Най-добрите 25 филма за 2013 в 11 минути

| от |

Много малко са хората, които имат време да гледат всичко, което излиза на голям екран, но David Ehrlich е намерил време и е успял да събере 25-те най-добри филма на 2013 в единайсетминутно видео. 
2

Видеото е направено за Film.com и събира в един MashUp 25 филма от 2013. Филмите, които са включени във видеото са „Великият Гетсби“, „Син Жасмин“ и дори не излезлият все още на екран „Вълкът от Уолстрийт“

Вчера ви показахме 100 филма в три минути, може да ги видите тук.

Може и да не се съгласите с избора на Ehrlich, но не може да отречете, че видеото е мискирано прекрасно.

 
 

А вие видяхте ли „тайното“ гадже на Дикаприо?

| от chronicle.bg |

Опитите на Леонардо Дикаприо да потули слуховете за новата си приятелка – Камила Мороне (доведената дъщеря на Ал Пачино) не се получиха.

Камила Мороне (20-годишна), чиято майка, Лусила, Сола в момента се вижда с актьора от Scarface, вече беше забелязана с ръце около врата на Лео на фестивала Коачела в Калифорния преди дни. На още няколко пъти двамата бяха хващани заедно.

18443524_1478477022214548_5484044982060843008_n

Коя обаче е Камила Мороне?

Родена в Буенос Айрес, днес тя живее в Лос Анджелис и се движи в компанията на знаменитости като Кендъл Дженър и Бела Хадид. След като се присъединява към каталога на Victoria’s Secret през 2016 г., аржентинският модел се появява на корицата на турския Vogue, участва в ревюта на Moschino и влиза в календара на LOVE.

Дебютира в киното с документалния филм на Джеймс Франко за Хоакин Финикс (My Own Private River), а после участва и в Bukowski. Тази година се очаква тя да участва в Never Goin’ Back, чиято премиера беше на фестивала „Сънданс“.

И като добавка – последователите й в Instagram надброяват 1 милион, като сред тях са Емили Ратайковски, Кайли Дженър и Върджил Абло.

По данни на източниците, Камила и Лео се познават от поне десет години (което е половината й живот досега), тъй като Дикаприо е приятел с пастрока й, Пачино. Двойката беше забелязана за първи път през декември 2017 г., но заради склонността на Лео да крие приятелките си, информацията не беше потвърдена.

Е, вече официално е. Вижте в галерията горе Камила в пълния си чар.

 
 

JOURNEYversity: състезание за фото и видео маниаците

| от chronicle.bg |

След няколко успешни сесии, в които фотографи, автори и филммейкъри се впускаха в различни предизвикателства от света на адреналиновите спортове, новото издание на Red Bull JOURNEYversity очаква визуални артисти (фотографи и видеографи ), с очи и стабилни камери за необикновеното и предизвикателното. Те ще станат част от надпревара Red Bull Moreni Challenge, съпреживявайки емоциите на атлетите по природния феномен Морените на Витоша.

Идеята на JOURNEYversity е да обучава, с цел “студентите” да навлязат по-дълбоко в спецификите за отразяване на дадена приключенска дейност или екстремен спорт. В духа на университета, наравно с обучението е и приключението, затова то се провежда в контекста на най-необикновените събития през годините. Състезанието по Витошките морени е единствено по рода си, а задачата на участниците в JOURNEYvesity е да го отразят.

Тазгодишното осмо издание ще предизвика личности с интерес към фотографията, кратките видеа и фото/видео материалите. Избраните за участие в JOURNEYversity след кандидатстване и одобрение ще имат възможност да се запознаят със стандартите за видео заснемане и обработка на Red Bull Media House, да станат част от специално организирана приключенска сесия преди състезанието, да реализират самостоятелно създадено от тях съдържание.

Срокът за кандидатстване в Red Bull JOURNEYversity, сесия Moreni Challenge е 18 май. Желаещите да станат част от неповторимото изживяване трябва да изпратят свои визуални материали и кратко резюме на  redbullcontent.bg@gmail.com.

 
 

Avicii: момчето на EDM музиката, което не обичаше славата, а сцената

| от chronicle.bg, по The Guardian |

Avicii не беше просто продуцент, той беше новатор. Още с излизането си на голямата сцена през 2011 г. с хита Levels, шведският музикант Тим Берглинг стана символ на възхода и паденията на dance музиката в САЩ.

Когато пробива в шоубизнеса, е на 21 години и не прилича на останалите известни изпълнители. Високите скули и платинено русата коса никога не се чувстват удобно под светлината на прожекторите. Приятелите и колегите му го описват като срамежливо и тихо сладко дете със сърце на механик. В интервютата отговорите му понякога са уклончиви. Репортерите се опитват да измъкнат информация от един артист, който очевидно се чувства по-удобно пред компютъра, докато композира.

С музиката нещата стоят по различен начин. Avicii е пионер в развитието на EDM-а (electronic dance music), който изгрява точно в най-подходящия момент – когато жанрът тепърва става масово явление отвъд океана.

Открит е в платформата MySpace от холандския продуцент и „ветеран“ Лейдбек Люк. Артистичният псевдоним на Берглинг от будистки означава „ад“ (avici). Още в началото синглите му стават явления в популярната култура. В тази група са едни от първите му хитове – Levels, Fade Into Darkness и Silhouettes – с тях диджеят отдава почит на повлиялите му Swedish House Mafia и Daft Punk. Песните са страхотни интерпретации и създават шаблон, който се използва и до днес – почти десетилетие по-късно, от творците в EDM музиката.

Синглите стават химни за всички милениали, които се събират по фестивали и ги слушат в късните августовски нощи. Музиката на Avicii е любима на цяло едно поколение, чиято младост минава в ерата след 11 септември – времена  на постоянни военни и технически конфликти и икономическа несигурност. Ако за предишното поколение в култ са издигнати хип-хопа и грънджа, сега на мода е EDM – тази музика изкарва в младите духа на забавлението, като противовес на постоянния негативизъм, идващ от медиите. Тази електронна музика е колективен катарзис, а Avicii, за определено време, е най-яркият артист, който я развива. Той няма общо с политиката, творчеството му образува своеобразен сапунен мехур от шампанско и конфети, а песните са антидепресант.

Тази музикална революция не се нрави на някои ветерани, които се мъчат да пробият на сцената на електронната музика още от края на 70-те. Блясъкът и популизмът на новият стил е в разрез с музикалните традиции на миналия век. На феновете не им пука, нито на Avicii – той е навсякъде. Присъства на всички световни фестивали – Tomorrowland, Ultra Miami, EDC Las Vegas, Coachella. Лас Вегас го обиква и се превръща в средище на EDM музиката.

Чрез помощта на мениджъра му, Аш Пурнури, Авичи покачва стандартите за заплащане на диджеите  по света, настоявайки за шестцифрени хонорари за участие във фестивали. Образът му е по всички билбордове от Лос Анджелис до Вегат – той се превръща в емблема на EDM-a.

На сцената той напълно е в стихията си – носи спортни дънки, тениска, бейзболна шапка и владее сцената с вдигната дясна рака. Самият той казва: „Обичам това, което правя, но никога не ми е харесвало да ме разпознават или да съм под наблюдение.“

Творчеството му е удостоено с две номинации за награда „Грами“ – една за работата му по сингъла на Давид Гета Sunshine и една за Levels. По-късно казва в интервюта, че тези номинации са го карали да се чувства най-горд в цялата си  кариера. Най-големият му хит е Wake Me Up , която излиза на фестивала Ultra през 2013 г. Заедно с Алое Блак, песента стига до върха на класациите в повече от 40 страни и пазарен хит. Парчето смесица от EDM и кънтри е многократно интерпретирано от редица артисти. Песента е включена в соловия албум на Avicii True, който стига до топ 10 в повече от 15 страни.

Въпреки успеха, не липсват и сълзи. Графикът на турнетата е напрегнат, като диджеят присъства на фестивали и по клубове навсякъде по света. През 2014 г. отменя участието си на фестивала Ultra,  защото му предстои операция. Фийчър за него в списанието GQ показва хедонистичния му начин на живот и обрисува едно  ежедневие с диета от „RedBull, никотин и храна от летищата“. Феновете му заклеймяват статията, а самият Тим я определя като „нечестна и неточна“. Слуховете за някакъв вид зависимост се засилват, когато през 2014 г. той отменя всичките си насрочени концерти, заради проблеми със здравето.

„В  началото купонясвах много… всяка нощ беше купон.“ казва той през 2013 г. „Но след време осъзнах, че тялото и ума ми не могат да поемат повече.“ Официално се оттегля от изпълненията на живо през 2016 г., когато е на 26.

Две години по-късно говорителят на Авичи известява, че диджеят  е намерен мъртъв на Арабския полуостров, на хиляди километри от дома си в Стокхолм. „Той беше намерен мъртъв в Маскат, Оман този следобед. Семейството му е съсипано и всички ние искаме да уважим тяхната нужда от лично пространство в този труден момент“, пишат представителите на звездата.“ каза Даяна Барън.

Голямата популярност често е прилича на ритуална саможертва, при която публиката издигаме личности до върха, които е предопределено да паднат. А после гледаме вцепенени, когато това стане. Историята на Тим Берглинг е с трагичен край, наред с прекрасните му парчета и краткото му царуване на върха на музиката. Трудно е да тъгуваме на песни като Levels, която толкова еднозначно отрича тъмнината като душевно усещане. EDM е радост, празнуване, надежда, изсмиване в лицето на конфликтите. Точно това, което може би Берглинг е искал да постигне в живота. Това ще бъде неговото послание и наследство.

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.