shareit

Най-добрите песни за Джеймс Бонд

| от |


Песните за Бонд, Джеймс Бонд се превърнаха в истински културен феномен.

Дългото интро, съчетано с епична песен, е съществена част от формулата за успеха на Бонд, така както красивите момичета, бързите коли, безупречния смокинг и легендарния коктейл „Мартини”. Характерна черта на музиката към филмите за известния шпионин е, че винаги е крайно драматична и грабваща.

На 6 ноември тази година ще бъде премиерата на 24-тият филм за Агент 007 „Спектър“, а новият хит “Writings on the Wall” на Сам Смит вече покорява световния ефир. Смит се присъедини към звездни изпълнители като Луис Армстронг, Мадона, Пол Маккартни и Адел, които заемат почетно място в музикалната история на британския агент.

По случай премиерата на филма музикалната стрийминг услуга Spotify проучи кои са най-популярните парчета за всички времена.

Ето кои са десетте най-предпочитани хитове:

1. Sam Smith – Writing’s on the Wall (2015)

2. Adele – Skyfall (2012)

3. Paul McCartney & Wings – Live And Let Die (1973)

4. Chris Cornell – You Know My Name (2006)

5. Duran Duran – A View To A Kill (1985)

6. Jack White & Alicia Keys – Another Way To Die (2008)

7. Madonna – Die Another Day (2002)

8. John Barry & Orchestra – James Bond Theme (1962)

9. Shirley Bassey – Goldfinger (1964)

10. Carly Simon – Nobody Does It Better (1977)

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Иван Ведър и началото на масонството в държавата ни

| от |

Истинското му име Данаил Николов, но е известен и с няколко псевдонима като Яни Ингилиз, Ованес Eфенди, Денкооглу (от Деню, Данаил).

Когато е още млад, неговият баща, уста Карастоян (през турското „уста“ от арабското „устаз“ – майстор, учител, професор), построява цяла къща на местния турски големец. Той обаче не му плаща, което довежда до бой с ножове и за да предпази баща си, Данаил убива турчина. В резултат на убийството, той променя името си и заживява под прикритие.

Научава доста езици в колежа в Малта и следва в медицинското училище в Букурещ, където също така професорите д-р Петър Протич и д-р Георги Атанасович му дават прякора Ведрий, заради открития му характер. Работи дълго време с езици, докато е моряк, преводач и преподавател, а по време на Кримската война обикаля из черноморските пристанища, вероятно като руски разузнавач. По време на Руско-турската война пък заради неговата решителна намеса в град Русе се отменя решението на Делавер паша да изколи голяма част от населението на града.

За Русе работи и по първата железопътна линия Русе-Варна. Жени се за дъщерята на уважаван русенски архитект, преподава в Робърт колеж в Цариград, търговски представител е в Манчестър и кореспондент на европейски вестници.

Данаил Николов / Иван Ведър

За масонството в България се знае малко – първите масонски братства на територията й са от първата половина на 19 век. Те са били съставени от хора от всякакъв произход – българи, гърци, евреи, турци, руснаци, италианци, испанци, французи, като ложи имало в Русе, Видин, Свищов, Варна.

На 12 декември 1863 г. в цариградския клон на Oriental Lodge No 687 Иван Ведър е посветен в масонството и става първият български масон като поставя началото на семейната масонска традиция, която продължава и до днес повече от 140 години.

Той в последствие успява да достигне до 33-ата степен – последна според Стария и Приет шотландски ритуал. Този висок ранг ще му послужи в една ситуация на живот и смърт (всъщност много животи и много смърти). В края на август 1877 г. руските войски сриват със земята турската махала в Русе. Това, разбира се, вбесява турското началство на града и то решава да изколи цялото българско население. Всички българи са заведени при Владиковата бахча (днес Парк на младежта), където прекарват няколко дни. Междувременно къщата на Ведър е обградена, но той все пак успява да излезе след като дава подкуп от една торба злато. Отива при италианския консул Енрике де Губернатис и заедно с него и с влиятелния турчин хаджи Мехмед Алия се качват до хълма Левента, за да лобират при командващия египетските войски, разположени около града, Делавер паша. Когато влизат при пашата, и тримата правят масонски знак с ръка. Разбирайки, че говори с по-висш по степен масонски брат, той обещава на Иван братско съдействие. Когато се връща от Левента, делегацията заварва населението на града обградено от египетски аскери, които го пазят от черкезите и башибозуците. В резултат са спасени от сигурна смърт около 4000 русенци, а сградите в града не са опожарени.

Трябва да се отбележи, че по време на Първата и Втората Български Държави (681 – 1396) не са правени проучвания за съществуването на организирано масонство по нашите земи, но като се има предвид, че пътят към Йерусалим минава от тук и че сме сравнително близо, може да се предположи, че едни такива проучвания биха дали любопитни резултати.

Масонство у нас започва да се разпространява с началото на Третата Българска Държава (1878). Иван Ведър инсталира първата българска ложа „Балканска Звезда“ (Etoile des Balkans) в Русе на 20 март 1880 г. Тя  получава светлина от Великия Изток на Португалия с номер 134. През 1883 г. под номер 162 на Великия Изток на Португалия се създава ложа „Братство“ в столицата София.

Измежду членовете на „Балканска Звезда“ са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев, а инкогнито я посещава и бъдещият княз Александър Батенберг.

20140625 Rousse 100

Пантеона на възрожденците

Иван Ведър завещава всичките си притежания на държавата като казва, че образованието и възпитанието, което е дал на децата си, е достатъчно. Костите му са пренесени в Пантеона на Възрожденците при изграждането му през 1978 г., а в близост е издигнат паметник в негова чест. Съвременните масонски организации в България имат орден с неговото име.

Масонството среща обаче и доста проблеми. „Балканска звезда“ съществува само 3 години след което се разпада заради преминаването на голяма част от членовете й към партизанското движение. Понеже масонството в държавата е до голяма степен като самата държава – младоти неопитно – то не успява да се разграничи от избухналите политически противоречия и междуличностни конфронтации. Това налага Иван Ведър да приспи ложа „Балканска звезда“ окончателно през 1887 г. През 1883 г. в София е основана друга ложа „Братство“, която обаче аналогично има кратък живот – до 1887, когато е приспана поради бурната политическа обстановка.

В края на 19 и началото на 20 век масонските идеи виждат популярност, но организационно все още няма български ложи. Така 1917 г. се превръща в най-важната година в съществуването на масонството в България, защото тогава е създадена Великата Символична ложа на България с две съставни ложи – реактивираната малко след края на балканските ложа „Заря“ през 1914 г. в София и ложа „Светлина“ с общо 100 члена. Извършват се всички необходими формалности по учредяването на една ложа –  приема се устав, установява се управителен съвет, започват и действия, свързани с признаването й. През 1919г. на 22-23 юни е свикан и първият Велик Събор на Великата Символична ложа на България, където се утвърждава документацията за самостоятелното й съществуване и така към голямото семейство на световното масонство се присъединява още един член.

Великата Символична ложа на България бързо разширила своето влияние. В нея работят видни личности: политически дейци, университетски преподаватели, банкери, висши военни… Както може би всички бихме очаквали за една масонска ложа.

Първата световна война затруднила изключително много развитието на масонството, защото довежда до диференциране на братята по света, като националните ложи застават зад своите правителства. Това затруднило международните контакти между Великите ложи и довело до нарушаване на наднационалния принцип в масонството.

След Първата световна война масонството се изправя пред няколко проблема, един от които е войнишкото въстание през септември 1918. То е било потушено от генерал Протогеров – пръв велик майстор на Великата ложа. Следва набиращите сила комунисти – в началото на 1920 г. на зидарско събрание дори е обсъдена опасността от комунистическа революция. В края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век, се появяват и крайните националисти – особено активни срещу масонството са „Родна защита“, Съюзът на българските национални легиони, „Ратник“, Съюзът на запасните офицери.

На 23 януари 1941г., когато влиза в сила приетия от Народното Събрание Закон за Защита на Нацията, с който се забранява съществуването на масонските ложи в България и съответно Великата ложа е забранена, класифицирайки я като тайна организация, която пропагандира интересите на западните демокрации, които според закона са вредни за българските държавни интереси. Някои от братята масони попадат под ударите на народния съд и са осъдени на смърт само на основанието на това че са били членове на ложи. Самото масонство е публично обявено от комунистическият режим за агентура на чужди шпионски централи.

След демократичните промени, масонството отново се възражда, но заедно с него и неговите проблеми, които вече са значително по-различни…

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Toм Ханкс и Рита Уилсън- теория и практика на любовта

| от Мая Вуковска |

Том Ханкс не е просто много успешен актьор. Той е институция. Не се съмняваме, че може да изиграе всичко – от борче до бог. Харесваме го във всичките му превъплъщения – и като умиращ от СПИН адвокат, който се бори за човешките си права, и като самотен баща в Сиатъл, когото сън не го лови, и като странен философ-маратонец, и като заседнал на летището в Ню Йорк източноевропеец… Но може би една от най-главните и важни роли, които Ханкс играе вече 32 години, е тази на обичащ и предан съпруг на Рита Уилсън. А това е брачно дълголетие, което не се среща всеки ден в Холивуд!

В интервю от 2016 г. пред списание People Уилсън открехва завесата на семейния им живот: “Понякога просто си седим на дивана и си говорим. Дори без да го моля, той ми разтрива гърба или стъпалата. Такъв си е Том – просто е страхотен.”

И й вярваме, че е точно така!

gettyimages-1200631782-594x594

Първи срещи, далечни спомени и Менделсон

Случвало ли ви се е да се сетите, че всъщност сте виждали своята половинка много преди да се запознаете с нея? По време на премиерата на “Моята голяма луда гръцка сватба – 2” през 2016 г. Ханкс прави неочаквано изказване.: “През 1972 г. бях на гости у един приятел, а по телевизията вървеше сериалът The Brady Bunch. Имаше една дългокоса клакьорка, Пат Конуей се казваше, която веднага ми хвана окото. Спомням си, че си помислих, че е много сладка. Разбира се, тогава нямаше как да знам, че гледам на малкия екран бъдещата си съпруга Рита.”

Истинската им първа среща се случва девет години по-късно, на снимачната площадка на сериала Bosom Buddies, в един от епизодите на който Уилсън е поканена като гост-звезда. По онова време Ханкс е женен за Саманта Люис, с която са гаджета още от деца, и дори е баща на две деца.  Ханкс си спомня: “Бях много млад, когато се родиха хлапетата. Тогава обаче си мислех, че животът ми се развива по нормалния начин. И понеже на двайсет и малко вече бях баща, се стараех да бъда отговорен – не пушех трева, не вземах наркотици, пийвах умерено, лягах си в 10… Правилата бяха много, а аз обичам да следвам правилата. И когато станах на  27-28, вече се бях научил да разпознавам истинските неща. Това е възраст, на която срещаш някой друг и си казваш: Ето, това е то!”

Когато през 1984 г. Ханкс и Уилсън отново се срещат по време на снимките за филма Volunteers, се получава точно ситуацията “Това е то!” Двамата актьори започват да си хвърлят “белтъци” и скоро привличането помежду им вече не е може да остане скрито от никого. Първата им официална поява като двойка е през 1986-а. На следващата година Ханкс финализира развода си със Саманта и на 30 август 1988 г. се жени за Уилсън. Както  си е нормалният начин…

gettyimages-1205166916-594x594

Дългогодишният успех на връзката им самият Ханкс отдава най-вече на точното време – когато се срещат и влюбват, и двамата вече са достатъчно зрели и знаят какво искат от живота. “И не, любовта ни не е някаква магия, както я представят по филмите. Бракът понякога е  малък ад. Но и двамата знаем, че независимо какво се случва, винаги ще можем да разчитаме един на друг и така ще преодоляваме трудностите.”

И да, ще има такъв момент в живота на семейството, когато съпрузите ще трябва да мобилизират всичките си сили, за да се справят с връхлетялата ги беда, но докато това се случи, ще минат много години.

Последното десетилетие на 20-и века идва с първото дете

Първото дете на двойката, Честър, се ражда на 4 август 1990 г. в Лос Анджелис. Днес 29-годишният Чет върви уверено по стъпките на успешните си родители. Освен че се изявява като актьор, русокосият и синеок Чет обича да… рапира. Рап псевдонимът му е Чет Хейз. На много от снимките си в Инстаграм той позира гол до кръста, гордо демонстрирайки татуировките, покриващи торса и ръцете му. В юношеските си години Чет има сериозни проблеми с дрогата, но от 2016-а е “чист като сълза”.

gettyimages-1200669697-594x594

Труман… но не Капоти

Вторият син на Ханкс и Уилсън, Труман Тиодор Ханкс, се появява на бял свят на 29 декември 1995 г. За разлика от батко си, той не проявява и грам интерес към актьорската или музикална професия. Силата му е в математиката и техническите науки. Изявява се като фотограф и Adobe илюстратор. Пада си по хокей и баскетбол. Запитан какви са отношенията му с членовете на семейството, той отговаря, че е най-близък с брат си Чет, макар че като деца често са се карали и дори са стигали до бой. За разлика от Чет обаче, Труман е много затворен човек и държи хората настрана от личния си живот. Страницата му в Инстаграм не е обществено достояние, а самият той рядко качва снимки, на които е с Том Ханкс, защото не иска да бъде асоцииран само като негов син.

Оскари-Москари и Алеята на славата

Но да се върнем на известните мама и татко. 1994-а е знаменателна за Том Ханкс, защото това е годината, в която печели първия си “Оскар“ за “Филаделфия”. В благодарствената си реч не пропуска да се обясни в любов на Рита: “Нямаше да бъда днес тук, ако не беше несломимата любов, която не Брус Спрингстийн, а Нийл Янг възпя. А аз имам такава любов в лицето на любимата, която ми даде да разбера какво е рай на земята.”

Ханкс е влязъл в печеливша серия, защото на следващата година пак му се пада “Оскар” от холивудската томбола – този път за “Форст Гъмп”. И отново възвеличава Рита. “Имам жена, която всеки ден ме учи какво е любовта. Това, което ме прави различен, е, че аз обличам в думи това, което чувствам. Други на мое място биха се опитали да избегнат сладникавите изказвания, но не и аз. Обичам да се шегувам, че речите ми са лични моменти, които споделям с милиони хора по света.”

През същата година Том, Рита и режисьорът на “Аполо 13” са поканени да се срещнат лично с принцеса Даяна, която е удостоила с присъствието си премиерата на филма в Лондон. През юли 1998 г. Ханкс е овековечен със звезда на “Алеята на славата” е Ел Ей.

gettyimages-1188321507-594x594

Златни години

През 2002 г. звездната двойка отново работи заедно, но този път обединява усилия в продуцирането на “Моята голяма луда гръцка сватба – 2”. През същата година Ханкс получава наградата за цялостни заслуги на Американския филмов институт. Журналистите използват случая за стотен път да го попитат каква е тайната на успешния им брак. “Иска ми се да имаше такава, само че няма. Ние просто много се харесваме. И един съвет от мен: Не се женете преди да навършите 30!”

Явно двойката са любимци на английското кралско семейство, защото през 2011-а са поканени на вечеря в Бъкингамския дворец по случай визитата на президента Обама в страната, на която лично са приветствани от кралица Елизабет.

През следващата година имат много поводи за празнуване. Том отнася шест награди “Грами” като продуцент на сериала на HBO “Промяна в играта”, а Рита записва солов албум, озаглавен AM/FM. Двойката изглежда е навлязла в благодатен период на семеен и професионален просперитет.

Рита: “Спомням си един момент, когато с Том стояхме на ъгъла на 57-а улица и 5-о авеню в Ню Йорк, държахме се за ръце и чакахме да светне зелено. Тогава той ме погледна и каза, ‘Искам да знаеш, че никога няма да ти се наложи да променяш каквото и да е у себе си, за да бъдеш с мен.’ И тогава почувствах как любовта преминава през цялото ми тяло буквално като ток.”

gettyimages-1197782965-594x594

Стряскащата диагноза

През пролетта на 2015-а Рита играе в новата постановка на Бродуей “Риба в тъмното”. През април обаче неочаквано обявява, че е излязла в болничен. Причината: трябва да се подложи на двустранна масектомия като част от лечението на рак на гърдата.  За щастие лекарите “хващат” заболяването рано и Уилсън успява да пребори рака, но въпреки това семейството преминава през много тежки моменти. “Направо бях изумена от грижите, които Том полагаше ежечасно за мен, “ спомня си Рита. “Мога да кажа, че това изпитание ни сближи още повече.” Още на следващата година актрисата-певица тръгва на турне, за да промотира новия си албум. Придружава я цялото семейство. От щат на щат и от град на град. Никога не са били по-щастливи!

Днес е по-хубаво от вчера

Ето накратко какво се случва в живота на холивудската двойка, откакто Рита е официално в ремисия. Тя издава общо три албума  и продуцира няколко филма, включително продължението на мюзикъла “Мама мия!”. Том играе във филми, на които е и продуцент: “Съли: Чудото на Хъдсън”, “Вестник на властта” и най-скорошния “Хубав ден в квартала”.

През 2019 г. Рита Уилсън се сдобива със собствена звезда на славата. В речта си по повод събитието съпругът й казва: “Тя е постигнала толкова неща в живота си, с които да се гордее, че ние можем само й завиждаме.”

Ние пък завиждаме на Том и Рита, че са се намерили, влюбили са се и продължават да се обичат вече 32 години.

 
 
Коментарите са изключени