shareit

Най-добрите 25 филма за 2013 в 11 минути

| от |

Много малко са хората, които имат време да гледат всичко, което излиза на голям екран, но David Ehrlich е намерил време и е успял да събере 25-те най-добри филма на 2013 в единайсетминутно видео. 
2

Видеото е направено за Film.com и събира в един MashUp 25 филма от 2013. Филмите, които са включени във видеото са „Великият Гетсби“, „Син Жасмин“ и дори не излезлият все още на екран „Вълкът от Уолстрийт“

Вчера ви показахме 100 филма в три минути, може да ги видите тук.

Може и да не се съгласите с избора на Ehrlich, но не може да отречете, че видеото е мискирано прекрасно.

 
 
Коментарите са изключени

Изненадващо проблемната история на метъра

| от |

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Русокосият ангел на Рим, застрелян заради шега

| от |

На 18 януари 1977 г. млад мъж със светещи под шапката му руси коси влязъл в бижутерски магазин в Рим и извикал смразяващото: „Никой да не мърда, това е обир!“Той бил с вдигната яка на палтото и с ръце в джобовете, внушаващи, че държи оръжие. Собственикът на магазина Бруно Табочини действал мигновено, нямал време да се замисля. В последната година бил обиран вече два пъти и нямало да позволи отново да изпадне в ролята на жертва.

Табочини извадил пистолета си и стрелял няколко пъти по заплашителния посетител. Куршумите покосили русия мъж пред ужасените погледи на двама негови приятели, които станали свидетели на най-абсурдната смърт в историята футболната игра. Талантливият, млад и обичан от феновете полузащитник на Лацио Лучано Ре Чекони паднал на земята, а на гърдите му зеели дупки. С последните си глътки въздух той успял да промълви: “Това е шега, това е само една шега…”.

“Ставай, Чеко, стига толкова”, разтърсил го невярващо неговият съотборник Пиетро Гедин, до последно надявал се, че цялата сцена е просто поредната майтапчийска приумица на Лучано. Но раните били истински и дошлите след няколко минути карабинери нямало как да помогнат, а лекарите просто констатирали смъртта на 28-годишната футболна звезда.

Такъв бил стилът на трагично загиналия Лучано Ре Чекони, такова било чувството му за хумор и не пропускал да го проявява. Малко преди фаталния ден той искал да пробва шегата с обира в друг магазин, но тогава не успял да си намери съучастници. Ре Чекони, известен като Русокосия ангел сред привържениците, израснал в градчето Нервиано в близост до Милано. И по-късно, когато стигнал чак до националния отбор на Италия, си останал простодушен, водел обикновен живот и в него нямало никакво високомерие.

Шегите му не се променили и във всички отбори, в които е бил, те останали негова запазена марка. Случвало се да намаже обувките на съотборник с кравешки лайна, да се приземи на тренировъчния терен с парашут, да скрие ключа от съблекалнята. През военната служба обогатил още повече арсенала си от майтапи, повлиян от грубия войнишки хумор. В таланта му обаче нямало и капка съмнение, макар че самият той се чудел колко далеч е стигнал в кариерата си. Първо играел в Про Патрия в трета дивизия и се налагало да работи допълнително в местен автосервиз, за да изхранва себе си и близките си.

  Стилът на игра на Ре Чекони не се отличавал с грациозност, той трудно обработвал топката, рядко вкарвал голове и получавал доста червени картони – но качествата му спечелили интереса на Томазо Маестрели, тогавашния треньор на Фоджа. Маестрели искал да въведе в отбора тоталния футбол на Аякс и му трябвал всеотдаен футболист, който не се пести, не жали и съперниците. Лучано Ре Чекони бил точно такъв и ангелският му вид бил подвеждащ, защото на терена ставал същински дявол, не спирал да тича през всичките 90 минути и всяко единоборство за него било на живот и смърт. Извън терена обаче си оставал все същият безгрижен веселяк. С Фоджа Ре Чекони успял да спечели промоция от Серия Б в Серия А под ръководството на Маестрели.

Година по-късно наставникът бил назначен в Лацио, където бил посрещнат враждебно заради миналото си като играч на Рома. На всичкото отгоре, с Маестрели Лацио изпаднал в Серия Б, но треньорът запазил поста си и успял да върне „орлите“ в елита още следващия сезон. Разбира се, амбициите му не приключили дотам и той се заел да оформи състав, който да се бори за титлата на Италия. Звъннал и на добре познатия си непримирим халф Ре Чекони. „Аз в Лацио? Оценявам шегата, тренер“, засмял се футболистът. Но Томазо не се шегувал. С Лучано Ре Чекони в отбора, тимът на Лацио достигнал второто място, а през 1974 г. за пръв път в историята си станал шампион. Наградата за Ре Чекони била повиквателна за националния отбор. На върха на славата си обаче Томазо Маестрели получил тежка диагноза: рак на черния дроб.

Не успял да завърши следващия сезон като треньор на пейката на Лацио, а футболистите му били сринати емоционално. Ре Чекони също сякаш не бил същият на терена, бил апатичен и незаинтересован. Маестрели се завърнал за още един кратък период като треньор и спасил Лацио от изпадане, но в края на 1976 г. починал. По същото време Лучано Ре Чекони бил контузен и изпаднал в депресия. Шегите му секнали, а единствената радост било семейството му – съпругата Чезарина и двете им деца. Във фаталния 18 януари 1977 г. докторът на Лацио зарадвал футболиста с новината, че вече е здрав и от следващия ден може да се включи в тренировките. Най-после Ре Чекони можел да се усмихне. Вечерта излязъл със съотборника си Пиетро Гедина и бизнесмена Джорджо Фратичоли да отпразнуват новината. Фратичоли помолил приятелите си да минат през бижутерския магазин, където той трябвало да изпълни някаква поръчка.

Ре Чекони се усмихнал, казал „Няма проблем, ще отнеме само минута“ и влязъл наперено през вратата… 70-те години били труден и кървав период в Италия, период на сблъсъци и престрелки. Червените бригади упражнявали терор срещу полицията и чиновниците, десните воювали с левите, дори в Рим били чести случаите на грабежи и изстрели по улиците. Собственикът на магазина Бруно Табочини бил с опънати нерви, след като вече два пъти бил предавал обирджии на полицията. Години по-късно разследване на сина на Ре Чекони – Стефано, и няколко журналисти заключило, че даже не било нужно Лучано да се провикне, че прави обир.

Тримата влезли мъже с вдигнати яки и предизвикателни пози били достатъчна причина да посегнеш към пистолета. Табочини нямало как да осъзнае, че това е опит за шега. Съдът в крайна сметка решил, че собственикът е стрелял при самоотбрана и го освободил. На погребението на Лучано Ре Чекони се стекли хиляди фенове на Лацио, питащи се как е възможно любимецът им да бъде застигнат от толкова нелепа смърт. Но просто в онзи период на напрежение и отровна атмосфера във Вечния град, дори една неумела шега можела да ти коства живота.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Великата вражда, която не позволи на Deep Purple да угаснат

| от Тодор Ковачев |

Когато говорим за икони на хард рока, сред първите изникнали имена неизбежно е това на едни британски легенди в тъмнолилав цвят с техния неугасващ вече над половин век пламък. На пръсти се броят бандите, които могат да съперничат на Deep Purple по влияние върху музикалната история. Основаната през 1968 г. група продължава да обикаля света с музиката си и направи невероятно шоу в България на 7 декември миналата година като част от дългото си прощално турне.

С хитове като Burn, Smoke on the Water, Hush, Highway Star, Child In Time и Soldier of Fortune в арсенала си, и с редица албуми с многомилионни продажби, те отдавна са си гарантирали безсмъртие на музикалния небосклон. Но като всяка велика група, и Purple са преминавали през невъобразими катаклизми, за да създадат една цяла епоха в рока.

През годините тази толкова обичана у нас банда е оцелявала след тежки раздели, събирания и промени в състава, както и след един епичен огън, който проваля звукозаписните им планове, но вдъхновява класиката Smoke on the Water.

„Може да я наречеш хеви метъл парче, но в основата си е блус“, обяснява най-дълго задържалият се фронтмен на Deep Purple Иън Гилън, който е лицето на групата и днес. Вдъхновението за Smoke on the Water дошло една нощ в Швейцария през 1971 г. Членовете на бандата наблюдавали как цялото местно казино се запалило и изгоряло по време на концерт на Франк Запа и гъсти облаци от дим се издигнали над Женевското езеро. Purple трябвало да правят записи в казиното на следващия ден, но плановете им пропаднали. „Бях вътре и слушах Франк Запа, когато човекът зад мен стреля в тавана със сигнален пистолет“, разказва Гилън. „Беше дървена сграда и веднага пламна. Задърпах гаджето си за палтото и побегнахме, пламъците наистина бяха огромни“.

Hellfest2017DeepPurple_05

Снимка: By Selbymay – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60220321

Освен Гилън, другите двама, останали до днес от златната формация от 70-те, са басистът Роджър Глоувър и барабанистът Иън Пейс. Сегашният състав включва още китариста Стив Морс и клавириста Дон Еъри, а легендарният Джон Лорд почина през 2012-а след тежко заболяване.

Но най-големите премеждия за просъществуването на Purple са свързани с нестихващата през годините вражда между Гилън и виртуоза на китарата Ричи Блекмор.

Блекмор не свири с Deep Purple от над 25 години, но си остава най-прочутият китарист на бандата. А за нетърпимостта между двамата причините не са една и две и сблъскват както твърдите им характери, така и разнопосочните им музикални възгледи.

Трудно е за проумяване как при такава ненавист двама души могат да създават вечна и неувяхваща музика заедно, но великите години на рока са ни предоставили достатъчно примери за този парадокс.

„Веднъж казах, че по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да се върна в Purple, но звукозаписната компания ме искаше обратно. След това Ричи напусна през 1993-а, облаците се вдигнаха и беше прекрасно“, обяснява Гилън. „Той се превърна в маниак на тема контрол. На два пъти постави въпроса така – или той си тръгва, или аз. Тогава винаги аз отстъпвах“.

Deep_Purple_(1968)

Снимка: By Tetragrammaton Records – itemfrontback, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57174374

Първото напускане на Гилън се случва през 1973 г. и протича странно – без реално да си кажат нищо с останалите от бандата.

„Месеци по-рано бях дал на останалите от групата писмото, с което се оттеглях“, спомня си фронтменът, който тази година ще навърши 75. „Но тогава никой не ми каза нищо за решението ми. Просто продължихме да правим новия албум Who Do We Think We Are и после започнахме турнето. Последният концерт от него беше в Осака, това щеше да е финалното ми шоу с бандата. Все още никой не ми казваше нищо. Излязохме на сцената, изкарахме концерта… и това беше! Тръгнах си сам, прибрах се. Никой не се сбогува с мен. Атмосферата в Purple тогава беше ужасна, за мен просто беше облекчение да приключа с това. За да разбереш какво ставаше в бандата тогава трябваше да си професионален психолог. Всички се държаха като задници – включително и аз. Бях точно толкова отвратителен, колкото и те“.

Раздялата с Иън Гилън води до привличането на един непознат вокал от Солтбърн, който впоследствие също ще се превърне в легенда – Дейвид Ковърдейл.

През 1976-а обаче Блекмор вече също е напуснал Deep Purple и бандата се разпада, като спира всякаква активност до 1984 г., когато е възстановена в класическия си вид с Гилън и Блекмор. През 1989-а различията между тях отново взимат връх, вокалистът е изхвърлен и го заменя Джо Лин Търнър.

Нещата обаче не потръгват и не след дълго останалите от групата убеждават Блекмор да приеме Иън Гилън обратно. Така сблъсъкът на големите характери отново е на дневен ред.

През ноември 1993 г. Deep Purple са пред нов тотален разпад, точно когато турнето за 25-годишнината им стига до Англия. Гилън и Блекмор вече са враждували десетилетия наред и именно в този период взаимоотношенията им са рекордно обтегнати.
Това започва да се отразява и на участията, като най-видното доказателство е шоуто в Бирмингам на 9 ноември.
Purple откриват вечерта с Highway Star, но Ричи Блекмор въобще не се появява на сцената и първите близо три минути песента звучи без китара. Все пак виртуозът изниква отнякъде и започва лудо соло, но един от операторите го раздразва като се приближава твърде много и Блекмор хвърля чаша с вода по него.

Deep_Purple_(UK_Tour_1976)

Снимка: By EMI Records – itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39969770

Останалите от групата са бесни на китариста, но все пак го изтърпяват за още четири концерта. След това той сам напуска Purple и ги поставя в крайно неудобно положение насред турнето.
Тогава Джо Сатриани се съгласява да замести временно Блекмор, за да не им се налага да отменят останалите концерти. През следващата година новият китарист Стив Морс се присъединява към Purple и остава в групата до ден-днешен. Постепенно се утвърждава най-устойчивата формация на Deep Purple, активна чак до днес.

Турнето от 1993 г. обаче си остава  последният път, в който Ричи Блекмор изсвирва и нота заедно с останалите от бандата.

14 г. по-късно, тотално против волята на всички от Purple, Sony BGM издаде дискове от злополучното шоу през 93-а в Бирмингам. Тогава Гилън призова феновете да не си ги купуват. „Беше един от най-лошите моменти в целия ми живот – в животите на всички ни всъщност. Въобще не чувствахме носталгия“.

През 2016-а Deep Purple най-сетне бяха приети в Залата на славата на рокендрола, но отказаха да свирят заедно с Блекмор и затова той изобщо не посети церемонията. Всички отново говореха за напрежението между Блекмор и Гилън, а феновете продължаваха да се надяват емблемите на Purple да се обединят някой ден.

Това обаче едва ли ще се случи, макар че според Гилън, с китариста са се помирили и даже си общуват. „Но когато си се развел е трудно да се върнеш при някого“, допълва певецът. „Държах се като задник колкото и той. Само че той продължи малко по-дълго. А ако беше останал в бандата, просто щяхме да приключим. И повече нямаше да ни има“.

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

| от |

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени