Най-добрите 100 филма за 2013г. в едно видео
|
|
Декември е времето през което се изяснява всичко, което се е случило през изминалата година. Така е и с киното, музиката и все възможни класации за които пишем постоянно, защото обичаме класациите.
През изминалата година излязоха много филми, a ние пропуснахме голяма част от тях. Решихме да изчакаме и да ги гледаме когато излязат на DVD. Ако и вие имате желание да гледате филмите, но нямате време да го направите, може да започнете с този MashUp na 100-те най-популярни филма за 2013.
Видеото на The Sleepy Skunk е перфектно редактирано, за да се покажат по интересни кадри от филмите на 2013.
Коментарите са изключени
Великите любовни истории: Джани Версаче и Антонио Д’Амико – една заметена под килима любовна история
|
|
15 юли 1997 година. Светът на модата е разтърсен от вестта за насилствената смърт на един от най-успешните модни дизайнери в света. Докато се връща от обичайната си сутрешна разходка, Джани Версаче е застрелян смъртоносно на стъпалата пред дома си в Маями Бийч от серийния убиец и негов личен преследвач, Андрю Кънанън.
В покъртителна сцена още в първи епизод на популярния сериал от 2018 г. “Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история” виждаме Рики Мартин, облечен в спретнато бяло тенис екипче, да държи в ръцете си отпуснатото, бездиханно тяло на дизайнера. На лицето му са изписани ужас и объркване. Мартин играе Антонио Д’Амико – дългогодишния партньор на Версаче, човекът, когото международната преса и всички в родната Италия години се правеха, че не съществува. Само че Антонио беше там. И обичаше Джани с цялото си сърце…цели 15 години.
Джани
Едва ли има човек, който да е живял в пещера през последните 30 години и да не знае името Джани Версаче. Марката, имаме предвид. Макар че човекът зад марката си заслужава вниманието и интереса много повече!
Израснал, заобиколен от креда, карфици, дървени манекени, кройки и жени по бельо, които пробват роклите, ушити от майка му, Джани от малък се увлича по модата. Отваря първия си бутик през 1978 г. и въпреки че моделите му тогава са вдъхновени от класиката, очевидно е, че притежават свой, неповторим, модерен облик. Мнението на модните критици в онези години варира драстично по ска̀лата от “кичозни” до “новаторски”. Оказва се обаче, че негативните коментари, също колкото и позитивните такива, ще спомогнат за изстрелването на новоизпечения дизайнер в рая на богатите и известните.
Но нали хората са казали, че няма такова нещо като лоша реклама… Влагайки много страст и много усърдие в работата, скоро Джани успява да направи марката, носеща неговото име, разпознаваема и желана по цял свят. Става така, че куп известните личности, от Лейди Ди до Елтън Джон, се преварят да носят Versace. Джани успява да привлече много популярни лица в близкия си приятелски кръг и се възползва тактически гениално от този факт. Той е сред първите дизайнери, които държат известни личности да седят на първия ред по време на ревютата им. Тази нова тактика спечелва на бранда още по-голяма популярност. Хората искат да носят това, което са видели, че Джей Ло или Елизабет Хърли са облекли на поредната гала!
В началото на 90-те името Версаче е в устатата на всички. Пресата умира да пише за него и да отразява всеки един аспект от живота му. С едно фрапиращо изключение. Мъжете, с които си ляга. Въпреки че Джани никога не е криел хомосексуалността си, времената все още са такива, че да си гей се счита за сериозен недостатък. Особено пък ако си VIP! Затова и на любовника Антонио му се налага да движи, сякаш е нахлупил шапка-невидимка. Но нещата скоро ще се променят. С едно историческо интервю.
Интервюто
Допреди да започне вторият сезон на криминалната антология на FX, която споменахме по-горе, широката общественост на практика няма идея кой е бил мъжът до Версаче буквално до последния му дъх. Всъщност образът му се появява за кратко и в документалната драма от 1998 г. “Убийството на Версаче”, но там не прави особено впечатление. Покрай ролята на Рики Мартин обаче, Антонио Д’Амико става известен. Както и покрай щедрото наследство, което Джани му оставя, но което ужасно разгневява сестрата Донатела и останалите от клана Версаче.
Д’Амико се ражда преди 61 години в градче в италианската провинция Бриндизи. По професия също е дизайнер – кариера, която успешно развива не само във, но и извън бранда Versace. С Джани се запознават през 1982 г. по време на постановка в миланската опера “Ла Скала”. Десет години по-късно Д’Амико се мести в имението на дизайнера в Маями и оттогава е неотлъчно до него, въпреки че връзката им се води “отворена” и Джани невинаги преспива в собственото си легло.
През лятото на 1995 г. дизайнерът уговаря интервю с Брендън Лемън, журналист в популярното списание The Advocate, под претекст, че ще говорят за новоизлязлата му книга с фотографии “Мъже без (врато)връзки” (Men Without Ties) и която, между другото, носи посвещението “На тримата Антониовци в живота ми”.
Когато Лемън пристига на уговореното място, луксозен апартамент в манхатънския хотел “Реджис”, заварва Версаче в компанията на красив, около 35-годишен снажен мъж със средиземноморски черти. Първият въпрос на журналиста е кои са тримата Антониовци, споменати в посвещението на книгата. И тогава Версаче без всякакво колебание нарича седящия до него Д’Амико “моя партньор” и потвърждава, че именно той е третият Антонио наред с баща му и племенника му.
В статията, която излиза в юлския брой на списанието, Лемън описва Д’Амико като човек “на висока позиция” не само в модната империя на Версаче, но и в живота му. По-нататък авторът цитира Ричард Мартин, куратор в ню-йорксия музей Metropolitan: “Без съмнение откритата хомосексуалност на Версаче винаги е била неотменна част от неговата работа. Тъй като той е творец в предните редици на авангарда, склонността му да поема риск е разбираема. Той определено не е от хората, които ще си зарият главата в пясъка, когато се разрази обществена реакция, застрашаваща реномето им.”
“Кръвта ми се смрази”
Такова усещане изпитва Антонио, когато, докато си пие кафето на верандата на имението на Ocean Drive, чува изстрелите в ранната сутрин на 15-и юли.
“От прозорците с иконома можехме да видим какво се случва на стъпалата пред къщата. Втурнахме се навън. Видях Джани да лежи на стълбите, целият покрит с кръв. В този момент ми се стъмни пред очите. Някой ме дръпна настрана, всичко беше потънало в мрак…”
Само няколко дни преди ненормалникът Кънанън да простреля Версаче в гърдите, той и Антонио празнуват успешното представяне на новата му колекция в Париж. Трупът на 27-годишния убиец, който преди дизайнера се предполага, че е убил поне още четирима души, е открит осем дни по-късно в къща-лодка в Маями. Всички доказателства сочат, че Кънанън се е самоубил.
Трагедията, сполетяла любимия мъж, хвърля Д’Амико в дълбока и продължителна депресия, от която излиза не без доживотна душевна травма.
20 и няколко години по-късно
Една от прочутите реплики на Джани Версаче, която често обичал да повтаря, е “Никога не падам. Винаги се боря.” Уви, от отвъдното той не може да се придържа към тази житейска философия, а само да гледа как постепенно всичко, за което се трудил с ентусиазъм и невероятна отдаденост, отиват по дяволите. Вярно, сестра му Донатела поема бизнеса в качеството на главен дизайнер веднага след ненавременната му смърт и оттогава го ръководи с твърда ръка и артистична визия в синхрон с тази на брат си, но напоследък нещата не вървят така, както Джани би си ги представил.
През септември 2018-а Донатела прави сделката на годината като продава компанията на Майкъл Корс за два милиарда долара. Феновете на бранда недоволстват – според тях сега в ръцете на Корс Versace ще започне да шие парцалки, които човек си купува на летището, ако са му изгубили багажа. Но какво може да се направи! Бедата вече е сторена – Донатела, която винаги се е кълняла, че обича брат си до умопомрачение и никога не би изневерила на бранда, изтръгва италианската душа на една от най-великите модни компании в света.
Що се отнася до Д’Амико, той все пак успява да преодолее тежката депресия. Когато си задава въпроса дали иска всичко да приключи веднъж завинаги или да продължи да живее, любовта към живота надделява над суицидните мисли. През 2005 г. вече се чувства достатъчно добре и дори отново открива сърцето си за любовта. Понастоящем той и партньорът му живеят скромно в северната италианска провинция.
Наследстовото
Малко хора знаят, че месеци преди да бъде убит от откачения си стокър, Версаче вече е знаел, че страда от тежка болест, бавно разяждаща тялото му. Дали става дума за вируса на СПИН или за нещо друго, и до ден днешен се спекулира. Факт е обаче, че дизайнерът, бидейки напълно наясно относно неблагоприятната диагноза, решава да направи завещание.
В него той оставя месечна издръжка в размер на 50 млн. лири, както и правото да обитава която и да е от къщите му в Италия и САЩ, на партньора си Антонио. Но тъй като имотите на Джани де юре не принадлежат на него, а на компанията, след смъртта му те преминават в ръцете на директните му наследници – сестрата Донатела, брата Санто и любимата му племенница Алегра. След кратка, но продуктивна за семейство Версаче среща с адвокати, Д’Амико остава почти с празни ръце.
Донатела никога не е криела неприязънта си към Антонио. Години наред го е търпяла само от кумова срама, но сега, когато Джани вече го няма, може свободно да изкаже мнението си за връзката им. И тя го прави на всеослушание: “Отношението ми към Антонио днес е същото, каквото беше, когато бяха заедно с Джани. Уважавах го, само защото беше гадже на брат ми, но само толкова. Като човек изобщо не го харесвам.”
Напоследък Антонио Д’Амико отново се изявява като дизайнер, пускайки на пазара авторска колекция от спортно облекло, носеща неговото име.
“Честно казано, две десетилетия след смъртта на Джани, все още се чувствам толкова свързан с него, колкото и през времето, когато бяхме живи и заедно. Не съм преставал да го обичам,” казва Антонио Д’Амико и добавя: “Но вече съм друг човек. Земята продължава да се върти. Човек може да се взира в миналото до определен момент, след което просто трябва да погледне към бъдещето. “
P.S. Относно сцената, която споменахме в началото – тази, наподобяваща по драматичност “Пиета” на Микеланджело, Антонио твърди, че никога не се е случила в този вид и че изобщо много случки, така, както са представени в сериала на FX, са напълно неправдоподобни и направо абсурдни.
И после вярвай като казват, че изкуството копирало живота…
Коментарите са изключени
Драконовите закони, написани с човешка кръв вместо с мастило
|
|
В древна Гърция, тъй като законите в началото са били неписани, властните и богатите от горните прослойки на обществото често са ги тълкували и прилагали в своя полза. Както често се случва в такива случаи, този елит твърди, че законите са му дадени от Бога, следователно са свещени и трябва да се следват сляпо от всички членове на обществото… с изключение, разбира се, на самите тях.
В един момент обаче започва да се случва нещо донякъде ново в история на човечеството – редица хора започват да мислят малко по-логично по темата със законите и в крайна сметка организират протести срещу начина, по който големите на деня създават и тълкуват обществените правила. Така обикновените хора вече искат единна, написана и организирана правна система, която да бъде справедлива и практична за всяка социална класа.
По тази линия се появява и Дракон, първият законодател на Атин. Въпреки че Дракон не е първият човек, който написва пълна система от закони, той е първият демократичен законодател в известната ни история като трябва да имаме предвид, че той е и първият, който пише закони вследствие на огромно искане от страна на гражданите. Едновременно с това обаче инициирането и прилагането на такава легална система става на изключително висока цена за местните и в действителност работи в ущърб на същите, които искаха Дракон да напише правна система.
В наши дни, естествено, всички сме чували израза „Драконови закони“ и знаем за какво се отнася. През голяма част от историята този термин на много езици и в много страни е синоним на безочливост, строгост, бруталност и несъмнен терор. Какви обаче бяха драконовите закони и по-важното – защо вдъхват толкова страх?
Както вече споменахме, с тези закони са установен правен кодекс на древните атиняни, за които се твърди, че са създадени и въведени в обществото от Дракон около 621 г. пр. н.е. Дракон, един от най-видните тирани в древността, също живее строго и има доста отличия в професионален план, което го прави идеален законодател в очите на останалите атиняни. Въпреки че обикновено се счита за първи законодател в историята на Атина, в действителност преди него има още шестима мъже, които се занимават с институционализиране на закони и кодекси, но те са неписани.
Желанието на атиняните идват през 624 г. пр. н. е. и до 621 г. пр. н. е. Дракон вече предоставя цялостна и задълбочена правна система, изписана на плочи, за да бъде поставена пред всички в атинската агора. Вместо устните закони, които се прилагат и тълкуват произволно и са известни само на ограничен брой граждани от висшата социална класа, сега вече всички закони са публично написани и по този начин сега са известни на всички грамотни хора.
Атинската агора
Тези закони, макар и принципно да са справедливи и приложими за всеки гражданин, независимо от потекло, социалната класа или богатството, се оказват изключително строги. Наказанията за незначителни престъпления са направо нелепо сурови. Например, кражбата на плод или спането на обществено място се наказват със смърт! Такива леките престъпления лесно биха могли също и да направят свободен гражданин в роб.
В резултат на това жестокостта на драконовите закони предизвикват много спорове и негодувания в различни кръгове на атинското общество. Дори според Аристотел тези закони изначално са били написани с човешка кръв, а не с мастило. Също така един от най-великите умове и философи на онова време, Плутарх от Атина, открито оспорва работата на Дракон и твърди, че законите му са дело на безумен човек. И така, Плутарх пише в „Животът на Солон“,
Говори се, че самият Дракон, когато го попитали защо е избрал за повечето престъпления наказанието да е смърт, отговаря, че смята, че тези по-леки престъпления напълно го заслужават, а за по-тежките престъпления не намерил по-голямо наказание.
Въпреки множеството си недостатъци и брутални наказания, Законите на Дракон са първите в известната ни история, които правят разлика между неволно убийство, обикновено наказванo с изгнание, и умишленo убийство, което пък се наказва директно със смърт.
Солон
Този принос на Дракон към атинския закон и общество обаче не се задържа много дълго. Само 30 години по-късно повечето от Драконовите закони вече са премахнати и заменени успешно с поправките и законите на Солон. Солон, считан за баща на съвременното западно право, не успява да приеме пълно законодателство срещу политическото и моралното падение на времето му. И все пак той отървава атинското общество от мрачната и сурова „драконова епоха“ и повечето историци го смятат за човека, поставил основите на по-късно създадената „съвършена“ демокрация.
В крайна сметка историята на Дракон и неговите скандални драконовски закон ни дава много хубав повод за размисъл и ни учи на много политически уроци. Дракон, макар и предпочетен от мнозинството от съгражданите си, а не от „боговете“ като неговите предшественици, не успява да предостави справедлива за хората правна система. Вместо това той става известен с един от най-нечовешките и сурови правни кодекси, които света някога е виждал. И все пак от пепелта на този провал бавно се появи революционна система, която скоро ще постави основата на значителна част от съвременното право и политика в западния свят.
Коментарите са изключени
Полицейско насилие на Цветница: Клането в Понсе
|
|
През март 1937 г., няколко дни преди Цветница, пуерториканските националисти в град Понсе получават разрешения да направят парад демонстрация. Първото събитие трябваше да отбележи края на робството през 1873 г., докато второто е с цел протест срещу задържането на един от лидерите на националистите, д-р Педро Кампос. Кметът на Понсе, Хосе Тормос Диего, дава разрешение.
Кампос , заедно с други лидери на националистите, е замесен в жестоки сблъсъци с властите през предходните няколко години. Той е осъден за вдигане на бунтове, а в този момент беше в процес на обжалване.
След Парижкото споразумение от 1898 г. Пуерто Рико беше под контрола до голяма степен на американците. Между Закона за Форакер от 1900 г. и поправката на Олмстед от 1909 г., управлението на Пуерто-Риканските дела и работи попадна в ръцете на специално създадено звено, определено от президента на Съединените щати. По време на клането, губернатор на Пуерто Рико е генерал Блантън Уиншип, назначен от президента Рузвелт през 1934 г., за да потуши нарастващото националистическо движение:
САЩ избраха да се изправят срещу ситуацията (нарастващата популярност на независимостта) с милитаризацията на правителството на Пуерто Рико. За тази цел Блантън Уиншип е обявен за губернатор… [и] държи връзка директно с въоръжените сили на САЩ.
Уиншип възразява срещу планираната демонстрация в Понсе и заповяда на т. нар. Вътрешна полиция – държавна полиция, създадена и контролирана директно от назначения от САЩ управител – да говори с кмета, за да оттегли разрешението си. Без предупреждение до организаторите разрешението е оттеглено.
По заповеди на Уиншип 200 членове на Вътрешната полиция, въоръжени и екипирани като за безредици, се изправят срещу протестиращите. Според сведенията:
Когато националната песен на Пуерто Рико „La Borinqueña” започна да звучи, демонстрантите започнаха похода си. Полицията стреля по тях от четири различни позиции за повече от 15 минути като убива 17 мъже, 1 жена, 7-годишно момиче, ранява над 235 и арестува над 150 въоръжени протестиращи.
Първоначалните сведения си противоречат като мнозина твърдяха, че протестиращите са стреляли първи. Според материал на New York Times:
В разказите на цивилни свидетели, както и в тези на полицията, има единодушие, че стрелбата е започнала първо от националистите…
И Washington Post се съгласява:
Голямата битка започва, казват от полицията, когато националистите стрелят по полиците, когато те се опитват да им попречат да проведат масова демонстрация, забранена от градските власти.
Мнозина в Пуерто Рико обаче оспориха тези твърдения и възмущението започна да се показва. Вестник El Imparcial описа събитията:
Свободата никога не можеше да бъде купена, освен с цената на кръвта, пролята с достойнство. Ето как тези млади мъже платиха, с живота си… Поерториканското общество, ужасено, нарича събитието Клането в Понсе!
.jpg)
Докато репликите и дупликите валят, отговорността за кръвопролитието бе поставена в ръцете на губернатора Уиншип и неговите съучастници:
Образованият град Понсе беше свидетел на най-хладнокръвното клане, което историята може да види… Списъкът с мъртви говори сам за себе си. Като отговорни за всичко смятаме правителството на Съединените щати, защото то е поръчало чрез своите въоръжени органи убийството на цял град. Изискваме да се носи отговорност за това ужасяващо престъпление…
Лидерите в пуерториканската общност вземат нещата в свои ръце и сформираха Комисията за разследване на причините за клането в Понсе. Сред нейните членове е и Артур Гарфийлд Хейс, един от основателите на Американския съюз за граждански свободи. Комисията проучи доказателствата и казва:
Снимковият материал показва беззащитните кадети [протестиращи], заобиколени от всички страни от силно количество въоръжена полиция. Изниква мисълта защо полицията е предприела такава формация, ако тяхната цел е била да разпръсне кадетите. Не само военните правила, както се казва в свидетелските показания, но и здравият разум ни подсказват, че трябва да им се остави достатъчно място за бягство.
В крайна сметка, в докладът на комисията се осъжда вътрешното полицейско и губернаторско звено:
-
Фактите показват, че събитията от 21 март в Понсе са „КЛАНЕ“.
-
Гражданските свободи са били многократно отказвани през последните 9 месеца по заповед на губернатора Блантън Уиншип. Той не успява да уважи правото на свобода на словото и събранието. Онези, които биха упражнили тези права, са заплашени със сила.
-
Клането в Понсе се дължи на това, че полицията отказва правото на гражданите да се събират. Този отказ е нареден от губернатора на Пуерто Рико…
-
Хората изискват и имат право на свобода на словото и да се събрат на обществени места. Комисията се надява, че губернаторът Уиншип ще обяви публично своята готовност да спазва конституцията.
В следствие на обвиненият губернаторът Уиншип се държи дръзко. По време на военен парад в Понсе през юли 1938 г. националистите се опитват да го убият, но изстрелите им не попадат в целта.
В САЩ движение, създадено от конгресмена на Ню Йорк, Вито Маркантонио, прави опити да промени ръководството в Пуерто Рико:
През 1937 г. Маркантонио стартира кампания за премахване на Уиншип… По време на среща с Рузвелт той изрича обвинения към администрацията на Уиншип, че се характеризира с „престъпност и корупция“ и представя доказателства… На 12 май 1939 г. Рузвелт отстранява Уиншип като губернатор.
Въпреки че е отстранен от длъжност, нито губернатор Уиншип, нито някой от неговите другари е обвинен или осъден за смъртта на убитите 19 души.
Коментарите са изключени
Японският самурай, който изненада дори смъртта
|
|
Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.
Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.
Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024
Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.
Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.
Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.
Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.
Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023
Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.
Коментарите са изключени
