На кафе с кортеж и автоматчици – гаджето на Путин плаши Москва (снимка)

| от |

Коли от гаража на руския президент и барети на ФСО с „Калашници“ са антуражът на гимнастичката Алина Кабаева при появата й в „Кофемания“

Прославилата се по света като неофициална приятелка на президента на Руската федерация (РФ) Владимир Путин гимнастичка и ексдепутатка Алина Кабаева шокира светската Москва и цялата общественост с идването си в кафене в центъра на столицата.

В социалната мрежа Facebook и в новинарския сайт Znak.com е публикувана скандална снимка на „скромния“ кортеж на новоназначената шефка на борда на най-големия медиен холдинг в Русия „Националната медийна група“, която включва основния рупор на путиновата пропаганда, основата на неговата „телевизионна диктатура“ – Първи канал (бившето ОРТ). За да е ясно на всеки, с такива кортежи се движи член на парламента само ако е председателят на Държавната дума на РФ. За редовни депутати макар и да има скъпи луксозни лимузини според тяхната значимост за руския парламентаризъм, автоматчици в униформи на спецчасти на ФСО (Федералната служба за охрана, аналог на българското НСО) не се полагат.

Снимката на автоматчици с Mercedes S-класа и брониран микробус пред московското кафене «Кофемания» на ул. Кудринская е изложена във FB от известния руски шоумен Александър Белов. „Идвам аз след изключително душевната си работа на двоен Рожден ден, никого не закачам и тук изведнъж такава красота! Как мислите, кого го е толкова страх от живота, че за да пие едно кафе има нужда от охрана от една рота автоматчици (на снимката няма и половината присъствалите пред заведението бойци)?“, иронизира блогърът.

Alina Kabaeva4

По-нататък той пояснява, че е решил все пак да „намине“ през заведението, за да види какво е това „V.I.P. парти“. Не се е учудил много, след като е видял в обкръжение на приятелки и заобиколена от охрана предполагаемата любовница на стопанина на Кремъл. „Следва да се отбележи, че напоследък Алина Кабаева практически не се мярка по светски мероприятия, а пресните й снимки много рядко могат да бъдат видени по страниците на вестници и списания“, коментира Znak.com за първата дама „в сянка“.

Последното публично мероприятие, което е посетила бившата спортистка бе чак през март 2014 г. – в московския Дворец на младежта тя е гледала мюзикъла «Чикаго». Освен това преди около половин година спря работата си официалният сайт на световната шампионка. На портала от дълго време виси банер с надпис: „Cайтът се намира в реконструкция, извиняваме се за известно неудобство“.

Припомняме, че през 2007 г. руският таблоид „Московский корреспондент“ разкри, че Алина Кабаева е любовница на президента и след предполагаемия развод със съпругата си Людмила, държавният глава ще се жени за топ гимнастичката. Новината взриви всички световни медии, а самият Путин бе заварен от нея по време на визитата си в Италия по покана на експремиера Силвио Берлускони.

Alina Kabaeva2

Тогава президентът на РФ се ядоса на чуждестранните журналисти, че „ровят в нечий личен живот“, като на въпроса за госпожицата Кабаева отговори уклончиво: „Обичам всичките руски жени, те са най-красивите в света, на второ място са италианките, разбира се…“. На следващия ден след „сензацията“ вестникът е затворен от собственика му – банкера Александър Лебедев, който в партньорство с експрезидента на СССР Михаил Горбачов издава „Новая газета“ и британския консервативен вестник The Independent.

Известният с финансирането на опозицията предприемач след години го обясни с необходимостта от „свиване на губещата дейност“. Косвено, той призна, че целта е била да бъдат защитени хората, като дали журналистическото разследване наистина е било проведено щателно и има ли доказателства за него, той предпочита в детайли да не коментира.

Напоследък западните медии информират, че Кабаева е родила две деца на държавния глава, а за нея се е изграждал разкритият от опозиционера Алексей Навални „дворец за $1 млрд.“ в Геленджик край курортния град Сочи – според различни данни редица олигарси (сред които и т.нар. „портмоне на Путин“ Роман Абрамович) са готвели семейно гнездо за „младоженците“.

Alina Kabaeva1

Антураж за кафе: Кортеж от гаража на Кремъл и поне 10 автоматчици (Снимка: Facebook)

Николай Марченко

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

„Ротативката“ от миналия век, която е „засичала“ сексуалността ви

| от chronicle.bg |

През 50-те и 60-те години много иначе свободолюбиви държави провеждат скрита война срещу предполагаемите хомосексуалисти в границите си. В този период Канада прави кампания с която да се отърве от всички гей хора в полицията, войската и на всяка държавна позиция като в крайна сметка събира имената на около 9 000 души, за които се смята, че са привлечени сексуално от своя пол. Кралската полиция дори създава специално звено, А-3, което да се занимава единствено с разкриване и уволняване на гейове.

Може би най-съмнителното устройство, с което разполага това звено, е известно единствено под името „Ротативката“. Тя е създадена от доктор Робърт Уейк, професор по психология в Университета Карлтън. За съжаление нямаме снимки, но машината прилича на зъболекарски стол с редица скрити сензори, камера, която наблюдава зениците на седящия, и една черна кутия пред него, на която се появяват различни изображения. На тестваните е казвано, че машината измерва стрес, но всъщност целта й е съвсем друга – да определя сексуалната ориентация.

Изображенията на екрана на черната кутия се сменят и при всяка се измерват големината на зениците, честотата на дишане и сърцебиене, за да се засече несъзнателна „сексуална реакция“. Някои картини са съвсем обикновени, но други имат еротичен характер – те показват мъж или жена в оскъдно или никакво облекло. Ако машината засече реакция на някоя от тях, то тествания е поставен под съмнение.

Един от най-глупавите й проблеми обаче е че всяко изображение, бидейки различно, дава различно количество светлина на очите, което от своя страна съвсем нормално предизвиква свиване и разширяване на зениците. 

Във Великобритания също използват техен еквивалент на канадската машина. Въпреки неоправданите от научна гледна точка резултати и ненадежността на апарата, той е използван като причина за уволнението на хиляди хора през годините.

Pletismograph

Плетизмограф

Тази нелепа електроника се използва до 60-те години, когато правителството спира финансирането на проекта основно заради техническата й нестабилност. Това обаче не бележи края на действията по уволняване на хомосексуалисти. Устройство подобно на Ротативката продължава да се ползва от властите със същата цел. То се казва плетизмограф и се закача директно за гениталиите.

 
 

16 април 1925 г.: какво се случва в църквата „Света Неделя“

| от Александър Стоянов |

Датата 16 април 1925 г. е черен ден в българската история. Извършеният в църквата „Св. Неделя“ атентат е най-кървавият в историята на България и сред най-жестоките в цялата европейска история.

Загиват 134 души (броят след това нараства), а около 500 са ранени. Сред убитите има жени и деца, макар най-много внимание да се обръща на висшите офицери, част от които имат водеща роля в хода на войните за национално обединение.
Покушението, организирано от Българската комунистическа партия (БКП) и до днес е повод за горещи дебати, които и тази година няма да подминат обществото.

Историята на самия атентат е разказвана многократно. За тези, които все пак не са запознати, ето кратко описание на събитията. След Септемврийското въстание (1923 г.), БКП е забранена като политическа формация, а дейността й е обявена за нелегална. Организацията продължава да функционира с помощта на щедри финансови и материални инжекции от страна на Съветския съюз, както и чрез замесването си в престъпна дейност на база привличане на различни разбойнически банди на територията на България. Властите отговарят с репресии, арести и смъртни присъди, като до началото на 1925 г., немалко от ключовите комунистически дейци са или убити, или принудени да емигрират.

С оглед на тежкото положение на организацията, БКП сформира свое бойно крило, т.нар. Военна организация (ВО), минала под директния надзор на съветските служби, които изпращат инструктори и оръжия. Засилва се и дейността по вербуване на разбойнически отряди с цел попълване на редиците вследствие на постоянните арести от страна на властите.

Военната организация, следвайки наложената още от края на XIX век практика, започва да планира покушения срещу ключови дейци на силовите министерства с идеята, че ако бъдат убити достатъчно военни или полицейски командири, държавата ще намали натиска върху БКП. Както показва практиката в Царска Русия, резултатът от подобни атаки е точно обратният.

Накрая, през декември, 1924 г., ВО започва да планира голям атентат, чиято цел е да се ликвидира максимално голям брой политически и военни дейци и да се предизвика хаос в цялостното управление на страната.

В най-смелите амбиции на терористите е убийството на царя, както и на водещите фигури в кабинета на Демократическия сговор, начело с Александър Цанков. Доколко планът е реализиран против волята на ЦК на БКП, остава спорен въпрос. БКП след 1944г., предпочита да се дистанцира от атентата и в историографията, неговите извършители са разглеждани като фанатици и самодейци.

В действителност, ВО и организаторите на атентата непрекъснато получават подкрепа от СССР, а действията им така и не са санкционирани с официален отказ или забрана за действие от ЦК на БКП.

Подготовката за самия атентат трае около три месеца. Планът се състои в три основни етапа – вербуване на вътрешен човек от прислугата на църквата, който да осигури достъп до храма; Ликвидиране на високопоставен политик или военен деец, чието погребение да се състои в централния софийски храм и да събере на едно място целия държавен елит; Разполагане на достатъчно количество експлозиви и организиране на самия атентат.

Всички тези стъпки са поетапно реализирани през последните дни на март и началото на април, а убийството на о.з. генерал Константин Георгиев на 14-ти парил, 1925 г. (убит до църквата „Св. Седмочисленици“, докато отива за вечерна служба с внучка си – б.а.), e удобният за комунистите повод.

Това, което атентаторите не успяват да предвидят, са две съдбоносни стечения на обстоятелствата. Първото се случва два дни преди атентата. В прохода Арабаконак, колата с която се движи цар Борис III е изненадващо нападната от група анархисти (или анархо-комунисти според други трактовки – б.а.). Така наречените от след деветосептемврийската историография „четници“ не очаквали да попаднат на царя и в създалата се суматоха той успява да се спаси. Загиват ловецът Петър Котев и ентомологът проф. Делчо Илчев. Именно на тяхното погребение, което също е насрочено за 16-ти април, присъства цар Борис III.

Втората съдбоносна случайност, е че в църквата Св. Неделя се събират твърде много хора и ковчегът, който трябвало да се намира точно до колоната, над която е разположен взривът, е преместен в средата на храма, като по този начин, основните политически фигури също застават по-далеч от взрива, отколкото се е планирало.

Атентатът е извършен в следобеда на 16-ти април, 1925 г. Взривът е детониран от разстояние, което позволява на терористите да избягат в суматохата. В последствие, повечето от тях бягат през Югославия към СССР.

Властите логично, засилват репресиите, а моменталният отговор на терористичния акт са серия от арести, бързи процеси и екзекуции. Част от комунистите загиват, оказвайки съпротива на изпратените след тях полицаи. В процесите са осъдени не само преки извършители и членове на БКП, но и хората, които са им съдействали или са ги укривали. Както е логично, проявите на насилие срещу правителството не предизвикват смирение от страна на властите, а напротив, само засилват натиска върху БКП.

Последиците от атентата не са свързани само с преброяването на свидните жертви или бързите процеси срещу местните комунисти. Атентатът в СВ. Неделя има и значително по-сериозен отзвук.

На първо място, действията на ВО на БКП водят до дистанцирането на множество местни нелегални структури, чети, отряди и групи от комунистите. За няколко години след 1925 г., БКП остава силно изолирана от гледна точка на останалите „подземни“ организации и престъпни групи, действащи на територията на страната.

Едва след засилването на полицейските акции срещу разбойническите отряди и анархистите в края на 20-те години и през 30-те години на XX век, те отново търсят подкрепа от БКП поради постоянния приток на пари и оръжие от СССР.

От гледна точка на самият Съветски съюз, атентатът в България е един страничен проект. Никой в Москва не си прави илюзии, че комунистите в България имат силата да вземат властта през 1925 г. – това е станало пределно ясно още с краха на Септемврийското въстание.

За СССР, подкрепата за БКП и нейните структури е инвестиция с малък риск и потенциална голяма възвръщаемост. От една страна, количествата пари и оръжие, предоставени на ВО са символични. От друга – Съветите могат да претендират че непрекъснато подкрепят своите „малки братя“ на Балканите и в последствие да изискват от тях послушание.

Преследването на комунисти от страна на българските власти води до значителна емиграция на дейци на БКП към СССР. Именно на база на тези бегълци, Москва започва да формира своя вярна клика като твърде свободомислещите и независими биват маргинализирани. Много са примерите за комунистически отряди, които бягат в Югославия, където биват подслонявани в лагери, от които СССР измъква само онези, които смята полезни и послушни. Останалите са оставени на произвола на съдбата, като някои от тях се опитват да се върнат в България, където отново попадат под ударите на властта.

От позицията на съветските агенти, България се превръща в ценно тренировъчно поле за московските служби, които постоянно развиват своя капацитет за извършване на подривна дейност.

Макар в краткосрочен план, атентатът в „Св. Неделя“ да има подчертано негативни последици за БКП, в дългосрочна перспектива той се оказва изключително полезен за онези партийци, които след 9 септември 1944 г. ще поемат властта в страната. Това се дължи както на факта, че голяма част от техните конкуренти в България са ликвидирани от властите, така и на дистанцията, която хора като Димитров, Червенков и Коларов могат да заемат по отношение на кървавия терористичен акт.

От друга страна, ние не бива да забравяме, че извършителите на терористичното нападение в „Св. Неделя“ са неделима част от същата тази БКП, която поема управлението на страната през 1944 г.

Терорът продължава да е любим инструмент на българските комунисти и след 1925 г. В края на 20-те и началото на 30-те години на XX век, комунистите засилват и разширяват вербуването на престъпни структури, като например отрядът на Митьо Ганев, за целите на своята борба срещу правителството. Политическите убийства се редуват с обири на цивилни и действия срещу полицията и армията.

В хода на Втората световна война, анти-правителствената дейност продължава. След 1944 г., тази дейност се разглежда като партизанска борба против „фашизма“ (термин, често неправилно използван у нас – б.а.), но тя сериозно се отличава от съпротивителните движения срещу Нацистка Германия в останалите части на Европа, най-малкото защото на територията на България няма германски окупационни части и българското правителство не участва в активни военни действия срещу Съюзниците.

Като чиста проба терор може да бъде определен и Народният съд, развихрил се в България в пропорции, надвишаващи многократно сходните процеси в останалите държави от т.нар. Източен блок. Осъдени на смърт са над 2 700 души, а над 1 900 получават доживотни присъди. За сравнение, в Унгария на смърт са осъдени 470 души, в Румъния – 100 на смърт (нито една изпълнена) и 163 на доживотен затвор, в Югославия, броят им остава незначителен – в два от най-ключовите процеси през 1945 и 1946 г., на смърт са осъдени общо 16 души.

Предвид фактите, БКП спокойно може да бъде разглеждана като терористична организация в периода 1923-1944г. и единствената причина това да не се случва, е последвалото и управление в България. В този контекст, паралели с организации като „Хизбула“ са повече от удачни.
Деветдесет и четири години след атентата в „Св. Неделя“, българското общество остава все така поляризирано по отношение на кървавото му наследство. Обикновено, историческата давност преди адекватното оценяване на едно събитие е 50 години. Тя отдавна е изтекла.

За нас днес не може да има никакво съмнение, че случилото се на 16-ти април, 1925 г. е терористичен акт, извършен от терористична организация, която в последствие, благодарение на редица благоприятни за нея външни фактори, се превръща в единствена управляваща политическа сила за много дълъг период от време.

 
 

Възможно ли е Хитлер да е избягал от Берлин през април 1945 г.

| от Радослав Тодоров |

През месец април, преди 74 години, се води решителната битка за Берлин, с която е сложен край на Втората световна война в Европа. Както е известно, тялото на мъртвия фюрер на Третия райх – Адолф Хитлер, впоследствие така и не е идентифицирано.

За неговото тяло се счита един силно обгорял и напълно неразпознаваем труп, изровен от градината на Райхсканцеларията. Това дава повод за съмнения дали официалната теория за самоубийството му на 30 април 1945 г. отговаря на истината. От там се развихря въображението на конспираторите за това как той може би се е измъкнал жив от Берлин и живял някъде тайно в изгнание. Създадени са редица, както художествени така и документални, произведения около тази история, разпростиращи се върху доста широк жанров диапазон.

Като се започне от комедии и се мине през мистерии, хроники, дори и sci-fi (как нацистите бягат в тайна база на Луната), та се стигне и до уж сериозни изследвания как Хитлер е успял да избяга с подводница за Южна Америка. База на последната теза е, че Аржентина и Парагвай тогава били с авторитарни правителства, чиито лидери симпатизирали на Хитлер и биха го приели, а дори и да не биха, не било проблем с подводница да акостира на пуст бряг в Патагония без никой да забележи и с променен външен вид да започне нов живот някъде там. Спрягат се и всевъзможни други версии започващи с хипотетичното му бягство.

Истината обаче е, че това е нямало как да се случи.

der-untergang-2-4696479
Кадър от филма „The Downfall“

Преди април 1945 г. няма как да е станало, тъй като в началото на месеца той се среща лично със защитниците на Берлин (сред които и 12-13 годишни момчета) за да ги насърчи преди предстоящата битка, а от тогава има доста снимки, както и хиляди свидетели. После има неопровержими доказателства, че той се намира във фюрербункера по време на щурма и бомбардировките, чак до 30 април, денят на смъртта му. Дотогава той ръководи отбраната и лично издава заповеди, някои от които не са в правомощията на никой друг освен него, като например заповедта за уволнението и ареста на Херман Гьоринг или назначаването на Карл Дьониц за наследник на властта. През това време един куп свидетели разговарят лично с него в бункера до деня на смъртта. Това са хора от фелдмаршали до обикновени прислужници. С други думи лица, които нямат нищо общо помежду си и няма как да са се наговорили да дадат еднакви лъжливи указания на разпита пред съветските агенти, за хипотетичната лъжлива версия относно смъртта му.

Battle_of_Berlin_1945-a

Разбира се, има някои незначителни детайли, които се разминават в показанията им, като например в колко точно часа фюрера е продиктувал последната си воля и завещанието си. Някои свидетелстват, че това е станало преди символичната брачна церемония с Ева Браун, а други, че е било след нея. Но това е нормално и говори именно в полза на факта, че не са се наговорили да изрецитират предварително заучена еднаква версия. Различните детайли правят различно впечатление на различните хора, а и те имат различно силна памет, поради което на някои от тях изглежда спомените са поизбледнели до времето на разпита и въображението им ги е описало по малко по-различен начин от действителния, по който са ги видели. По всички най-важни точки обаче: за чутия пистолетен изстрел, за кръвта по дивана, за мъртвото тяло и за изгарянето и погребването на двора, всичките очевидци са единодушни.

Но дори и хипотетично той да се беше пробвал да избяга, на 30 април това вече е било практически напълно невъзможно. По това време руснаците са вече на Потсдамер плац, само на 500 метра от Фюрербункера. Градът е плътно обкръжен от всички страни от 2.5 милиона руснаци с 6 000 танка и дори муха не е можело да прехвръкне през обръча им. Всичко е под прицела на съветската артилерия и авиация. Няма как от Берлин да се избяга с подводница, както най-често се твърди, тъй като градът няма излаз на морето, а цялата територия до Балтика вече е под контрола на руснаците, така че дори и да успее през някакъв предполагаем подземен тунел да излезе от града пак няма как да стигне незабелязан до морето където да го чака предполагаема подводница.

Waiting_Party_watches_the_argument
Кадър от филма „The Downfall“

Не може и да се уговори с някой екипаж на подводница къде и кога да го чакат, защото руснаците са прекъснали всичките комуникационни връзки на Берлин с останалия свят, така че Хитлер вече дори не е можел да използва телефоните в бункера. Нито пък горивото и запасите на една тогавашна подводница могат да стигнат за директен пробег без презареждане от Балтийско море до Патагония. Със самолет също е било невъзможно да се избяга. Какъвто и летателен апарат да се пробва да прелети през обръча е щяло на мига да бъде свален от съветските изтребители или от огъня на зенитната артилерия. Освен всичко това, райхът вече се намира в пълен колапс и буквално няма повече никакво гориво за самолетите и танковете.

Всяка една от конспиративните теории не издържа на елементарната критика, ако се разгледа малко по-задълбочено. 

Stars_&_Stripes_&_Hitler_Dead2

И накрая, но не на последно място, от психологическа гледна точка Адолф Хитлер е фанатичен идеалист, който едва ли би тръгнал да бяга. Историята показва, че през Първата световна война, когато е ефрейтор, преживява стоически ужасите на окопната война на Западния фронт, ранен е тежко и въпреки всичко не пробва да бяга пред лицето на смъртта. Освен това и егото не би му позволило да приеме падението от фюрер на Германия до живот в нищета и укриване. Можем да предположим, че ако е имал намерение да бяга, е щял да го направи докато е време, когато Берлин все още не е обкръжен и има достъп до морето, а не да чака докато и последните му „мостове” за бягство изгорят пред очите му.

В крайна сметка Хитлер среща своя край, макар и не по начина, по който съюзниците са си го представяли. Но дори и да беше заловен жив, едва ли има с какво да бъде платена загубата на 50 милиона човешки живота. Както е казал един негов колега от изток: „Смъртта на един е трагедия, а смъртта на милиони – статистика”. Въпреки Нюрнбергския процес, не всички виновници за войната получават наказание.

Но въпреки това, не е необходимо да се търсят и съчиняват гръмки конспирации, за да разкрасяваме историите от миналото.