shareit

Най-готините автомобили от Frankfurt Motor Show

| от |

Мина една от най-големите седмици в автомобилния свят – мото-изложението във Франкфурт. Ето какво избрахме да ви покажем от него.

На снимката горе – Ferrari 458 Speciale

Audi Nanuk Quattro Concept

Best-cars-from-frankfurt-2013-1-43

Lexus LF-NXLexus LF-NX

Best-cars-from-frankfurt-2013-3-43

Porsche 918 Spyder Hybrid

Best-cars-from-frankfurt-2013-4-43

Brabus B63S

Best-cars-from-frankfurt-2013-5-43

Opel Monza

Best-cars-from-frankfurt-2013-6-43

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Летящият танк

| от |

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

Втората световна и създателят на Капитан Америка

| от |

Джак Кърби е един от умовете и четките за някои от най-големите комиксови герои, сред които Фантастичната четворка, Хълк, Х-мен и Капитан Америка. Малцина знаят, че подобно на най-патриотичния си герой, Кърби също прекарва известно време в борба с нацитата във Втората световна война.

Той е приет в арията през 1943, точно когато кариерата му в комиксите започва да става сериозна. В началото трябва да стане механик, но синът му Нийл твърди, че татко му няма никакви апетити към тънкостите на тази професия и прекарва по-голямата част от обучението си лежейки под един камион и от време на време удряйки го с гаечния ключ, за да звучи все едно прави нещо. 

След основното му обучение, той е пратен в Бирма, днешен Мианмар, където ще бъде обучен да стреля по самолети. В едно от упражненията, Кърби и екипът му трябва да стрелят по парче плат, което се развява на няколкостотин метра зад летящ самолет. И той, и останалите са толкова зле, че колегата им пилот се отказва от страх за живота си.

Не е изненада, когато Кърби е преразпределен – този път в пехотна дивизия в Източна Европа, където служи в 11-ти пехотен полк. Докато е там, полкът е нападнат 36 отделни пъти от немците, като в един от тях голям танк минава директно през защитата им, но за щастие е спрян от неизвестен войник, който стреля в процепа на танкиста, убивайки го и спасявайки Кърби, които е само на няколко метра от веригите на машината.

1_lnuGu4_AKDjvIbdYY7K6Gw

„Captain America“ брой 1, 28 март 1941 [Public domain]

Работата на художника в полка е да бъде разузнавач – това означава да върви напред в непознати територии и да прави карти на местността. „Ако някой иска да те убие, просто те прави разузнавач. Аз бях разузнавач.“ Той си изкарва тази служба един ден, когато лейтенанта му чува името Джак Кърби и го пита дали той е онзи Джак Кърби. „Да, сър. Аз нарисувах Капитан Америка“, казва Джак Кърби, очаквайки, че лейтенанта ще искат да му нарисува портрет или нещо подобно. Вместо това, лейтенантът го назначава разузнавач: „Отиди в тези градове, в които още не сме били, и виж дали има някой. Нарисувай карти и картини на това, което виждаш, и след това се върни и ни кажи ако намериш нещо.“ Освен доста, разбира се, напрегната, задачата му е и доста дашна откъм истории.

„Повечето американци си мислят, че войната се води от внимателно планирани операции, изпълнявани от професионални бойци, които се изправят срещу други професионални бойци, и всичко е стегнато и подредено. Ами нека ви кажа само, че мъжете са си мъже. Псувахме се, обиждахме се на всякакви езици – английски, немски, френски, иврит. Прибрах се с огромен речник. Дори и да не се стреляме, пак се обиждахме и ругахме. Но никой никога не споменаваше майката на никого, освен ако не искаше да го гръмнат.“

Военната кариера на Джак Кърби приключва, когато краката му измръзват в непростимата европейска зима. „И не бяха само безчувствени – бяха си измръзнали. Отне ми година, докато си върнат нормалния цвят.“ След като прекарва въпросната година във възстановяване и едвам-едвам избягвайки ампутация, Кърби е изпратен да си ходи вкъщи.

Джак обаче изпуска кораба, който трябва да го закара, защото се разболява. Затова трябва да пътува до Щатите в по-малко медицинско корабче вместо 3 дни – 9 дни. На всичкото отгоре през цялото време има безобразна морска болест, заради която седи гладен, защото не може да задържи нищо в стомаха си. Но не се оплаква: „Много мъже загубиха крайници, някои и част от лицата си. Видях хора без половин лице; можеше да видиш в главите им. Видях и много хора, които са дълбоко обезпокоени по други начини. Вижте, аз бях окей в сравнение повечето други.“

„Няма нищо, което би нарекъл романтично, във войната. Разбира се, във филмите и по телевизията показват красивата картинка на братството, което създава. Виждал съм войната да сближава хората, но трябва да ви кажа, че цената на това е изключително голяма: не само що се отнася до човешки животи, но и до човешкия дух. Мисля, че войната отнема от стойността ни като хора; характерът на човешката раса намалява с всяка война, която допускаме. Хитлер трябваше да бъде унищожен, нямаше друг избор и се радвам, че дадох своя принос със службата си – но ако имаше друг начин да го свалим, бих предпочел другия начин.“

След като се завръща, Джак продължава с кариерата си в комиксите от там, откъдето я е оставил, като работата му ще преобърне Marvel и всички нови художници следват неговия почерк и философия в бранша.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени