Над 70% от българите похапват поне три пъти дневно

| от |

12-06-11-51111_3Aвтор: Румяна Маринова

Данните от последното проучване за нагласите на българите по отношение на храненето – колко пъти на ден се хранят и какви продукти предпочитат, проведено от Pragmatica* сред 410 мъже и жени между 18-60 години сочат, че по-голямата част от анкетираните посягат към храна или напитки извън основните хранения.

72,3% от участващите в изследването заявяват, че над 1-2 пъти седмично го правят, а 20% признават, че похапват между храненията ежедневно.

Проучване е част от глобално изследване на нагласите в още пет страни от Европа, сред които Великобритания, Франция, Германия, Италия и Испания.

Похапването или „снакинг“, както се нарича в западните страни, обхваща всичко, което човек приема извън основните хранения, включително кафето и другите напитки.

На базата на резултатите от изследването основният извод, който е валиден както за България, така и за страните от Западна Европа е, че се открояват шест пикови момента от денонощието, в които хората похапват. Анкетираните посочват, че консумират храна между закуска и обяд, между обяд и вечеря, а над 10% похапват и след вечеря. Тъй като най-честата посочена причина за допълнително хранене е нуждата от повече енергия за тялото, едно от обясненията за похапването е напрегнатото и забързано ежедневие на хората. Осем от десет българи споделят, че похапват именно, защото се нуждаят от допълнително енергия.

Обобщеният процент за страните от Западна Европа е 40%, като германците и испанците са тези, които определят нуждата от допълнително енергия като водеща в изборът им на храна.

Втората причина за похапване между храненията, посочено от анкетираните е задоволяването на нуждата от наслада и удоволствие. Почти половината от западноевропейците отговарят, че това е основната причина за малка закуска, като тя е най-силно застъпена при британците. В нас 40% от участващите в допитването признават, че похапват, за да си доставят „награда за душата“. Силата на ума е третата причина, която похапването задоволява. 11% от българите (15% в Западна Европа) посочват, че храната избистря ума им и им помага повече в ежедневната работа. Тази причина е най-често срещана сред отговорите на младите хора (18-24 години).

Получените резултати доказват нагласите на хората да възприемат храненето предимно с емоционалното влияние, което оказва то върху организма и настроението им. Динамичния начин на живот характерен за хората от страните в Западна Европа става характерен за все по-голяма част от българите. Той обуслява необходимостта от набавянето на допълнителна енергия чред междинно хранене. Ако това изследване се повтори след определен период, прогнозираме че ще се докаже задълбочаването на тези процеси и у нас, коментира проучването Диньо Маджаров, Research Director в агенция Pragmatica.

Най-консумираният продукт (средно около 60,5%) от българите и от западноевропейците това са плодовете. На второ място е поставен шоколадът. Българите похапват поравно сладки и солени продукти (около 22%), докато две трети от западноевропейците предпочитат повече сладките за сметка на солените.

Похапването традиционно се възприема най-добре с напитка, като за около девет от десет интервюирани българи тя е задължителен елемент по време на хранене (61% при западноевропейците). Най-често консумираната напитка в Европа е кафето (52%), следвана от сок (30,4%), чай (25,5%) и газирани напитки (21,6%). Интересна тенденция, която за България е валидна за около половината българи, е заместването на сутрешната закуска с кафе. Тези, които пропускат вечерята, обаче, са само 5%. За сравнение по-голяма част от участниците в анкетата от страните в Западна Европа споделят, че комбинират закуска и кафе, като балансиран начин за здравословно хранене.

Според съвременните теории, петкратното хранене се препоръчва от специалистите по хранене и диететика. Въпреки това все още ¼ от анкетираните българите се придържат към стандартното трикратно хранене.

–––

Други интересни факти за похапването:

-64% от анкетираните имат позитивно или неутрално отношение към похапването;

-45,1% от българите разчитат на едно междинно похапване, а 23,9% – поне на две;

-Най-честото българите похапват в офиса (32%), а около 20% – в движение „на крак“. За сравнение, в Западна Европа 68% от междинните закуски се консумират у дома, а само 10% „на крак“;

-70% от продуктите за похапване се купуват предварително;

-67% от анкетираните западноевропейци предпочитат да похапват в компания, в България този процент е 68,9%;

-Британците най-рядко споделят закуската си (22%), докато италианците са тези, кя оито споделят най-често (44%);

-Французите пият най-много докато похапват.

 
 

Какво (още) не трябва да казваме и правим през 2019 г.

| от Вучето |

Когато бях малка и четях Жул Верн и джобните издания на библиотека “Галактика”, си представях как в далечното бъдеще (а в моите представи това беше, когато човек е на 40 години), ще живеем във фантастичен нов свят.

Ще има летящи коли, а заради променения климат хората ще ходят омотани само в ластични бинтове, като героинята на Мила Йовович в научнофантастичната класика “Петият елемент”. Само че “далечното бъдеще” дойде, колите все още се движат по земята, а хората дефилират разсъблечени само в ревютата на Готие и на прайдовете.

На практика начинът, по който живеем, не се промени драстично.

Промени се обаче начинът, по който говорим, или по-скоро по който не говорим. От напълно резонните в зората на политкоректността призиви да не се дискриминира една цяла етническа общност, назовавайки представителите й “негри”, се стигна дотам, че вече едва ли не всяка втора дума, всеки анекдот, всяка волна или неволна закачка се считат за също толкова обидни и унизителни, колкото думата с Н. Вече всички са “негри” – белите, зелените, латиносите, азиатците, бременните, хомосексуалните, хетеросексуалните, третият пол, жените, мечките. Прекалената загриженост за индивида и неговите права превърна политическа коректност от либерална интерпретация на солидарността в конюктурно средство за манипулация. Всеки се сърди за нещо на някого, а накрая нароченият излиза в социалните медии и се извинява за прическата си, че го хванали да яде суджук в присъствието на вегани или задето е казал нещо на ученически лагер през 92-а.

През миналата седмица Кевин Харт доброволно се отказа да бъде водещ на наградите “Оскар” заради злепоставящ го пост в Twitter отпреди едва ли не сто години. Злопаметни представители на LGTBQ общността припомниха, че Харт си позволил да се пошегува, казвайки, че се надява синът му да не стане гей комик.

По същото време една друга силна организация в САЩ, тази на защитниците на животни PETA, започна нова кампания под наслова “Да спрем анти-животинския език”. Действията им обаче няма да бъдат насочени против хората, които наричат половинките си “крава”, “прасе” и “говедо”, а против използването на конкретни идиоматични изрази, които според тях нараняват чувствата на животните и нарушават правата им. Сред тези изрази са, например, “Да хванеш бика за рогата”, “Да убиеш с един куршум два заека” и “Да вадиш пръчка на умряло куче”. Любителите на животни предлагат тези изрази да се заменят с други, по-малко зловещи: “Да хванеш розата за тръните”, “Да нахраниш две птици с един хляб” и “Да даваш салам на сито куче”.

Така както вървят нещата, ето какво можем очакваме, че ще се случи на бойното поле на политкоректността у нас и в световен мащаб през 2019 година.

След като от новите издания на “Пипи Дългото чорапче” отпаднаха изрази, които се считат за дискриминационни, напълно логично е заглавието на “Снежанка и седемте джуджета” да се промени на “Снежанка и седемте мъже с хипофизен нанизъм”. Много възможно е и главната героиня да бъде преименувана, понеже Снежанка е прекалено показателно за принадлежността й към бялата раса, а политическата коректност, както знаем, се стреми към обезличаване на расовите белези. “Десет малки негърчета” на Агата Кристи официално става “Десет малолетни афро-американеца”, а фразата “Мечо, ти нямаш никакъв мозък”, която Зайо казва на Мечо Пух в едноименната детска книжка, ще бъде премахната, за да не се правят непристойни алюзии с ниския коефициент на интелигентност на хората с определени генетични синдроми.

Думата “пол” ще отпадне от всички формуляри, в които се вписват лица до 18-годишна възраст, тъй като за официално валиден ще се признава пола на индивида, избран от него самия след навършване на пълнолетие.

Заради все повече разрастващото се движение на хората, които се борят срещу т.нар. “културна апроприация” (терминът означава присвояване на елементи от културата на малцинствена група от страна на доминантната такава в едно общество) през 2019 г. ще се счита не само за скандално и неприлично, а направо за престъпно, ако:

носиш фон-дьо-тен в по-тъмен нюанс от твоята кожа
ходиш с прическа раста
увиваш кърпата за баня като тюрбан на главата си
пиеш чай точно в пет следобяд
казваш “мерси” вместо “благодаря”.

Освен това на строги санкции ще бъдат подлагани лица за следните нарушения на кодекса на политкоректност:

Изказвания от типа на “Днес на автобусната спирка бяхме само аз, един човек и една жена.”

Ако в кафене в чужбина те попитат какво кафе ще поръчаш, да отговориш с “black” (чисто).

Ако направите забележка на жена, която кърми на обществено място. Дори ако кара градски автобус.

Да напишете слаба оценка на ученик или студент, само защото не може да чете и пише. Неграмотността, както и алкохолизмът и наркозависимостта, ще се считат за заболявания, заради които човек няма вина.

За финал ето и моя приятелски съвет: Мерете си думите! Защото в този наш “фантастичен нов” свят, в който политическата коректност е приела формата на познатия ни до болка от епохата на комунизма “дух, който броди из Европа” (а и много извън нейните предели!), вече не само всяка безобидно подхвърлена забележка или шега могат да се превърнат в камъчето, което прекатурва каруцата на социалното статукво. На практика всяко малко нещо, което си направил и е станало достояние на обществеността, може да ти лепне етикета “расист”, “сексист”, “фашист” или най-малко претенциозното “простак”.

 
 

Netflix показва документалка за харизматичния сериен убиец Тед Бънди

| от chronicle.bg |

Netflix добавя към портфолиото си документален сериал за кръвожадния сериен убиец Тед Бънди. Това става 40 години след като през 1978 той е екзекутиран за убийството на Кимбърли Лийч. Платформата, на която вече можем да гледаме няколко криминални сериали по реален случай като „Making A Murderer“ и „The Keepers“, пуска „Conversations With A Killer: The Ted Bundy Tapes“ на 24 януари 2019. Автор на продукцията е носителят на Еми Джо Берлингер.

Четирите епизода ще ни покажат непускано досега аудио интервю с Бънди, докато той чака екзекуцията си във Флорида, а също така и ще ни разкаже за убийствата му. Тед Бънди признава за 30 убийства на жени, които извършва през 70-те години.

Сериалът ще задълбае и около неестественото идологизиране на Бънди от множество дами, както и за брака му с Каръл Ан Буун, докато е в затвора. Цялата медийна шумотевица около делото също ще бъде отразена.

Джо е режисьор и на филма „Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile“ – също за Тед Бънди, в ролята Зак Ефрон. Лили Колинс, Джон Малкович и Ким Парсънс също ще участват и във филма, който излиза догодина. Той ще разказва за убиеца през очите на приятелката му Елизабет Клопфер, която не може да повярва на деянията на гаджето си.

Януари ще бъде голям месец за Netflix с няколко дебюта. „A Series of Unfortunate Events“ сезон 3 идва в новогодишния ден, а след това „Sex Education“ и последния сезон на „Unbreakable Kimmy Schmidt“. Скандалният „Girl“, който тази година взе наградата Caméra D’Or на Фестивала в Кан, също излиза, въпреки непристойните голи сцени с непълнолетни.

 
 

Бен Афлек и Оскар Исаак в „Triple Frontier“ от Netflix (ТРЕЙЛЪР)

| от chronicle.bg |

Netflix имаше много добра година по отношение на авторските филми с „The Ballad of Buster Scruggs“, „July 22″ и „Roma“, както и други. И няма никакво намерение да спира и през 2019.

Стрийминг платформата пусна трейлър на „Triple Frontier“, пълен със звезди и режисиран от Дж. С. Чандор („All Is Lost“ и „A Most Violent Year“). Филмът събира отново Чандор с Исаак като тях ще се присъединят Бен Афлек, Педро Паскал, Чарли Хънман и Гарет Хендлънд.

Официалният синопсис на „Triple Frontier“ е:

„Екип от бивши агенти от Специалните служби (Афлек, Исаак, Хънман, Хендлънд и Паскал) се събират отново, за да организират обир малко населена зона в Южна Африка. За първи път в престижните им кариери, тези невъзпяти герои ще предприемат мисия за себе си, а не за родината. Но когато всичко се преобърне неочаквано и излязат извън контрол, уменията им, лоялността им и моралът им ще бъдат изпитани в борба за оцеляване.“

„Triple Frontier“ е един от няколкото основни драми, които ще видим от Netflix през 2019 година заедно с „The Irishman“ на Скорсезе.

Това е първият филм на Чандлор от „A Most Violent Year“ през 2014 година. Сценарият е дело на Марк Боул, който освен с Оскара си е известен и с работата си по „The Hurt Locker“ и „Detroit“ съвместно с Катрин Бигълоу. Самата Бигълоу първоначално трябваше да режисира и „Triple Frontier“, но промени в графика на снимките наложиха и смяната й с Чандор.

Филмът излиза през март 2019 година в Netflix, а ето и трейлъра:

 
 

Главната роля, която никой в Холивуд не иска

| от chronicle.bg, по The Hollywood Reporter |

Вече сме в най-интересния период от годината за всички киномани.  Почти няма да има седмица в следващите два месеца, в която да не се раздават награди, да не се обявяват номинации за награди, или изобщо да се говори за награди. Най-доброто, което видяхме през 2018 г. впряга всичките си усилия в добрата реклама и очаква с нетърпение кулминацията. 

Тази година тя ще се състои на 24 февруари, както повелява обичаят, в Долби тиътър в Лос Анджелис. Наградите „Оскар“ ще бъдат раздадени за 91-ви път след по-малко от три месеца. А кой ще ги води? Все още не е ясно. Кевин Харт се отказа. Академията, по думите на медиите, е в паника. Домакинът обикновено е ясен половин година по-рано, за да могат да започнат репетиции и подготовка на церемонията. В момента оттеглянето на Харт е поредният минус за и без това намаляващата популярност на „Оскарите“.

Най-престижните награди в киното се намират в период на криза, каквато не ги е сполетявала от десетилетия. И най-голямата криза към този момент е липсата на домакин, който да води церемонията. Заради намаляващия рейтинг на „Оскарите“, обществения натиск и още ред причини, на практика в момента това е главната роля, която никой в Холивуд не иска.

Защо?

Някои от нас все още помнят гафа на „Оскарите“ през 2017 г., когато погрешно беше обявено името на „La La Land“ за най-добър филм, а победителят беше „Moonlight“. Тогава домакинът на церемонията, популярният водещ Джими Кимъл каза: „Не знам какво стана. Обвинявам себе си за това. Знаех си, че ще прецакам шоуто и наистина го направих.“

Кимъл може и да се е шегувал. Въпреки това думите му породиха мисли, че дори опитен водещ на вечерно предаване като него, е застрашен от подобен безпрецедентен провал.

Ако се обърнем назад, страхът на Джими Кимъл далеч не е неоснователен. Достатъчно е да погледнем изпълнителите, нагърбвали се с най-трудната задача в Холивуд и ще разберем защо. Откакто легендарният Били Кристъл предаде щафетата през 2004 г. (и се завърна по изключение през 2012 г., когато не беше приет с големи овации), Американската академия за филмово изкуство и науки не спира да се опитва да намери своя домакин. Но никой не пожелава да поеме ролята повече от два пъти. Сред смелчагите, осмелили се да водят „Оскарите“ два пъти са Кимъл, Елън Дедженеръс, Хю Джакман, Крис Рок и Джон Стюарт – и повечето от тях казват, че никога не биха го направили втори път. Контрастът със славните дни на „Оскарите“  е очевиден. Наградите помнят няколко култови свои домакини сред които Джони Карсън (5 пъти), Били Кристъл (9 пъти) и рекордьорът Боб Хоуп със 19-те церемонии, които води. Последните трима поемат тази задача във време, когато има само три големи телевизии, конкуренцията е слаба и „Оскарите“ са задължителна част от програмата на повечето американски семейства.

Днес от домакинът се изискват редица неща. Да вдигне рейтинга на церемонията. Да е известен. Да е забавен без да обижда. Да е актуален, но не и провокативен. Да е политически коректен. Да е млад, но не прекалено, за да не „изплаши“ управителния съвет на Академията. И да е удобен както за президента на Академията, така и за телевизията, която излъчва „Оскарите“ – ABC.

Изискванията отказват дори най-добрите кандидати, които не желаят да рискуват седмици от живота си за ниски шестцифрени суми, след като накрая обикновено медиите ги критикуват, а самата дейност рядко вдига рейтинга им.

Едва ли някога ще видим отново Джеймс Франко и Ан Хатауей, които са домакини през 2011 г., както и Сет Макфарлън през 2013 г., който беше критикуван заради песента „We Saw Your Boobs“. Единствено Нийл Патрик Харис е казвал, че би го направил, но предвид слабото му изпълнение , това едва ли ще се случи.

Мнозина, които се идеални за тази работа, вече са я отхвърлили. Опра Уинфри. Джъстин Тимбърлейк. Джулия Луис Драйфус. Джери Зайнфийлд. Колкото са по-подходящи, толкова по вероятно е да откажат. Дори Тина Фей и Ейми Полър, който направиха фурор на церемониите по връчването на наградите „Златен глобус“ през 2013, 2014 и 2015 г. са отказали да водят „Оскарите“. Споменава с за имена като Стивън Колбърт и Джеймс Кордън, но ABC не биха позволили звезди от конкурентни телевизии да водят това шоу.

Всъщност кой е подходящ за ролята? Кой е подходящ да води церемонията във време, когато една погрешно казана дума може да струва рейтинг, репутация, пари?

В своята същина обаче, проблемът е естествено следствие от политиката на Академията от няколко години насам. Тя иска да играе на сигурно във време, което възнаграждава риска. Време, което признава тези, които приемат противоречията, а не си затварят очите за тях. Защото ако последните години ни научиха нещо, то е че колкото по-безличен е домакинът, толкова по-безлично е и шоуто. Затова Елън Дедженръс беше толкова добра и се шегуваше с възрастта, парите, произходът на хората. И вдигна летва, която изисква поемането на голям риск, за да бъде прескочена. Но пък ако някой се осмели да направи скока, „Оскарите“ могат да влязат в нов „златен период“.