shareit

Над 70% от българите похапват поне три пъти дневно

| от |

12-06-11-51111_3Aвтор: Румяна Маринова

Данните от последното проучване за нагласите на българите по отношение на храненето – колко пъти на ден се хранят и какви продукти предпочитат, проведено от Pragmatica* сред 410 мъже и жени между 18-60 години сочат, че по-голямата част от анкетираните посягат към храна или напитки извън основните хранения.

72,3% от участващите в изследването заявяват, че над 1-2 пъти седмично го правят, а 20% признават, че похапват между храненията ежедневно.

Проучване е част от глобално изследване на нагласите в още пет страни от Европа, сред които Великобритания, Франция, Германия, Италия и Испания.

Похапването или „снакинг“, както се нарича в западните страни, обхваща всичко, което човек приема извън основните хранения, включително кафето и другите напитки.

На базата на резултатите от изследването основният извод, който е валиден както за България, така и за страните от Западна Европа е, че се открояват шест пикови момента от денонощието, в които хората похапват. Анкетираните посочват, че консумират храна между закуска и обяд, между обяд и вечеря, а над 10% похапват и след вечеря. Тъй като най-честата посочена причина за допълнително хранене е нуждата от повече енергия за тялото, едно от обясненията за похапването е напрегнатото и забързано ежедневие на хората. Осем от десет българи споделят, че похапват именно, защото се нуждаят от допълнително енергия.

Обобщеният процент за страните от Западна Европа е 40%, като германците и испанците са тези, които определят нуждата от допълнително енергия като водеща в изборът им на храна.

Втората причина за похапване между храненията, посочено от анкетираните е задоволяването на нуждата от наслада и удоволствие. Почти половината от западноевропейците отговарят, че това е основната причина за малка закуска, като тя е най-силно застъпена при британците. В нас 40% от участващите в допитването признават, че похапват, за да си доставят „награда за душата“. Силата на ума е третата причина, която похапването задоволява. 11% от българите (15% в Западна Европа) посочват, че храната избистря ума им и им помага повече в ежедневната работа. Тази причина е най-често срещана сред отговорите на младите хора (18-24 години).

Получените резултати доказват нагласите на хората да възприемат храненето предимно с емоционалното влияние, което оказва то върху организма и настроението им. Динамичния начин на живот характерен за хората от страните в Западна Европа става характерен за все по-голяма част от българите. Той обуслява необходимостта от набавянето на допълнителна енергия чред междинно хранене. Ако това изследване се повтори след определен период, прогнозираме че ще се докаже задълбочаването на тези процеси и у нас, коментира проучването Диньо Маджаров, Research Director в агенция Pragmatica.

Най-консумираният продукт (средно около 60,5%) от българите и от западноевропейците това са плодовете. На второ място е поставен шоколадът. Българите похапват поравно сладки и солени продукти (около 22%), докато две трети от западноевропейците предпочитат повече сладките за сметка на солените.

Похапването традиционно се възприема най-добре с напитка, като за около девет от десет интервюирани българи тя е задължителен елемент по време на хранене (61% при западноевропейците). Най-често консумираната напитка в Европа е кафето (52%), следвана от сок (30,4%), чай (25,5%) и газирани напитки (21,6%). Интересна тенденция, която за България е валидна за около половината българи, е заместването на сутрешната закуска с кафе. Тези, които пропускат вечерята, обаче, са само 5%. За сравнение по-голяма част от участниците в анкетата от страните в Западна Европа споделят, че комбинират закуска и кафе, като балансиран начин за здравословно хранене.

Според съвременните теории, петкратното хранене се препоръчва от специалистите по хранене и диететика. Въпреки това все още ¼ от анкетираните българите се придържат към стандартното трикратно хранене.

–––

Други интересни факти за похапването:

-64% от анкетираните имат позитивно или неутрално отношение към похапването;

-45,1% от българите разчитат на едно междинно похапване, а 23,9% – поне на две;

-Най-честото българите похапват в офиса (32%), а около 20% – в движение „на крак“. За сравнение, в Западна Европа 68% от междинните закуски се консумират у дома, а само 10% „на крак“;

-70% от продуктите за похапване се купуват предварително;

-67% от анкетираните западноевропейци предпочитат да похапват в компания, в България този процент е 68,9%;

-Британците най-рядко споделят закуската си (22%), докато италианците са тези, кя оито споделят най-често (44%);

-Французите пият най-много докато похапват.

 
 
Коментарите са изключени

Да ядеш грехове – една изчезнала професия от 19 век

| от |

Съществуват най-различни професии в началото на 20-и век. В някои села в Англия, Шотландия и Уелс присъстват много изкушаващи работни позиции. Макар и да изглежда лесно изпълнение, все пак няма научно доказателство за поглъщане на грехове, заемането на тази работна позиция изисква квалификация. Като за начало, кандидатът е трябвало да изяде парче хляб, напоено с грехове. До тук добре, ала парчето хляб е поставено върху гърдите на мъртвец. Обикновено гълтачът на грехове трябва да извърши този ритуал пред очите на семейството. Още несправедливости следват в подробностите – семейството консумира бира, докато консуматорът се храни само с хляб. Някога жителите на острова вярвали, че греховете могат да бъдат напоени в хляба, а щом минел служителя, можел да ги отнеме и по този начин да позволи на починалия да стигне по-бързо до рая.

Гълтачът на грехове не само ги премахвал от починали, но и ги абсорбирал. Това най-вероятно повишавало много сериозно нивата на психоза. Личност като тази е била смятана за демон, мразена и същевременно достатъчно опасна в обществото. След всяка следваща церемония, гълтачът имал дарбата да кълне хора, а много често в архивите се говори, че прокълнатият успява да се побърка и да почине до една седмица.

Според митичния английски фолклор, абсорбирането на греховете не било само предпазване от ада, но и гаранция, че душата на починалия нямало да скита по земята под формата на призрачна форма. Практикуващите не са особено желана компания и дори не са добре платени. За успокояването на душата на мъртвия, както и на семейството, гълтачът получава половин шилинг на операция. Добрата новина е, че покрай гарантираното посещение в ада, професионалният заличител на житейски грешки получава и безплатна храна, стига да си изяде хляба. По това време католическата църква набюдава тази практика като чиста конкуренция.

Според духовниците, това е просто поредният добър трик за създаването на монопол върху погребалните церемонии. Следователно добавяме още едни хора, които професионалният гълтач трябва да избягва. Като допълнителни мерки, църквата подготвяла и сурови наказания за онзи, който използвал подобни услуги. Повечето практикуващи били антисоциални, отхвърлени от обществото и негодни за друга работа, следователно се надявали, че така и така животът им не е особено добър, могат да се препитават по този начин. Не е документирано кога гълтачите приключват своята професионална кариера, но с течение на времето църквата успява да вземе превес над групата странни хора.

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

| от |

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Сайбърсин – да управляваш икономика само през компютри

| от |

На 11 септември 1973 военна хунта насилствено пое контрола над Чили, което по това време се ръководи от президента Салвадор Алиенде. Алиенде става президент със съвсем демократични избори, но след военния преврат, генерал Аугусто Пиночет поема властта и управлява Чили като диктатор до 1990. Режимът на генерала разтуря Конгреса, поема контрола върху медиите и се заема с премахването на социалистическите и демократичните институции, които правителството на Алиенде създава.

В разгара на тези дейности военните откриват странна стая в необозначена офис сграда в центъра на Сантяго. Помещението е с шестоъгълна форма със седем бели стола от фибростъкло, подредени в кръг с лице един към друг. Тази „оперативна зала“ е част от сложна система, наречена Cybersyn – технологично и инженерно изключително амбициозен проект, чиято цел е да контролира на социалистическата икономика на Чили.

Salvador Allende Gossens-

Салвадор Алиенде

Алиенде се надява да покаже на света, че версията на социализма в Чили ще бъде различна от комунистическите и социалистическите експерименти в другите червени страни. Конституцията ще бъде запазена, пресата няма да бъде цензурирана, гражданските свободи ще бъдат защитени. Правителството започна с увеличаване на заетостта и заплатите, както и прилагането на аграрни реформи.

Най-голямото предизвикателство пред Алиенде (което е предизвикателството и на всички социалистически революции като цяло) е да превърне частния бизнес в публичен. Правителството поема контрол над около 150 предприятия, включително и над някои от най-големите компании в Чили. Но това огромно поглъщане представя проблем: правителството сега трябва да се увери, че всичко, което е взело, е в състояние да продължи да функционира и да произвеждат достатъчно стоки за народа.

Фернандо Флорес, съветник на Алиенде , има идея как да управлява чилийската икономика – чрез една сравнително нова наука, наречена кибернетика. Кибернетиката започва да става популярна някъде през Втората световна война. Когато хората създадат нови видове машини, започват да се насочват и към от разработването на системи за управление на тези машини. Резултатът е кибернетиката.

В Англия през 60-те години бизнес консултантът Стафорд Биър прилага кибернетика в бизнес управлението като вярва, че на един бизнес може да се мисли като интелигентна система. Ако целта е да се вдигнат продажбите или да се работи по-ефективно, човек би могъл да проектира кибернетична системата така, че да работи за постигането на тази цел. Флорес мисли, че кибернетиката може да се ползва за управление на икономиката на Чили и Биър е развълнуван от възможността да приложи идеите си в такъв голям мащаб. Консултантът пристига в социалистическата държава през 1971 и така започва проектът „Cybersyn“.

Стафорд Биър първо направи кибернетичен модел на чилийската икономика, който очертава как отделните й части се свързват в по-голямата система. Той също така иска те да общуват лесно помежду си, което смята да стане чрез компютри.

Биър също така иска цялата тази сложна система да има някакъв физически интерфейс. И това ни връща към шестоъгълната стая, открита след свалянето на правителството.

Помещението, създадено от Стафорд и дизайнери от Чилийската група за индустриален дизайн, трябва да служи както на обикновени служители, така и на бюрокрация от по-високите държавни нива. Всеки стол има пепелник, място за чаша уиски и набор от бутони, които контролират екраните по стените.

Стаята е безупречна откъм дизайн, но технология й е изключително тромава. По някакъв начин изглежда, че стаята е готова за бъдеще, което още не е пристигнало. Докато проектът Cybersyn се гради, правителството на Алиенде е пред ред беди. В разгара на Студената война, когато Латинска Америка се превръща в бойно поле, САЩ активно работи с хора от Чили, които са противници на Алиенде. Безработицата в държавата, както и инфлацията започват да нарастват.

Тогава, едва 3 години след избирането на Алиенде, се случва чилийският 11 септември. Докато президентският дворец е бомбардиран от военната хунта, подкрепена от ЦРУ, президентът се обръща за последен път към народа по радио: „Да живее Чили, да живеят хората, да живеят работниците“. Същият ден Салвадор Алиенде отнема живота си.

По време на управлението на Пиночет около 38 000 души са били вкарани в затвора, а повечето от тях са били измъчвани. Близо 3000 души са екзекутирани, 1200 души изчезват, а около 200 000 души са изселени в други страни.

Проектът Cybersyn никога не се довършва в работещ вариант. Самата операционната зала е завършена, но никога не се използва. Технологията едва ли щеше да помогне на социалистическата икономика на Чили. Но при условие, че САЩ правят всичко по силите си, за да пропадне правителството, може би нито една технология няма да помогне.

През 2000 ЦРУ признава подкрепата си за преврата над правителството на Алиенде. Фернандо Флорес, неговият съветник, прекарва 3 години в затвора, след като Пиночет поема властта. Стафорд Биър продължава да изнася лекции за кибернетиката до смъртта си през 2002.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени