shareit

Над 70% от българите похапват поне три пъти дневно

| от |

12-06-11-51111_3Aвтор: Румяна Маринова

Данните от последното проучване за нагласите на българите по отношение на храненето – колко пъти на ден се хранят и какви продукти предпочитат, проведено от Pragmatica* сред 410 мъже и жени между 18-60 години сочат, че по-голямата част от анкетираните посягат към храна или напитки извън основните хранения.

72,3% от участващите в изследването заявяват, че над 1-2 пъти седмично го правят, а 20% признават, че похапват между храненията ежедневно.

Проучване е част от глобално изследване на нагласите в още пет страни от Европа, сред които Великобритания, Франция, Германия, Италия и Испания.

Похапването или „снакинг“, както се нарича в западните страни, обхваща всичко, което човек приема извън основните хранения, включително кафето и другите напитки.

На базата на резултатите от изследването основният извод, който е валиден както за България, така и за страните от Западна Европа е, че се открояват шест пикови момента от денонощието, в които хората похапват. Анкетираните посочват, че консумират храна между закуска и обяд, между обяд и вечеря, а над 10% похапват и след вечеря. Тъй като най-честата посочена причина за допълнително хранене е нуждата от повече енергия за тялото, едно от обясненията за похапването е напрегнатото и забързано ежедневие на хората. Осем от десет българи споделят, че похапват именно, защото се нуждаят от допълнително енергия.

Обобщеният процент за страните от Западна Европа е 40%, като германците и испанците са тези, които определят нуждата от допълнително енергия като водеща в изборът им на храна.

Втората причина за похапване между храненията, посочено от анкетираните е задоволяването на нуждата от наслада и удоволствие. Почти половината от западноевропейците отговарят, че това е основната причина за малка закуска, като тя е най-силно застъпена при британците. В нас 40% от участващите в допитването признават, че похапват, за да си доставят „награда за душата“. Силата на ума е третата причина, която похапването задоволява. 11% от българите (15% в Западна Европа) посочват, че храната избистря ума им и им помага повече в ежедневната работа. Тази причина е най-често срещана сред отговорите на младите хора (18-24 години).

Получените резултати доказват нагласите на хората да възприемат храненето предимно с емоционалното влияние, което оказва то върху организма и настроението им. Динамичния начин на живот характерен за хората от страните в Западна Европа става характерен за все по-голяма част от българите. Той обуслява необходимостта от набавянето на допълнителна енергия чред междинно хранене. Ако това изследване се повтори след определен период, прогнозираме че ще се докаже задълбочаването на тези процеси и у нас, коментира проучването Диньо Маджаров, Research Director в агенция Pragmatica.

Най-консумираният продукт (средно около 60,5%) от българите и от западноевропейците това са плодовете. На второ място е поставен шоколадът. Българите похапват поравно сладки и солени продукти (около 22%), докато две трети от западноевропейците предпочитат повече сладките за сметка на солените.

Похапването традиционно се възприема най-добре с напитка, като за около девет от десет интервюирани българи тя е задължителен елемент по време на хранене (61% при западноевропейците). Най-често консумираната напитка в Европа е кафето (52%), следвана от сок (30,4%), чай (25,5%) и газирани напитки (21,6%). Интересна тенденция, която за България е валидна за около половината българи, е заместването на сутрешната закуска с кафе. Тези, които пропускат вечерята, обаче, са само 5%. За сравнение по-голяма част от участниците в анкетата от страните в Западна Европа споделят, че комбинират закуска и кафе, като балансиран начин за здравословно хранене.

Според съвременните теории, петкратното хранене се препоръчва от специалистите по хранене и диететика. Въпреки това все още ¼ от анкетираните българите се придържат към стандартното трикратно хранене.

–––

Други интересни факти за похапването:

-64% от анкетираните имат позитивно или неутрално отношение към похапването;

-45,1% от българите разчитат на едно междинно похапване, а 23,9% – поне на две;

-Най-честото българите похапват в офиса (32%), а около 20% – в движение „на крак“. За сравнение, в Западна Европа 68% от междинните закуски се консумират у дома, а само 10% „на крак“;

-70% от продуктите за похапване се купуват предварително;

-67% от анкетираните западноевропейци предпочитат да похапват в компания, в България този процент е 68,9%;

-Британците най-рядко споделят закуската си (22%), докато италианците са тези, кя оито споделят най-често (44%);

-Французите пият най-много докато похапват.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на острилката за моливи

| от |

На 20 октомври 1828 г. математикът Бернар Ласимон от Париж получава патент с номер 2444 за своето изобретение „taille crayon“, което преведено на български от френски означава „точило за молив“. Година след получаването на патент, за „taille crayon“ се пише във влиятелен вестник за политика и литература и точилото се изтъква като предпочитан начин за заостряне на моливи (спрямо дялкането им с нож). В него са използвани две малки метални пили, поставени в дървено кубче, с които се издялква, изстъргва и смила молива, за да се наостри. Въпреки че това е първата механична острилка, тя оказва се не е много по-бърза, нито изисква по-малко усилие, отколкото подострянето с нож.

Около десет години по-късно, през 1837 г., британците създават свое острило. „Патентованата острилка за молив“ на Купър и Екщайн се появява в The Mechanic’s Weekly – научен седмичник, основан и редактиран от Джоузеф Клинтън Робъртсън. Те наричат своето изобретение „Styloxynon“ и неговото описание в изданието е доста близко до острилката на Ласимон: „две остри пили, плътно поставени заедно под прав ъгъл в малко кубче от палисандрово дърво“. В края на текста обаче пише: „Когато се вкарва чисто нов молив за първи път, той трябва първо грубо да бъде поиздялкан с нож, преди да се използва Styloxynon.“

Pencil sharpener mechanism

Излишно е да казваме, че все още е необходима работа по острилката.

Десетилетие пък след Styloxynon, друг французин, Тери де Еставо, проектира това, което и до днес ще използваме в острилките за моливи. Еставо прави предмет с конусовидна форма, в който, когато моливът се вмъкне и завърти, всички страни на молива се издялкват веднага и това прави процеса на острене много по-бърз. От този момент нататък острилки с такъв конус се появяват в цяла Европа, макар и с леки промени в дизайна. Всъщност, в Early Office Museum показва, че общината на Ню Йорк закупува механични острилки за моливи за офисите си още през зимата на 1853 г. от английска компания за един долар и петдесет на парче (около 42 долара днешни пари). С нарастването на търсенето на острилки за моливи нараства и необходимостта от масовото им производство, и в процеса цената се понижава.

Тук в картинката се появява и Уолтър К. Фостър, който според много източници патентова първата американска острилка за моливи през 1851 г., която има подобрения по първоначалния конус, така че да може да се произвежда по-лесно масово.

Към 1857 г. материалв търговско списание посочва, че Фостър и неговите служители правят по над 50 долара бруто (7 200 долара днес) на ден от острилките поради „все по-широкото търсене за износ за Европа с всеки изминал ден“. До 1860 г. книгата „The Practical Draughtsman’s Book of Industrial Design“ от Франция пише, че „сега американците вече ни доставят нещо по-просто и по-евтино“.

HighEndSharpener

През следващите тридесет години острилката за моливи ще се произвежда масово в целия свят в различни размери, форми и модели за премахване и остъргване на излишната дървесина от молива. И все пак, острилката за молив все още не е перфектна – основният проблем е, че всички те изискват от човека или да върти молива и да държи острилката стабилно, или да завърти острилката и да държи молива стабилно, за да получи желания остър връх. През 1896 г. Planetary Pencil Pointer на компанията от Чикаго A.B. Dick промени това.

Приличаща малко на резачка за хартия, при тази острилка потребителят вмъкна молив в „патронник“ – специално място за от дърво – а след това два два диска „се завъртат около оста си, докато се въртят и около върха на молива“. За много кратко време човек получава перфектно заточен молив. През 1904 г. острилката за молив Olcott подобрява още повече ефективността с цилиндрична режеща глава за по-чисто рязане.

Някъде по същото време с Planetary Pencil Pointer на A.B. Dick , мъж от Фолс Ривър, Масачузетс, забеляза, че има друг проблем във връзка с острилката за моливи. Джон Лий Лав е дърводелец по професия, така че винаги имаше нужда от молив. Нуждае се обаче от острилка, която е преносима, лесна за употреба и няма да направи много боклук. И така, той сам е проектира и патентова това, което му трябва.

С американски патент №594114, озаглавен просто „Острилка за молив“, се описва проста, лека, с манивелно задвижване острилка за моливи, която улавя боклука при работа с нея. Освен това, както пише в патента, той би могъл да действа и като „орнамент за бюро, тежест за хартия, както и за други по-прости цели“. Този тип острилка е наречена „острилката на Лав“.

SchoolPro Electric Pencil Sharpener

Следващото важно подобрение за острилката за моливи е добавянето на електричество. Въпреки че изглежда електрическите острилки за моливи са били изобретени някъде през 1910 г., те не са били в серийно производство до 1917, когато с това се заема компанията Farnham Printing & Stationery Co от Минеаполис. Дори тогава, въпреки че ги има и се използват от големите офиси, този тип острилки не са били широко достъпни чак до 40-те години.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени

Най-дълго бедстващият корабокрушенец през Втората Световна война

| от |

Оцеляването в дивото е специално предизвикателство, в което човекът и природата влизат в жесток двубой. Истината е, че нито едно човешко същество някога ще успее да победи в тази битка, но има възможност да се опознае достатъчно и да осъзнае колко малък може да бъде. Следващата история споделя преживяванията на именно такъв човек. Запознайте се с Пун Лим. Пун е китайски моряк, който работил на британски търговски кораб. В края на 1942 г. се качва на поредния океански рейс, но за жалост не осъзнава, че SS Benlomond е маркиран като цел за немската подводница U-172. На 23 ноември някъде в Атлантика се предава сигнал за SOS, но никой не може да се отзове толкова бързо до пътуващия кораб. Няма данни за оцелели. Мотивът за торпилирането е въоръжаването на кораба, който пътувал от Кейптаун до Парамарибо към Ню Йорк.

Никой не знае каква брилянтна идея е имал капитана, но когато немската подводница забелязала самотен кораб, който не се движи в конвой, решила да го отстреля. Немската бойна маневра успяла не само да осакати кораба, но след няколко минути последвал мощен взрив в двигателното отделение. Пун успял само да стигне до спасителната жилетка и да скочи през борда. Според неговите разкази от целия екипаж успели да напуснат кораба едва 6 души и мнозина не оцелели по време на детонацията. След два часа във водата, бедният моряк успява да открие спасителен сал с размери от 2.4 квадратни метра. Корабът е потопен на около 1210 километра от река Амазонка, но оцелелият не знает тази подробност.

Добрата новина е, че в спасителната лодка има няколко кутии с бисквити, които ще стигнат за следващите дни и около 40 литра вода. Сред другите ценни материали присъствали няколко сигнални ракети и фенерче. Много скоро китаецът щял да бъде единственият оцелял от екипажа. Първите няколко седмици с много строга диета, корабокрушенецът успява да преживява с храната от лодката. В следващите обаче се налагало да помисли за оцеляването си и започнал да лови риба. Питейната вода се събира с помощта на няколко спасителни жилетки и в случаите, когато започне да вали дъжд, през останалото време дори този лукс е ограничен.

Poon-Lim

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=12372728

Куриозът е, че Пун не може да плува, макар и да работи като моряк. Ловенето на риба започвало след завързване на сала. За кукичка използва една от жиците във фенерчето и с това се отказва от шанса за някаква светлина в тъмните часове на нощта. За по-големите риби, които няма как да бъдат ловени на кука, Пун вади един от пироните в сала с нокти. Усилието можело да коства много сериозно инфектиране, ала рискът си заслужава пред гладуването. Уловените риби имат нужда от почистване, но морякът помислил и за този сценарий – от една празна тенекиена кутия успява да си направи нож. И за известно време се живеело добре, докато не се разразила буря. Яростните вълни успели да подплашат рибата и настъпвали нови гладни дни.

Съдбата се усмихнала отново. Морякът успял да улови гларус и да изпие кръвта му. Това дало допълнителни сили, за да може поне няколко пъти да се размине с други кораби, които решили да не се намесват и отказвали да спасят отчаяния човек. Години по-късно Пун споделя, че повечето моряци явно смятали, че е японски моряк и предпочитали да го уставят да умре, отколкото да помогнат. Друга версия е, че немските подводничари често оставяли един моряк да се рее спокойно в океана, за да привличе към себе си спасителни кораби. Практически никой не искал да помогне на бедстващия. От време на време се появявал някой друг американски самолет, който пускал маркировка във водата за евентуална спасителна мисия след полета. С тези маркери идва и нова буря, която автоматично затрила всички ориентири. В първите няколко седмици Пун започнал да маркира дните като прави възели на едно от въжетата, но след това преценил, че просто няма смисъл и започнал да брои пълнолунията.

На 5 април 1943 г. след близо 133 дена на сала, Пун Лим успява да се доближи до брегове. Ориентира се няколко дни по-рано, осъзнавайки, че цвета на водата е малко по-различен – вече не била дълбоко океанско синьо. Точно в този интервал трима бразилски рибари успяват да намерят бедстващия и да го приберат в Белем. Прекарва около 4 седмици в Бразилия, докато британското консулство урежда завръщането му в страната през Маями и Ню Йорк. При завръщането си разбира, че е единственият човек, който е оцелял за толкова дълго време в открито море. Коментарът на бедния човечец е:

„Надявам се никой да не успее да счупи този рекорд!“.

За съжаление рекордът е счупен от група мексикански моряци, които остават близо 10 месеца в океана, след като риболовната им лодка е потопена. Завръщайки се във Великобритания, героят получава медал за храброст, придружен с още един медал на кралската флота за употреба на иновативни техники за оцеляване. След войната Лим се опитва да емигрира в САЩ, но квотата за китайски емигранти е вече запълнена. Неговата смяна на адресната регистрация идва с помощта на сенатор Уорън Магнусон. Лим умира през 1991 г. в Бруклин. Неговата история вдъхновява писателя Алфред Бестер за написването на романа „Звездите, моята посока“.

 
 
Коментарите са изключени

Защо радиосигналите се движат по-далеч през нощта

| от |

Не всички радиовълни стигат по-далеч през нощта, отколкото през деня, но някои, къси и средни вълни, които AM радиосигналите улавят, определено правят така при правилните условия. Основната причина за това е свързана със сигнала, взаимодействащ с определен слой от атмосферата, известен като йоносфера и как това взаимодействие се променя по тъмно и светло. Ето и сравнително кратко и ясно обяснение.

Йоносферата получава името си, защото се йонизира от слънчева и космическа радиация. С много прости думи рентгеновите, ултравиолетовите и по-късите дължини светлина, излъчвана от Слънцето (и от други космически източници), освобождават електрони в този слой на атмосферата, когато тези конкретно фотони се абсорбират от молекули. Тъй като плътността на молекулите и атомите е доста ниска в йоносферата (особено в горните слоеве), това позволява свободните електрони да бъдат свободни за кратък период от време преди в крайна сметка да се рекомбинира. По-ниско в атмосферата, където плътността на молекулите е по-голяма, тази рекомбинация се случва много по-бързо.

Без смущения радиовълните пътуват по права линия от източника си и стигат йоносферата. Това, което се случва след това, зависи от различни фактори, най-вече от честотата на вълните и плътността на свободните електрони. За AM вълните, при подходящи условия, те по същество ще отскачат напред-назад между земята и йоносферата, разпространявайки сигнала все по-далеч и по-далеч. Става ясно, че йоносферата може да играе важна роля в радио предаването.

Нива на йоносферата

Съставът на йоносферата се променя най-драстично през нощта, предимно защото, разбира се, Слънцето изчезва за малко. Без този изобилен източник на йонизиращи лъчи, нивата на D и E на йоносферата престават да бъдат много йонизирани, но F регионът (особено F2) все още остава доста йонизиран. Освен това, тъй като атмосферата е значително по-плътна тук, отколкото в регионите E и D, това води до повече свободни електрони (плътността на които тук е ключова за пътя на радио вълните).

 
 
Коментарите са изключени