Най-добрите 100 филма за 2013г. в едно видео
|
|
Декември е времето през което се изяснява всичко, което се е случило през изминалата година. Така е и с киното, музиката и все възможни класации за които пишем постоянно, защото обичаме класациите.
През изминалата година излязоха много филми, a ние пропуснахме голяма част от тях. Решихме да изчакаме и да ги гледаме когато излязат на DVD. Ако и вие имате желание да гледате филмите, но нямате време да го направите, може да започнете с този MashUp na 100-те най-популярни филма за 2013.
Видеото на The Sleepy Skunk е перфектно редактирано, за да се покажат по интересни кадри от филмите на 2013.
Коментарите са изключени
Математиката на серийните убийства
|
|
Първите следи на математиката произхождат от Вавилон. Открити са записки, които показват, че древните вавилонци са имали записки, математически таблици и са използвали сериозно в търговията. Векове по-късно получаваме тази наука като подарък, макар и много ученици да я разглеждат като антично мъчение. Еволюцията на математиката в най-различни направления показва, че можем да предсказваме дори бъдещето. Филмът „Специален Доклад“ от 2002 г. разказваше как агенти успяват да предскажат убийства, преди да са се случили и докато за широката публика всичко това изглеждаше като една завършена фантастика, Томас Харгроув показва точно обратното.
Неговите математически изчисления показват, че в Гари, Индиана (няма нищо общо с Ийри от онзи сериал) върлува сериен убиец. Томас дори предупреждава полицията за потенциалната опасност, но никой не му обръща внимание. Пет години по-късно е арестуван Дерън Дион Ван. Неговото обвинение е убийството на седем жени, ала цифрата е много по-висока. Дерън ще признае пред психолог, че убива още от 90-те години. И тук идва големият въпрос, как е възможно 61-годишният пенсиониран репортер да знае за убиеца, а полицията да пропусне тази подробност?
Харгроув е основател на проекта „Murder Accountability Project“.
Това е американско НПО, което събира информацията на всички федерални, щатски и локални правителства с помощта на закона за свобода на информацията. Събраните данни са предимно от секцията за убийства и тежки престъпления. Те са напълно безплатни и всеки може да ги разглежда. Когато се появи подозрение, че някъде има действащ сериен убиец, господата започват сериозно разследване. Томас започнал тази страст с обработката на информация още в колежа, когато трябвало да разглежда политическите вълнения. През 2004 г. пишел материал за проституцията, но решил да използва един от най-добрите източници – базата данни на ФБР. В доклада присъствали всички видове престъпления за цялата година.
След като разпределя всички убийства на фактори като възраст, раса, пол и метод на убиване, добавя и мястото, където е извършено престъплението. Направената статистика обаче представя и огромна дупка във всички разследвания. ФБР автоматично изчиства статистиката при направен арест на заподозрян. Тази корекция чупи цялото уравнение, защото през 2015 година се оказва, че изчистените случаи са 58%, а през 1965 г. са 91%. Неговото наблюдение показва, че престъпността изобщо не намалява, променя се статистиката.
През 2008 г. се ражда идеята за създаването на „Убийствен алгоритъм“. Събраните данни за престъпления от 2008 г. минават през статистически софтуер и показват интересни резултати. Харгроув го създава за анализ на престъпления с възможност за един и същ извършител. Ключови фактори, поставени в клъстърния анализ били: локация на жертвата, пол, възраст и метод на убиване. Програмата след това анализирала всички случаи и след отчитането на известна модалност показва дали има опасна връзка между всички случаи. Харгроув показал своето творение на отдел „Убийства“ и демонстрирал статистиката си с помощта на случая „Джон Бенет Рамзи“. През 1996 г. детето било убито в собствения си дом.
Харгроув поставил данни като „Колорадо“, „жена“ и възраст от 6 години, а в метод на убийство поставя „душене“. При така подадена информация, алгоритъмът вади именно този случай като единствен. Когато обаче възрастта се променила на 5-10 години, в графата с убийства се появява втори случай на 10-годишно момиче, датиращ от 1985 година.
Харгроув поставил издирване в цялата страна и се оказва, че има 22 неразкрити случая. Оказва се, че САЩ не обръща особено внимание на технологията, която ФБР предлага и още по-страшното – не попълва информация по разследванията.
Когато полицията не обърнала внимание, аналитикът решил да представи своята технология на детективите от ФБР. Всички одобрили видяното, но одобрението не означавало употреба на продукта. Желанието за разкриване на случаи и откриването на престъпници било в програмата на кмета Майкъл Нътър.
През 2007 г. печели изборите във Филаделфия и започва да търси правилната методика. Разкритите престъпления скачат от 56% на 75%. Прес следващите 10 години в Санта Ана ще има 100% разкриваемост на извършителя. Полицията в Лос Анджелис започнала да използва архивите си за анализ и по този начин се опитва да предскаже възможността за повтаряне на престъпление и това намалява престъпността с 13% само за 4 месеца.
Липсата на финансиране не позволява на всяко полицейско управление да използва модерна технология. Описаната система обаче е безплатна и позволява на всеки да я използва за по-сериозни анализи, както и за предсказването на потенциални престъпления.
Алгоритъмът не показва как един ден роботите ще отнемат всичко, а само представя възможността да се използва статистика в много по-правилната посока. Статистиката показва и нещо много по-притеснително – повече от 5000 убийци успяват да се разминат с присъда, следователно системата има нужда от модернизация, а математическите похвати могат да се използват абсолютно навсякъде и това позволява сериозни успехи.
Коментарите са изключени
Райските градини на Адам Пърпъл
|
|
През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.
Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.
Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.
Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.
Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.
Коментарите са изключени
Чевокоядци на върха на Андите
|
|
Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.
На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.
Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166
След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.
Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.
By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756
Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.
Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425
Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.
След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:
„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“
Серджо е изправеният мъж.
Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284
Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.
Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.
Коментарите са изключени
Писмата на Ганди до Хитлер
|
|
До края на 30-те години на 20 век методът на Ганди – мирно неподчинение вече е постигнал редица успехи пред, включително учредяване на национална администрация и местни и национални законодателни асамблеи, въпреки британската власт в държавата.
Самият Ганди на този етап вече е световно известен с проявите си на мирно гражданско неподчинение, включително и с 390-километровия си Солен марш, с който протестира срещу монопола на Великобритания върху солта и високата й тарифа, като също така пробужда индийския народ срещу британското управление. Заради подхода му, много хора го умоляват да пише на Адолф Хитлер, чийто нарастващо агресивен режим в Германия изглежда че води към втора световна война.
Великобритания и Франция си мислят, че са укротили мераците на Хитлер за битка и че са „осигурили мира в днешно време“ с Мюнхенският сговор (който дава на Германия само част от Чехословакия) от септември 1938. До март 1939 Хитлер вече е нарушил това споразумение, окупирайки цялата Чехословакия. На този етап, най-накрая осъзнавайки, че на фюрера не може да си вярва, Великобритания се заклева да защити Полша, ако нацистите я нападнат.
Виждайки накъде отиват нещата, на 23 юли 2939 Ганди изпраща кратко писмо, написано на пишеща машина, до Хитлер, казвайки на диктатора:
Скъпи приятелю,
Приятелите ми ме карат да ти пиша в името на човечеството. Но аз устоявах на уговорките им, защото имах чувството, че едно писмо от мен би било жест на нахалство. Нещо ми казва, че не трябва да преценявам и че трябва да изкажа призива си, каквато и стойност да има той.
Доста е очевидно, че днес ти си единственият човек на планетата, който е способен да предотврати война, която може да върне човечеството в пещерите. Трябва ли да плащаш тази цената за нещо, колкото и ценно да ти се струва то? Би ли се вслушал в апела на човек, който целенасочено избягва методите на войната не без значителен успех? Всеки случай, очаквам прошката ти, ако съм сгрешил, пишейки ти.
Твой искрен приятел
М. К. Ганди
Това писмо обаче никога не достига до немския канцлер, защото явно е прихванато от великобританското правителство.
Малко след това на 23 август 1939 Германия подписва споразумение за неагресия със Съветския съюз (който държи СССР извън войната до 1941), а два дни по-късно Великобритания подписва официалния англо-полски Общ отбранителен пакт. Още на 1 септември 1939 Германия напада Полша със своя блицкриг („светкавична война“), а на 3 септември 1939 Втората световна официално започва, когато Великобритания и Франция обявяват война на Германия.
Въпреки мощните врагове, пред които се изправя, Германия среща малко съпротива през тези ранни дни на конфликта. Тя си пробива път през европейския континент и до май 1940 г. Белгия, Дания, Франция, Люксембург, Холандия и Норвегия са окупирани от нацистките сили. Битката за Великобритания, в която британската държава с месеци е засипвана от бомбардировки, започва през юли 1940 г. През следващите месеци в Лондон са хвърлени близо 30 000 бомби, a над 15 000 души са ранени или убити.
На 24 декември 1940 г. Ганди изпраща второ писмо до Хитлер, този път значително по-дълго. В него той отново се обръща към фюрера със „Скъпи приятелю“и обяснява, че: „Това, че се обръщам към теб като приятел, не е формалност. Аз нямам врагове. Моето дело в живота поне през последните 33 години е да създам приятелства с цялото човечество, независимо от раса, цвят или верую.“ Но този път Ганди пише с по-сериозен тон:
Твоите собствени писания и изказвания… не оставят място за съмнение, че много от постъпките ти са чудовищни и унищожителни за човешкото достойнство… Например унижението на Чехословакия, изнасилването на Полша и поглъщането на Дания.
Той също апелира към Хитлер, отбелязвайки, че макар нацистка Германия да е издигнала „науката за унищожаване“ до ниво на „съвършенство“:
За мен е чудо, че не виждате, че никой няма монопол върху агресията. Ако не британците, то някоя други сила със сигурност ще подобри вашия метод и ще ви победи със собствено ви оръжие. Не оставяш нищо на своите хора, от което те биха се почувствали горди. Те не могат да се гордеят с проява на жестокост, колкото и умело да е извършена. Ето защо аз апелирам в името на човечеството да спреш войната.
Отбелязвайки, че и двамата мъже споделят общо ненавист към Великобритания, Ганди продължава:
Знаем какво означава британската пета за нас и неевропейците по света. Но никога не бихме искали да прекратим британското управление с немска помощ. В ненасилието открихме сила, която, ако е организирана, без съмнение може да се изправи срещу комбинация от всички най-агресивни сили на света.
И приключва с финален апел:
В това време, в което сърцата на европейските народи копнеят за мир… много ли е да те помоля да положиш усилия за мир?
Дори това писмо да стига до Хитлер, явно в него се иска много.
Коментарите са изключени
