката 18-годишна възраст, той учи за лекар в Университета в Единбург. Един от професорите там, Джоузеф Бел, веднага му прави впечатление. Лекциите на д-р Бел са забавни и увличащи. Чрез дедуктивните си методи и способности докторът прави заключения за пациентите си, които винаги се оказват точни и верни.

Според самия Дойл, както пише в автобиографията му, „силата на Бел беше не само в диагностицирането на болестта на пациента, но и в определяне професията и характера му“. В един по-известен пример, също описан в биографията, мъж се изправя пред Бел и без да му казва нищо или да са се срещали преди докторът успява да заключи: „Добре, мой човек, ти си служил в армията… Напуснал си неотдавна… Хайландски полк… Бил си зачислен в Барбадос… “

И след това обяснява мисловния си процес на студентите: „Видите ли, господа, мъжът беше възпитан, но не си свали шапката, когато влезе. В армията правят така, а ако беше напуснал отдавна, щеше вече да се е научил да я сваля. Относно Барбадос, той дойде с оплаквания от елефантиазис, което се свързва със западна Индия, а шотландските полкове бяха пратени именно на този остров.“

За тези изпълнения на Бел Дойл казва: „За неговата публика от Уотсъновци всичко това изглеждаше почти вълшебно. Докато не даде обяснение – тогава всичко вече беше съвсем просто.“

По време на втората година на Дойл в университета, Бел го наема за асистент като задълженията му са да снема бележки за пациентите, които идват, и после да ги представя на доктора. В известна степен той става Уотсънът на Бел.

Артър съвсем спокойно си признава, че е вдъхновен от преподавателя си. В интервю, цитирано в една от биографичните книги за него, „Teller of Tales: The Life of Arthur Conan Doyle“, той казва: „Шерлок Хоумс е литературната репрезентация, ако мога така да се изразя, на спомена ми за един професор по медицина в Университета в Единбург“. И още – в писмо до Бел Дойл пише: „Със сигурност на вас дължа образа на Шерлок Хоумс.“

V0028735 Sir Henry Duncan Littlejohn. Photograph.

Сър Хенри Дънкан Литълджон

Въпреки че имат много общо, доктор Джоузеф Бел не е единственото вдъхновение за прочутия детектив. Известният криминалист, здравен инспектор и специалист по дисекция на човешки тела Хенри Литълджон също дава на Хоумс малко от себе си. Сър Литълджон участва в разследването на всеки инцидент, трагична смърт или убийство в Единбург по онова време. Той помага пръстовите отпечатъци и фотографиите да се приемат като доказателства в съда и така участва в малка революция в областта на криминалните разследвания точно по времето, когато Дойл пише Шерлок в края на 19 век.

Когато Артър пише „Последният случай“ през 1893, Алфред Джон Менсън е обвинен в убийството на своят 20-годишен студент Сесил Хамброу, докато са на лов. Защитата твърди, че Хамброу случайно се застрелва сам в главата. Според Edinburgh News Лилътджон свидетелства и казва, че според позицията на раната, изгарянията от куршума, уврежданията по черепа на жертвата и дори нейния мирис сочат именно обратното – че това е убийство.

Доктор Бел също е привикан като експерт по делото заради дедуктивните си способности и в крайна сметка се съгласява с Литълджон. Съдът все пак отсъжда в полза на Алфред Менсън, но Дойл използва делото и криминалистичните подходи на Хенри Литълджон за част от характера на Шерлок.

Arthur_Conan_Doyle_by_Walter_Benington,_1914

Сър Артър Конан Дойл

И накрая имаме самия Артър. Веднъж Бел пише до Дойл: „Ти самият си Шерлок Хоумс и много добре го знаеш“.

За да илюстрираме какво е имал предвид Бел: през декември 1908, Марион Гилкрайст е пребита до смърт по време на въоръжен грабеж. Обвинен и осъден за убийството е еврейски германец. През 1910 шотландският адвокат Уилям Рогхед пише „Любопитният случай на Оскар Слейтър“, където излага ситуацията и заключава, че Слейтър е невинен.

През 1912, в опит делото на Слейтър отново да бъде отворено и той да бъде оневинен, Артър пише свой „Любопитният случай на Оскар Слейтър“. В над 100 страници старателно разказва за детайли и обстоятелства, които доказват невинността на Слейтър, като едно от тях е, че чукът, намерен в багажника му и смятан за оръжие на убийството, е „много лек и чуплив инструмент и през очите на здравия разум, е абсолютно неспособен да нанесе страховитите наранява по черепа на възрастната дама.“

Разбира се, не е много ясно дали Шерлок Холмс вдъхновява детективската страна на Дойл или авторът пренася вече развитите си дедуктивни способности върху Шерлок. Важното е, че в крайна сметка, от части благодарение и на Дойл, през 1928 Оскар Слейтър е оправдан и освободен.

Относно името „Шерлок Хоумс“ – то най-вероятно е комбинация от изявения доктор и приятел на Артър, Оливър Вендел Хоумс, и любимия му музикант, Алфред Шерлок.