Наградите „Златна пролет“ или как един дебютант стана победител

| от |

Лили Големинова

На 23 април бяха връчени наградите на конкурса „Златна пролет“ за нова българска поп/рок песен. При това за 45-ти път! Събитието се състоя в „София лайф клуб“ – перфектното място, според мен.

zlatnaprolet_head
Беше пълно с една наистина цветна публика, сред които се мяркаха закови за българската музика лица от различни поколения. Водещ – по традиция – Богдан Томов, с много лекота, за което спомогна и добрият и стегнат сценарий. Самото събитие се движеше в темпо, групите се сменяха непринудено и неусетно, без „увисвания“. За отбелязване е фактът, че 12-те песни финалисти прозвучаха на живо по-добре – или поне по-завладяващо, отколкото в записния им вариант. Много добро сценично решение – на голям екран зад изпълнителите вървяха кадри от техни живи изпълнения, снимки от личен архив и всичко се получи някак „като на Запад“.

Журито бе представено след първите 4 песни – това разчупи добре цялостната схема. Съставът на журито – достатъчно авторитетен в лицето на Константин Цеков („ФСБ“), Веселин Тодоров („Фактор“), Пепи Писарски („Атлас“)… и за цвят – агент Тенев и Гергана Турийска. Те определиха двете големи награди – втората получи Валди Тотев (може би най-утвърденият изпълнител, „дръзнал“ да се яви) за „Дворът на рая“ – песен с характерните за него красиви теми в пианото, с една приятна носталгия в текста на Димитър Керелезов – поднесена непосредствено и непринудено.

Голямата или първата награда бе присъдена на най-младия финалист – Симеон Едуардс за „In the Light“. Той е на 23 години, класически пианист, но с много широк музикален кръгозор, негови са и музиката, и текста, и аранжимента – „явно не се доверява на никого“ – както шеговито бе представен от Богдан Томов. В песента се усещаха много влияния – и от Бийтълс (в интродукцията), и от Сара Маклоклън, и от някои по-нови рок групи. Наградата бе връчена от генералния директор на БНР Радослав Янкулов, който с присъщото си чувство за хумор започна с фразата, че преди 45 години са го изгонили от хор „Бодра смяна“ и оттогава си мечтае да се докосне до голямата награда „Златна пролет“ и ето че най-после това се сбъдва… макар и само за да я предаде в ръцета на Симеон Едуард, който съвсем логично получи и наградата за дебют – запис на песен в Българското национално радио.

Другата голяма награда – едночасов рецитал на Eurosonic в Грьонинген (един от най-големите световни форуми за новото в музиката, където има куп продуценти) и където досега са се представяли Акага, Д-2, Gravity Co, получи OJ – Огнян Драндийски. Неговата песен „I will always remember you“ – много радиофонична, типичен нов американски рок, свободното му поведение на сцената, небрежната визия, опитът от живота отвъд океана – всичко това дава надежди за едно добро и смислено представяне в Холандия.

Наградата на слушателите на БНР (над 1500 гласували на сайта на конкурса) отиде при група „Ла Текст“ с вокалист Елена Пенева – дама с много таланти, която мнозина познават като ПР и организатор на фестивали, се оказа прилична певица с добро сценично присъствие. Изобщо „Ла Текст“ бяха сред добрите попадения на този конкурс.

И наградата на журналистите – както отбеляза водещият Богда Томов „тя никога не съвпада с избора на публиката, нито с избора на журито“ бе за Мартин Александров и песента му „Infinity is Over“. Интересен певец (на мен в първия момент блендата му малко ми напомни за Джош Гробан), интересна песен, интригуващ аранжимент.

Важното е, че конкурсът изглеждаше по-жив отвсякога. Песните финалисти (с малко изключения) имаха модерно, градско някак звучене, много различни, покриваха широк музикален периметър и – което е много важно – и младите имаха уверено и свободно поведение на сцената.Като казвам широк музикален периметърм, да добавя към изброените групи и изпълнители Боян Михайлов – в негово лице присъстваше естрадата, духа на „Златния Орфей“ – няма лошо.

Добър беше изборът за мини-рецитал – групата „Гологан“ с вокал изключително симпатичната американка Анджела Родел. Песните (особено последната) създават една добра рок картина, с приятно впечатляващото народно пеене на дамата (доктор по етномузикология… и актриса в „Седем часа разлика“). Само песните бяха малко повече от необходимото – спокойно можеха да пропуснат тази без етно-елементите – банална и обикновна, единственият намек за скука в тази така свежа вечер.
Да добавя може би на финала и името на „Ламберуда“ – сформирана от добре познати музиканти, типична клубна група, с уверения глас на Елена Сиракова – въпреки че не получиха награда, песента им „Искам“ бе поредното доказателство за доброто развитие на клубната музика у нас, в стилистиката на „Инкогнито“ и „Брен ню хевис“. Затова и започнах с думите „клубно ми е…“

А съвсем на финала – както и беше на церемонията – аплодисменти за всички, които правят нова българска музика! И за фестивала „Златна пролет“ – защото на зрялата възраст от 45 години той е по-свеж отвсякога.

 
 

“Призови ме с твоето име“ е все по-близо до „Оскарите“

| от chronicle.bg |

„Призови ме с твоето име“ е едно от най-силните за заглавия на годината дотук. От месеци насам филмът е спряган за претендент за големите кино награди. Но само на думи, тъй като месеци ни делят от големите церемонии. След вчера обаче филмът на Лука Гуаданино скочи стотици метри пред останалите и по всичко личи, че ще бъде едно от доминиращите и силни заглавия на наградите на Академията през март догодина.

Става въпрос за наградите „Независим дух“ (Independent Spirit Awards), за които „Призови ме с твоето име“ получи шест номинации – за най-добър филм, най-добра режисура, най-добра кинематография, най-добър монтаж, най-добра главна мъжка роля за Тимъти Шаламет и най-добра поддържаща мъжа роля за Арми Хамър.

Това не е малък повод за радост. Ако събитията следват обичайния ход, се задава много добър сезон за Гуаданино. Миналата година Moonlight спечели пет награди „Независим дух“, а след това взе и статуетката за най-добър филм на „Оскарите“. И това е само един пример. Spotlight, Birdmen и 12 Years a Slave са печелили награди за най-добър филм на „Независим дух“ и в последствие на „Оскарите“.

call me by your name

Добре ни е известно, че при наградите на Академията, до последно нищо не се знае. Дори „Златните глобуси“ и „Независим дух“ не могат да бъдат сигурен гарант, че ако едната награда я има, другата ще последва. Ситуацията на „Призови ме с твоето име“ е усложнена единствено от факта, че чуждестранни независими продукции трудно могат да се класират за „Оскари“ и честно са класифицирани като „неподходящи“. Но както и да погледнем, номинациите са перфектен старт на сезона за филма на Гуаданино и ако не гарантират „Оскари“, то до голяма степен гарантират номинации. Миналата година редица актьори, номинирани за наградите, след това получиха и най-престижната номинация в киното – Натали Портман, Рут Нега, Изабел Юпер, Лукас Хеджес и Виго Мортенстън. А Кейси Афлек обра и двете награди.

Какво може още да ни каже фонът от миналите години?

12 Years a Slave, Spotlight, Moonlight и Birdmen, освен награди за най-добър филм, вземат поне още три награди на Independent Spirit Awards. Spotlight печели във всичките шест категории, в които е номиниран. Имайки това предвид, няма да е чудно, ако „Призови ме с твоето име“ овършее статуетките на 3 март 2018 г., когато е церемонията по връчването на наградите – ден перди церемонията на „Оскарите“.

Има време обаче докато разберем. Номинациите за наградите на Академията ще бъдат обявени в края на януари догодина. А дотогава едно е сигурно – добавете „Призови ме с твоето име“ към списъка си за гледане, за да сте готови в случай че предсказанията ни се сбъднат. Засега вероятността това да стане расте.

 
 

Любимите дрехи за празник на българския мъж

| от |

Ние, мъжете, родени в България, сме страхотни!

Тръбите ви са счупени? Оправяме ги! Печката ви не работи? Ха! Какво е една печка пред нас! Абсолютно нищо не е – просто печка.

Трудно и рядко обаче намираме подходящи дрехи за себе си. И като цяло голяма част от нас, макар и сръчни работливковци, нямамe добър вкус – уви. Но въпреки това държим на него!

Идва Коледа за сетен път и отново ни предстои да вземем досадното решение там какво да си облечем, че никой да не мрънка. Този напън обаче трае кратко, писва ни и пак си знаем своята – Коледа е, кой ще мрънка.

Обличаме се както си знаем и както всички ни знаят. Има няколко варианта за дрехи:

Ежедневните

Дънки и тениска. Не се знае милото както се е разготвило дали печката няма да се счупи и да трябва пак да сме до лактите в масло.

А ако ни стане студено, значи пием бавно.

Половината костюм от сватбата

Само ризата и панталона. Добре, че се оженихме стари, че да ни стават. Панталонът ни е стар, та спокойно можем да го окапваме с лютеница с боб, вино и каквото друго е сготвило милото.

Ризата ни беше една такава кремава – светлият вариант на онова седемдесетарско, диско кафяво. Сега с времето не е мръднала.

Анцуг с пуловер

Долу удобно, горе модерно. А и винаги си готов за едно бързо коледно мачле с приятели. Анцуг с пуловер освен това предизвиква погледи и забавлява, а нали за това е празника – всички да се забавляваме.

Слипове

За едни Коледа е празник, за други е понеделник. Ако не си много набожен или те е страх да бъдеш, не ти трябват много Коледи преди празника да ти стане надценен и скучен.

И ако ни стане студено, значи пием бавно.

Грейка

Казвахме на милото да подпишем да санират блока, а тя: „Не, ние на духалка“. Добре, тогава или ще пуша вътре, или ще ми я даваш тая духалка като отивам на балкона.

 
 

Почина Дейвид Касиди

| от |

На 67-годишна възраст почина американският певец и актьор Дейвид Касиди, звездата от телевизионните серии от 70-те „Семейство Партридж“, съобщиха информационните агенции, цитирайки семейството и пиарът му.

Касиди е починал в болница във Флорида, където постъпи миналата седмица в критично състояние, страдайки от полиорганна недостатъчност. През февруари актьорът каза пред медии, че спира сценичните си изяви, защото страда от деменция.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.